Отвъд реката, близо до Ямбол

Борислав Ненов
Петелът се е разположил до стъклото и гледа тържествено кой минава по улицата.
Има защо да е доволен от себе си-не е в двора на къщата, а в антрето и никой не може да му каже и копче. Стопаните едва ли са заминали в Америка, но със сигурност не живеят в къщата. Личи си не само по почитта, оказана на пернатото, а и по олющените стени на дувара. Кучето обаче е лишено от тази чест – в двора на дома е, и кротко, но достатъчно зорко следи обстановката. И е на синджир, сигурен белег, че някой идва почти всеки ден да нагледа имота и да нахрани двамата му обитатели.
Улицата е „Ален мак”, не помня как се казваше при комунизма. Ромските владения са все още далеч от тук, ала ако се пусне човек по съседната уличка, ще се озове лице в лице с “катуна” от другата страна на реката. Катунът в кавички, понеже там са улегнали хора и не обичат да бродят из отечеството.
Катунът се е надупил към улица „Крайречна”, която би трябвало да е ортак на ония от другата страна на Тунджа. Циганите не обичат къщите им да са обърнати към хорските очи, особено пък когато са в пълна нелегалност.  Не се вижда по-възрастен представител на веселото племе, но близо до кирпичените сгради  щъкат маломерни ромчета – едно, три, пет, седем. Когато почвам да се взирам по-упорито натам, виждам, че някой прибира козите от паша. Не са хиляда, ала не са и пет. В катуна явно сериозно мислят за продоволствието-почти навсякъде пърхат кокошки и петли, три прасенца търсят по-кално място, за да направят късната следобедна баня. От някои бордеи се вие дим, така че нещо къкри, макар че това едва ли е в чест на националния празник.
Защото е тъкмо Трети март, и е почти по ракиено време, когато широките народни маси вече са обилно напоени с патриотизъм от медиите и е време на софрата и те да се разпалят, припомняйки си мита, че никога никъде не е имало пленено наше бойно знаме. Как е станало това историческо чудо, никога не ми е било ясно, след като губим и Междусъюзническата, и Първата световна война, а колкото и да е неприлично, войските ни са пробити и на Добро поле. И не само там.
Циганите на другия бряг на Тунджа не ми приличат на потомци на пленените някога в Първата световна война сенегалци, част от френската армия. И тя страшно героична, почти като българската. На улица „Крайречна”  2, така твърдяха, че се нарича обиталището им преди няколко години ромите, когато една тумба журналя се изсипахме да видим наистина ли цигани от блок 20 са намерили там новия си дом, витае ямболска мистика.
Местното население страшно се обиди тогава, когато нахлухме в покоите му, от тази версия и натърти, че не могат -и не искат – да имат нищо общо с голите цигани. Тогава го нямаше черибашията, отишъл по работа из града, и в обстановката ни въвеждаха жените. Защото и другите мъже били по печалба в Ямбол. Какво точно бачкат, не можахме да разберем, но това не могат да установят дори и тайните служби. Най-вече поради факта, че те пият кафе и подслушват телефоните, а катунът май все още не е офшорна зона.
Всъщност, не съм сигурен в последното. В едно рибарско селище в Кипър на всяка къща има изписана табела на фирма, въпреки че балъкчиите са неграмотни…
Общината няма защо да хвърля сили за почистването на това ромско обиталище. Каквото има за хвърляне, ромите го пускат по сипея и то се е напластило обилно и  част от него споделя съжителство с реката.
Някога, преди повече от 40 години, пак нямаше на това място никакъв мост. Тогава отвъд Тунджа ни пренасяше каик-таксата бе 5 стотинки, цяла вафла, но пък си заслужаваше. После цивилизацията достигна и до този край на отечеството и каикът засрамено изчезна, заменен от дървен мост. Сетне мостът стана въжен, от метални въжета, и по него можеха да преминават дори талиги и мотоциклети.
Вярно, малки талиги, но ромите в ония години не държаха на големината на превозното средство, а на съвсем други работи. Въженият мост се ползваше мултиетнически-по него преминаваха бодро и масирано и българи, и цигани. Едните отиваха на работа в керамична фабрика „Тракия”, в разсадника, в „Недялко Царев”, очите на ромите  гледаха към Ормана. Но и към „Ягода”, понеже Въженият мост беше по-краткия път от махалата към огромната фабрика, вместо да се минава по тясната пътека покрай някогашния Винпром, през 80-те години превърнал се в отчайващо мъжете предприятие за производство на оцет.
Катунът през 70-те години със сигурност го нямаше, той се появи някъде в края на комунизма и се разрасна с нахлуването на демокрацията. Тогава циганите бяха много активни в този процес и набързо разглобиха голяма част от Въжения мост. Металните отпадъци бяха станали на голяма почит, а желязо по моста имаше. Братята се увлякоха повечко в тоя бизнес и в един прекрасен ден се оказа, че мостът е пред разпадане. И общината го събори, преди да е станала някоя жертва. Черибашията отвъд реката вероятно помни тези светло-тъжни мигове, понеже после вече нито българи, нито роми можеха набързо да преминат през Тунджа и трябваше да обикалят километри, за да стигнат до някое от предприятията, разположени по пътя за Ормана.
…Едно стадо говеда се прибира–за днес пашата стига. Добитъкът обаче, както и очаквах, не потъна в катуна, а продължи нагоре, към Гърлата. Около този водоем преди години кипеше трескаво животновъдство и един съдържател на ресторант на пъпа на Ямбол зареждаше с прясно месо именно от там. Баща му гледаше добитъка, така че работата бе сигурна. Къде колеха прасетата и как минаваха през ветеринарен контрол,  си остана енигма, но месо имаше, и не беше със сигурност от ирландското, пътувало 20 лета  до България.
Както съм се загледал отвъд реката, пропускам нещо-там, където съм, е нещо средно между бунище и строителна площадка. По-скоро първото, разбира се, в този край на Ямбол, се изхвърля, а не се гради. Но има мяра, купчините нямат още два метра, така че има мегдан за действие. А и ако тузовете не правят тук домовете си, после, връщайки се по други улички, виждам, че широките народни маси не са за окайване. Много от къщите са санирани, някои са дори прясно построени, особено в края на улица „Радецки”. Не горе, в подножието на Боровец, откъдето някога, през 1925 г.,  е тръгнала  една част от Търновския квартал, а долу, близо до реката. Там е станало като китайско кварталче-в един двор старите и новите къщи докосват муцуните си, прилични коли са пред тях, а някой продава даже цистерна. В дворчетата, които са големи колкото шепа, има барбекюта, но или съм закъснял за печеното, или съм подранил.
Трети март е топъл като шевица, така че може и чеверме да се завърти на открито. Една леля  гледа по-прозаично на нещата и плеви градинката си, откъдето скоро към ракията на мъжа и ще поемат пресните салати. Мъжът й е наблизо и уж и се кара, че работи в празничния ден, но кротко-дава си сметка какво чудо е да боднеш истински марули.
И катунът, и улиците „Ален мак” и „Радецки”, потъват нежно в здрача. Петелът все така гордо стои на прозореца в антрето и оглежда минувачите.
На сушина е, така че нека  синоптиците бръщолевят за предстоящите дъждове. А другите да спорят дали Съединението или 24 май не са по-подходящи за национален празник на България.