От загуба се онемява…

Ако някой някога е казвал, че от загуба се онемява, сега вече знам, че е така. А безмълвието е като пропаст, която кънти от празнота…

Борко Ненов е колегата и приятелят, с когото преминаха 20 години от живота ми. През повечето време седяхме почти един срещу друг на бюрата си. И говорехме, и мълчахме много.  Мълчахме, вглъбени в текстовете, които ежедневно пишехме, но и винаги можехме да изречем на глас онова, което ни е текнало отнякъде, да споделиш, да изкоментираш, да обсъдиш. С него съм водила едни от най-интересните и стойностни разговори за литература, история, политика, за живота. Споделяли сме. Много. Защото 20 години са много време, пък те сами по себе си никак не бяха леки, а онова, което му се случва на човек в личен план обикновено е още по-засукано. Разбиране, благост, човещина, откровеност и истинско общуване… Ако човек е онова, което оставя в спомените и душите на другите, за мен Борко е именно това – онези безброй наши разговори, в които човек е сто процента себе си, които носят пречистване и дори лекота, когато тежестта на битието е дошла в повечко…

Борко  – с бавната стъпка по коридора, понесъл поредната пластмасова чашка с кафе, която ще остане недоизпита на бюрото му.

Борко – с неподражаемата ирония, омесена с мъдрост, хумор и тъга – тоналност, която звучи и в книгите му. Белетристичните му страници са истински бисери – омайни, но някои от тях – и стряскащо мрачни. Никога не посмях да му кажа за последното – то едновременно ме стъписваше, но и усещах, че това е границата на някаква лична територия, която нямам право да пристъпя.

Последните години много неща се разбъркаха. Аз не бях известно време в Ямбол. Когато се върнах и го срещах по улиците, разговорите ни бяха все по-формални и повърхностни. Борко винаги е бил деликатен човек, но сякаш се отдръпваше някак си навътре, кой знае. А да задълбаваш в някой, който не иска да те допусне, го смятам за грубо, дори вероломно. Сега знам, че той просто бавно си е отивал от нас…

Поглеждам какво последно сме си писали във фейсбук. От 9-ти февруари е. Ден преди това ми е изпратил „на куц крак“ поздрав за рождения ден с предположение да не се сърдя за това. Отговорила съм му шеговито, че се смята, щом още не сме доизтрезнели, а Борко ми е отвърнал с емотикона с вдигнат нагоре палец. Това е последното, което ми е изпратил. И аз мислено ти изпращам този знак там на небето, Боре – знакът за „да“ на римската тълпа в края на гладиаторската битка, знакът за нагоре, накъдето се запътват душите. Бог да е с теб, приятелю!

Светлана Чамова

 

About the Author :

Leave a reply