Около реформата…

Случи се нещо, колкото очаквано, толкова и неочаквано, защото оставката на министъра на правосъдието, която изглеждаше неизбежна, трябваше да мине възможно най-незабелязано, а стана повод за сериозни сътресения във властта. Сериозни, подчертавам, макар че на късогледите ни властниците, не на някой непосветен, се ще това да е поредната буря в чаша вода, пък и се надяват, че ще е тъкмо тъй. Всички те, уродливата и самозабравила се политическа класа, цинично и самоуверено, но глупашки, наивно, си въобразяват, че удобното статукво, което са си стъкмили, е несломимо и ненакърнимо, вечно. И в това отношение, просто натрапващо се е  сходството, приличат поразяващо на своя учител, бащицата, другарят Тодор Живков, който се надяваше, че като се посниши, ще се опази някак от вятъра на промяната. Всичко това пролича доста релефно още като бойкотираха – това е точната дума – еврокомисаря Моника Маковей, ненавистният прокурор от съседна страна, подхванал колкото мащабна, толкова успешна борба с корупцията там и доказал, че реформи са възможни и на Балканите.

Най-скандалното тогава бе не това, че никой, ама никой, от правителството и почти никой от депутатите, не посетиха лекцията й, а това, че в режисирания диспут, който последва, се наговориха куп глупости. Лайтмотивът на поръчковото обсъждане бе, близко е до ума, че България не е Румъния, като се натъртваше, пак по Тодорживковски, че това, което вършат там,  ние отдавна сме го направили. Съдебната реформа обаче, ако изобщо я има у нас, видимо буксува и е видимо нежелана, а поредният министър на правосъдието, наел се да я проведе поне частично, бе оплют още като поемаше властта. Христо Иванов бил, видите ли, протестър, внедрен във властта, за да шета на чуждите интереси, удобен човек, провален адвокат, некомпетентен и управляем, а отгоре на всичко с комунистически произход. Замисълът на домашните политически манипулатори, които се изживяват като континентални гении, макар да са само селски тарикати, може да се твърди със сигурност, е бил да си поиграем отново ден-два на реформи, а после да стигнем до ритуала с жертвеното агне. Само че Христо Иванов се оказа костелив орех, последователен бе и упорит, въпреки препятствията, вървеше към действителни реформи, неотстъпно и енергично подпомаган от Радан Кънев.

Реформата, както самодоволно изтъкват безчислените й противници, никаква я няма все още, това се вижда, но се трасираше пътя към нея, което не се вижда с невъоръжено око. Хората с гузна съвест обаче навреме схванаха, че това, с което се е заел министърът на правосъдието, вещае големи неприятности за мнозина, че е опасно, че е опасен и той, че трябва час по-скоро да бъде елиминиран. И логичното се случи, но никой не очакваше, че ще се запъне тъй Радан Кънев и ще се обяви за опозиция, пък не бе очаквана и протестната вълна или по-скоро бе сериозно подценена. Бойко Борисов, по-паметливите помнят, уж на шега подхвърли за протестиращите, че били стотина души, докато той не ги подкрепил с армията гербаджии. Това го изтъквам нарочно, защото с това си изявление, съзнателно или без да ще, премиерът не само се подигра с така нареченото гражданско общество, но се изгаври и с конституционния ред. Изтъквам го това, защото в подобни инциденти се отразява отношението на управляващите към съдебната реформа, към реда и законността, към демокрацията. Защото да обявиш протестиращите граждани за тълпа от жалки, платени клакьори, както и да е, но да признаеш, публично, че ти, премиерът, си инсинуаторът на политическата шарлатания, идва в повечко. В цивилизованите държави, при подобни самопризнания, всеизвестно е, следва скандал и оставки, но тук не е така! И проблемът за съдебната реформа е толкова драматичен тъкмо затова, проблемът е драматичен, защото все повече хора са убедени, че сме на дъното най-вече заради липсата на ред и законност. Не е чудо вече да чуеш да се говори, навсякъде, от всички, че третата власт, не само не води успешна борба с корупцията, а напротив, генерира корупция.

