Отродители, отцеругатели и прочее отрепки…

Един съсед имах, мой връстник, който току клеймеше нещо хазяите си, току им се присмиваше и въодушевено обясняваше, че са фашисти, мръсни фашисти, които не заслужават нищо добро.  На мен го обясняваше това, когото наемателите ни, също наричаха фашисти, докато шушукат злобно за богатите хазяи, които колкото и човечни да бяха, си оставаха фашисти за тях, тези хорица, дошли от селата да строят социализма.  Живеехме тогава под един покрив с такива индивиди, нека обясня и това, защото един скудоумен, комунистически закон, ни забраняваше да живеем нашироко в къщите, строени от дедите ни. Забраняваха ни, с други думи казано, да се ширим в имота си, същите тия полуселяни-полуграждани, фанатизираните крепители на новата власт, които ни наричаха фашисти. Така беше, такова беше времето, болно! Отмина то, слава Богу, доживяхме свободата, но мнозина се поболяха в болното време и болни си останаха, въпреки свободата. Е, болни-болни, ама луди за зелник! – така се оказва, като се замислиш, защото жестоко поразените от комунистическото възпитание, вижда се, не са за окайване. Този мой съсед, например, сега одумва мен, не някогашния хазяин, и току подхвърля, че съм комунист, представете си, мръсен комунист, защото съм написал едно или друго и най-важното, не съм подкрепил любимия вожд.

Всички, които не подкрепят вожда, то се знае, са комунисти, мръсни комунисти! Е, и друго помним ние, онези кухи, но с плам произнасяни думи  (един народ, една партия, един вожд), дето той, види се, ги е забравил. Не знам дали ги е забравил и доколко ги е забравил, така и не схванах късопаметни ли са тези хора, малоумни ли са, нахалници ли са, но инак е сигурно, че помнят само това, което им отърва да запомнят. Припомням му аз на въпросния симпатяга, да речем, че от нас взеха комунистите, за да дадат на тях, та е нелогично сега, да съм аз комунист, а той антикомунист . Той доводи няма, разбира се, откъде доводи и какви доводи, като не беше само даването, а ни преследваха нас, остатъците от капитализма, за да блеснат те, новите хора, за което има доводи той, но не се предава, неговото си знае.  Така са го учили, да скандира, да повтаря папагалски, че това е правилно, а това неправилно, че трябва да смажем врага и прочее. Ето, това е то прословутото комунистическо възпитание: враг, на всяка цена враг, когото да клеймим за щяло и нещяло и да обвиняваме за несполуките си, а освен това, правилен, прогресивен мироглед, както го назоват тези назадничави хора.  Как да съм комунист, обяснявам му, като съм учредител на всички, ама на всички антикомунистически организации, а комунистите даже митинги, специално заради мене, организираха. Хайде, хайде, знаем ги, пъне се той, знаем ги тия нашенски масони и ротарианци, дето са все ченгета, но за митингите, виж, дума не проронва, защото няма какво да каже, ама си остава упорит, непреклонен. Хараламбене му е майката, както казваше непрежалимият Радичков, трябва да се крещи срещу врага, да се клеймят мръсните комунисти и толкоз, а другото е бошлаф.

А това, че ругаеш майка си, баща си, че си отцеругател, безродник, отрепка, никого не притеснява, а най-малко отцеругателя. То не е нещо ново за него това, той така е възпитан, чел е и препрочитал книжката за Павлик Морозов, увличал се е от примера му, обичал е партията, като него, повече от майка си и баща си. И тъжно, и жалко, и страшно, но такава е реалността: не само моя някогашен съсед, а къде-къде по-видни българи, са същите, прилични на птицечовката, крайно несъразмерни, смехотворни, но и ужасяващи, гротескни същества. А палмата на първенството, не ще и дума, заслужава онзи, дето народът, някак фриволно, сякаш без да ще, но единодушно, взе да назовава ту Мистър Питкин, ту Мистър Бин, ту уподобяваше на друг клоун, палячо или смешник. Невероятният възход на тогоз, апропо, удиви и собствената му съпруга, която нито можеше, нито искаше да повярва, че тъкмо той, който отдавна я е разочаровал като мъж, е додрапал до върховете на властта и категорично отказа почестите, които й се полагаха.  И тази жена, досущ като незабравимия министър Нейчо Неев, ако не с думи, с изразителен жест, отсъди: ”Е га ти държавата, щом точно той е на върха й!”  Имало е защо, отчаяна ще да е била, щом този домашен избраник на Фортуна бързо-бързо отчая всички ни с изобилните си и несекващи лъжи.  Смело лъжеше той и неистово, бих казал, защото се кълнеше, че е антикомунист, най-непримиримият антикомунист, а се оказа, че е най-младият син на партията, че е бил, още невръстен, най-непримиримият комунист.

