Отец Христо, който не дочака Рождество Христово

Обичахме да ходим в черквата „Света Троица” на Разпети петък. Малка, закътана из уличките на Каргона, тя даваше особена интимност на този ден от Страстната седмица. Живеехме на майната си – по-далеч от тази част на Ямбол трудно можеш да го измислиш. Това вероятно също е имало значение, за да купим цветя и да поемем в пролетната привечер към „Света Троица”.

Другата причина беше отец Христо. Нито аз, нито тя го познавахме, но още при първия Разпети петък той придаде особен цвят на богослужението. По-скоро нехаен към външния си вид бе отецът, ала познаваше всичките си енориаши, които все прииждаха и прииждаха от близките улици.

И хорът, разбира се, хорът. Съставен само от жени, всички със забрадки, както повеля канонът. И до днес не зная дали канонът позволя песните, които огласяха църквата винаги в нощта, когато Спасителят е бил прикован на Голгота.

Жените, хорът им, пееше на съвременен български език, така че всяка дума се разбираше от богомолците. Жените бяха и стари, и средни по възраст, а имаше и млади дори. Гледаха, поне някои от тях, в листове, на които явно бяха написани текстовете на песните.

Отец Христо ги наставляваше от време навреме, наставляваше и другите миряни, както и „персонала” на църквата „Света Троица”. Понякога им се тросваше, най-често пак с благостта и непосредствеността, тъй характерна за него. Защото този свещеник рязко се отличаваше от всички други, до които бяхме имали някакъв досег през годините.

В малката, поолющена черква, той бе като у дома си, имаше и миряните като свои, вътрешни хора. Дори когато нещо ги гълчеше, в навалицата рядко се разбираше точно за какво, никой не му се връзваше, а всички изпълняваха кротко и бързо реченото от него.

Не помня точно годината, всъщност то е и без особено значение, но Възкресение Христово бе в понапреднала пролет. И късно, доста късно, се мръкваше. Само че енориашите, а покрай тях и такива като нас, пришълци за този квартал и този храм, вече бяха в двора на „Света Троица”. Дворът – също малък, и също по своему очарователен. Здравец, много здравец, люляк, няколко дървета, две-три пейки. И гробът, гробът на неистовия и за мен поне, неразбираем, даскал Ради Иванов Колесов, който само за 25 година, на толкова го прибира смъртта, смогва да участва и в четата на Капитан дядо Никола, и да лежи в зандана повече от две години, и да създаде  читалище, и да учи хлапетата.

Гробът на тоя изумителен момък е също простичък, слава Богу. Няма натруфени истории – надгробна плоча, на която няма много приказки, малко цветя, много, пак много, здравец. И името му, името му, поддържано четливо поне през последните двайсетина лета.

Та народът каргонски се стичаше на поредния Разпети петък в „Света Троица”, отец Христо започна богослужението, женският хор пя, дълго пя, толкова близко и толкова скръбно, че трудно се сдържаше влагата, оная мръсна, издайническа влага, плъпнала по скулите.

Но не мръква, и не мръква. Всичко мина по реда си, нищо не бе претупано, но отец Христо виждаше, че навън е още светло, и че не иде тъй, по светло, да обиколим със запалените свещи храма. Понеже беше прям, иначе нямаше да е той, в един момент се начумери и уж пошепна на някого, а го чухме почти всички:” Няма ли най-сетне да се смрачи, не можем да стоим още час тука”.

Здрачът леко, едва доловимо, пусна пелерината си, и най-сетне отец Христо можеше да ни поведе в тъжната обиколка на неговото владение.

…В делнични дни обичаше да присяда на пейката до близката бакалия и да пие по някоя бира с паството си. Личеше, че са свои хора, та и той, и те се чувстваха уютно.

Къщата му се оказа в двора на „Света Троица”, залепена за една от оградите. Беше направил местенце, надлежно оградено, където щъкаха кокошки и друга перната гад. Имаше сякаш и по някой зарзават – ямболските свещеници, поне повечето от тях, не са богати хора. Попадията не се виждаше, ала то никога и не е имало време да вляза, за да видя дали можем да срещнем с отеца и презвитерата, приказката си.

Все пак веднъж отидох по никое време –  по икиндия. Някой ми бе заръчал да разпитам за кръщаването. И бе избрал това да стане в „Света Троица”. Набутах се в преддверието на църквата, нямаше никой да продава свещи, повъртях се тихо и малко, чуваше се някакво странно пеене. Не бях на мястото си явно, не му бе и времето. Все пак повиках.

Отляво на входа, от някаква стаичка, изскочи разчорлен отец Христо, чу за какво го диря и ми връчи едно книжле, та моят познат да се просвети, преди да стъпи в легена. А свещеникът се оказа, че разучава песни. Само че не с жените от квартала, а с улегнали мъже. А да придумаш мъже да пеят църковни песни е трижди по-трудно.

…След Рождество Христово се случи хубаво време. Не беше нашето време, ние ходим там по Великден, но видях някъде, че отец Христо Ангелов Христов се е превърнал в некролог, и то само на 54 години, и реших да видя неговото владение отново.

Храмът в зимната светлина бе отчайващо олющен, имаше нужда от сериозен ремонт под камбанарията. А и самата камбанария искаше строители, които да и дадат още живот. Въпреки че беше вторият ден от Рождественските празници, в „Света Троица” нямаше почти никой. Две жени и един мъж палнаха свещите си и побързаха да излязат.

Бакалията не погледнах, студено бе времето, нямаше кой да приседне на пейката пред нея, за да надигне кехлибара в бирените бутилки.

Черквата няма да остане без свещеник, трудно е много с намирането на монаси, от другите божи служители все още има. Нечестиви мисли пробягаха, може би дойдоха и от предна седмица, когато отпратихме отвъд един приятел. Опелото бе в параклиса на градското гробище, един непознат, розовобузест свещеник чете дълго и чиновнически, та ми идеше да си вдигна гълъбите. Приятелят ми обаче бе с любимото си бомбе до себе си, а и вероятно е знаел, че ще го проводим десетина души барабар с роднините му, та затуй бе заръчал дълго опело. Свежият, с розови до пръсване бузи поп, все се оглеждаше. Моят човек със сигурност бе заделил пари за тая последна пиеса, така че, макар и протяжна, отецът трябваше да я изпълни.

…”Слагай, слагай плащаницата, и да минават вече под нея, то се видяло, че няма скоро да мръкне”. Тъй нареждаше на „персонала си” отец Христо, готов да ни поведе да обиколим „Света Троица” и преди залез…

Борислав Ненов