И аз не знам точно къде е мястото на главния прокурор и какъв точно е неговият принос, но инак е очевидно, че и той, като премиера, се изживява като недосегаем и говори доста безотговорно. След като избухна скандалът със записите между онези две съдийки, например, премиерът пренебрежително заяви, че пет пари не дава какво са си говорили „двете каки”, а му пригласяше, направо гротескно, главният прокурор. Сотир Цацаров каза, че го упрекват в нещо две жени, едната от които е обвиняема, а другата подсъдима, което никак, ама никак, не подхожда на главен прокурор. Защото тогава, в момента, в който се води скандалният разговор за „опраскването”, споменатите две жени не са „подсъдима” и „обвиняема”, а висши магистрати, които обсъждат срастването на съдебната и изпълнителната власт. Такова срастване, при което премиерът нарежда на главния прокурор, да опраска някого, не само няма нищо общо с демокрацията, но има точно название и то е: мафиотска уговорка. Досещали са се и за това, види се, тези недосегаеми мъже, щом побързаха да обявят, че записите са незаконни, но скандалът си е скандал. И аз му обръщам толкова внимание, защото бе увертюрата към днешната политическа опера, на която тепърва ще се любуваме, едни обнадеждени, а други отчаяни.

Сътресенията във властта, вече изтъкнах, би трябвало да са сериозни, не защото така ми се ще, а защото е очевидно, че исканията за промяна стават все по-настоятелни, а протестът се радикализира. Доколко е радикален протестът личи от това, че бяха издигнати, още в първия дин, абсурдните наглед, но особено актуални инак, лозунги за лустрация и декомунизация. Абсурдни наглед, казвам, защото е наистина абсурдно да се говори за лустрация сега, четвърт век след промените, когато бившите комунисти са се пенсионирали вече. Абсурдни наглед, но твърде актуални, всъщност, защото един закон за декомунизацията не само има място, но би променил съществено политическата карта. Доколко това действително е така личи от красноречивия факт, че такъв закон би забранил на бившите милиционери Бойко Борисов и Цветанов да участват във властта, а забраната би тегнала и над бившите партийни секретари Красимир Велчев и Цецка Цачева, над члена на ВК на БКП Росен Плевнелиев и над безбройните доносници. Реалната декомунизация, повтарям, би довела до подмяна на политическата класа, която се състои, публична тайна е, главно от бивши номенклатурчици и милиционери. ГЕРБ не би бил ГЕРБ, допуска се, като го оглави Десислава Атанасова, да речем, или друга изгряваща на родния политически небосклон ярка звезда, а от ДПС пък не би останало нищо май, но тук същественото е, че ще се появят и изявят хората, които действително желаят реформите. Има такива хора и председателят на ВКС Лозан Панов го доказа с едно слово, което показва нагледно, че сред съдиите има достойни хора, готови да се борят за честта на третата власт. Пак той, апропо, подкрепен и от колегите си, доказа гражданската си позиция, като се присъедини към протестиращите.

Неговият съвсем недвусмислен повик да си върнем държавата, като я отнемем от алчните ръце на олигархията и я дадем на онеправданите граждани, сочи категорично, че започва борба за реформите и отвътре. Досегашният псевдонатиск с полу-мерки отвън, беше, изтъкна го пак той „продукт, удобен за Брюксел”, заблуда както за чуждите ни партньори, така и за нашия народ. Натискът сега, предстоящият натиск и отвън, и отвътре, под напора на улицата, вещае реална промяна, може би, истинска борба с корупцията, например, и видими санкции за виновните. Санкции, присъди, наказания, не кьорфишеци! Осъдените в Румъния депутати са стотици, осъдените министри и кметове също, а по-дребните мошеници безброй и съседите, виждаме, вече са далеч пред нас и не само пред нас, след успешната борба с корупцията. На това се надяват хората и тук, знаят властниците, та затова, като се сгъсти общественото напрежение, току се провежда някоя показна акция, я по митниците, я някъде другаде, но осъдени, както всякога, отново няма. Наместо това, Пурата, Доктора, Пилето и Цайса са нещо като национални герои, недосегаеми богаташи, пример за подрастващите. Случи се и сега дежурната акция, но пак няма да има доказателства, сигурно, макар да бе изрично подчертано, че в Свиленград е разбита организирана престъпна група. Дошло е време най-сетне съдът и прокуратурата да опазят, да възстановят загубеното си достойнство и има, слава Богу, достойни охра, готови да го направят. В този смисъл, сериозните сътресения за властта, не са пагубни за държавата, както обяви премиерът, а наопаки, оздравителни са! Съдебната реформа отдавна не е проблем само на парламента, само на изпълнителната власт, само на съда, а онзи  фактор, от който зависят както здравето на държавата, така и моралното здраве на народа…

Любомир Котев