Този човек, смешник уж, ама оправен, е направил завидна кариера и тогава, бил е член на Вузовския партиен комитет, командвал е професорите, диван-чапраз са му стояли всички, макар да е още келеш и недораслек. Не е за чудене, че е направил светкавично кариера тогава, щом сега съумя светкавично да се отрече от майка си и баща си, да речем, пак заради любимата партия, макар и не онази. Те са обикновени учители, профъфли той, макар да бяха те необикновени учители, защото баща му, досущ като него, бързичко долазил до върховете на комунистическата власт, а майка му пък била партиен секретар на най-представителната гимназия. Зачеркна той обаче и комунистическото им минало, и блестящата им кариера, както забрави своето комунистическо минало и своята комунистическа кариера, когато трябваше да се крещи възторжено и още по-възторжено да се клейми новия враг! Всичко това аз го разказвам не току тъй, защото е и интересно, и поучително, само по себе си, а защото проблемът с отцеругателите и отрепките става особено драматичен напоследък и чак фатален. Да, фатален, опасен, щом дори челичният ни премиер се видя принуден да укори своя президент за твърде фриволните, недомислени и съвсем неактуални, неуместни словоизлияния. Абсурдно е, но дори той, дето е пословичен с непремерените си изказвания, се притесни от необузданото, насилено и ненужно плямпане на любимия ни президент.

Този за чудо и приказ президент, превърнал се отдавна във всенароден любимец, току плаши нещо Русия, току й говори назидателно, току й се кара, докато инак се умилква без умора пред Америка и гледа да й се хареса на всяка цена. Знае му реда той, нищо старо не е забравил и нищо ново не е научил, та знае прекрасно, че както вчера клеймеше пламенно Америка и световния империализъм, днеска трябва да клейми пламенно Русия и световния комунизъм. Ама не била вече Русия комунистическа страна, глупости, как да не е, щом бившите комунисти я управляват, ето, и тук е така, бившите комунисти и ченгетата управляват, нали всички виждат, нали всички знаят! Всички, ама не и той – ето, тук е разковничето! – всички са комунисти и ченгета, ама не и той, който е бил и комунист, и ченге, не и любимите управници, които също са били комунисти и ченгета! Такава е странната било патологична по-скоро логика на отцеругателите и прочее отрепки, дето се отрекоха не само от социализма, чийто дръзновени строители бяха, но и от бащите си, сталинистите, на които винаги са подражавали.  Техният проблем е медицински тъкмо заради това, заради конфликта породен от сблъсъка на обремененото съзнание с новите реалности, заради невъзможността да се впишеш в тях, въпреки хараламбенето, шумните декларации и изразителните жестове.  Мимикрията на тези нещастници, обществената преструвка, е и тяхна агония, те страдат, изстрадват прехода и всякога ще са и объркани, и уплашени, въпреки логореята и неуместните, юначни пози. Ако тяхната драма обаче си е техен проблем, техните непремерени приказки, особено ако са изречени от висока трибуна, вече са обществен проблем, общонароден проблем,  държавен проблем.

Любимият президент, един от тях, един като тях, виждаме, продължава да се кара на Русия, да я назидава и кори, дори когато Дейвид Камерън, френският президент  и американският държавен секретар вече са далеч по-дипломатични и дават мило и драго, за да се спогодят някак с тази велика страна. Русия, дали я възприемат като добра или лоша, все си е велика страна, голяма сила, световен лидер и нашичкият, ще не ще, трябва да го признае  и се примири някак с това. Той ли, друг като него ли, дрънкаше напоследък, че Русия отдавна не е велика страна, но ето, скоро, много скоро, не друг, а великите й съперници, трябваше да признаят величието й.  Забравиха и за Крим, и за Украйна, напоследък, и САЩ, и Франция, и Великобритания, и Германия, логично, закономерно, щом друго зло ни тревожи, щом е заплашено човечеството, цялото човечество. Само нашите отродители, дето като са се отрекли от бащите си, са се отрекли и от човечеството, дето са противопоставили балканския си егоизъм на ценностите на цивилизацията, нищо не ги тревожи.  Запънали са се те, като магаре на мост, и Русия, та Русия, тя, видите ли, е виновна за провалите ни, тя, ченгетата и комунистите! Тази мантра, пак ще повторя, току я повтарят, комунисти, заклети комунисти, закостенели, и ченгета, от най-тъпите, дето не можаха да осребрят положението си, или от най-умните, дето получиха повече, отколкото им се полагаше.  Така или иначе, или не разбират те, или не искат да знаят, че се е променила конюнктурата, че международното положение изисква други, по-адекватни реакции, че големият враг на цивилизованото човечество сега не е Русия, че напротив, тъкмо на Русия разчита уплашеното човечество.

Любимият ни президент, пък и цялата тази пасмина от отродители, отцеругатели и прочее отрепки, щат- не щат, ще трябва да се примирят с  реалностите, ще се подчинят на обективната реалност.  Няма къде да отидат, но биха могли да направят много глупости и да влошат още и без това незавидното ни положение, та не бива да ги оставяме, ако милеем за Отечеството си. Нужна е обществена нетърпимост срещу всяка изцепка, срещу всяка непремерена дума и несъразмерен жест, особено ако идват от високо, от най-високо място! Ние сме заложниците, няма защо да се лъжем, ние плащаме за непремерените приказки било на президента, било на премиера, било на друг недомасленик, дето не е на мястото си, но разполага със съдбата ни…

Любомир Котев