Нeсобственост с дъх на липа

gdanailovПо цял свят въпросът за собствеността е не нито правен, нито икономически. Той е духовен. Собствеността е свещена, а нейната сакрализация е свързана с издръжките й. Те са самият икономически проблем.

Най-ефективният начин да се снижат разходите по придобиване и поддържане на собственост е обществото да си изработи консенсусна идеология, че поверената му собственост на земята е идеалната, тя е легитимната, тя и само тя трябва да се зачита от всеки. Тогава за защита на собственост няма да е нужно да се наемат охранители, да се зидат огради и да се сключват имотни застраховки срещу грабеж и взлом.

У нас дереджето със сакралността не е дотам завършено. Но, споко-ние сме още в началото. Ще го закършим и с консенсуса за отсъстващата справедливост. Производството на „нови българи” още крачи с уморени темпове на криминална приватизация.

Не собствеността като римско право на облаги, а разходите за поддържането на това право са от значение за икономиката. И най- важното, когато обществото си избира собствеността, е, че транзакционните разходи за специфицирането и пазенето й трябва да са оптимални, тоест, сравнително най- ниски сред възможните варианти. Помежду нас собствеността е дамгосана с тату от бездуховност. Нито има легитимна собственост, нито има оптимални разходи за поддържането й.

Съществува обилие от форми на собственост, за които вечният преход просто си няма мисловен капацитет. Не ги брои за алтернативи и законът. Една такава е не-собствеността. Всички каролевци хорово се успокояваме, че в режим на свободен достъп се намират само неща, които са широко разпространени. ”Беати посидентес”, ”блажени са собствениците”, викали римляните- правници. Дваж по-блажени всъщност са несобствениците. Нямат поне дертовете на разумния чорбаджия.

Не се знае обаче докога това със свободата на въздуха ще бъде така. Водата също беше свободна. В един момент стана осезаемо ценна. За копи-пейста на интелектуална собственост из интернет тука не говорим. Дано само и интелектуалността не изчезне, както става с липовия цвят. Него пък го кършат барабар с клоните източно-бенгалски братя. после го размитат из земята на воля. Накрая шиткат приготвената смет уж напълно пазарно за чай. Лека-полека самите липи си заминават. Цели, уж записани като общински паркове, минават под нож за твърдо отопление. Никакви кльонове под високо напрежение и минни полета не удържат напъна на приятеля на слона.

Това с не-собствеността става така, защото както казват букварите на икономистите, съществува мистериозният ефект на „разконцентрираната рента” при неограничен достъп до едно благо. Избухва свръхползване. Шамар да е, аванта да е! Разходите по опазване на собствеността стават по-големи от ползите, които произвежда. Накрая благото изчезва и настъпва дефицит.

На днешно време, никой либертарианец не говори за несобственическия „капитализъм”. Мълчат загадъчно в другия ъгъл на ринга и марксистите, дето уж бяха срещу собствеността. Излезе, че тяхното енигматично ”против” се отнасяло само за чуждата собственост извън джоба им. Обикновено злобно хейтърство демек. С такава жалка стръвност днес поредният Прокопиев иска на всяка цена да фалира КТБ, масрафът да платим всички, а той да замете под чергата собствените си далавери. Ментална мизерия на модерната несобственост.

Георги Данаилов бил роден в града на тежките търговци Свищов. Край великата река станал един от бащите на българския институционализъм. Професорът бил учен от световна величина, бил биз-бизе със самия Вилфредо Парето, дето също се вълнувал от оптимума на общественото благосъстояние. Данаилов бил изпълнител на завещанието на покойния Димитър Апостолов Ценов. Свищовлията Д.А.Ценов имал битност на оная изчезваща порода „умен богаташ”. Такъв поначало ни се рядко ражда и на Еньовден, както забелязва за хаджи Генчо Каравелов. Ценов завещал всичкото си огромно парично имане за българско висше търговско училище.

То се отворило през 1936 година. Нейде от Франция пък пристигнал в Свищов да преподава застрахователната математика Велеслав Гаврийски. За него романтични институтки шушукали, че си загубил окото в пиянска свада в Марсилия. Бил интересен мъж, пък и създал собствена школа в застраховането насред града на руйната гъмза. Създал и бъдещ гуверньор на БНБ. Отрокът израснал като аристократичен сибарит Светослав Гаврийски, комуто по фамилиарната ни фейсбук–мода, сульо и пульо сега викат ”Бебо”. Аристократични сибарити не виреят като гуверньори насред татуирано фамилиарничене. Пързулват ги на гръцка динена кора партийно-комбинативни искровци.

Било времето на бомбетата „Борсалино”, каквито носят Делон и Белмондо във филма за марсилските гангстери. С марсилска гърмяща смет се кютечил май всъщност и Гаврийски- баща. Попаднал в гангстерско меле случайно, но инцидентът, тъй или иначе, му създал романтично-рицарски ореол сред питомките на училището. В това тъй франкофонско време било немислимо някой като „Красьо Черничкият” да ходи да си пазари дипломите на килограм от академични минотаври като свищовските.

Професор Данаилов обичал да казва, че има ”взаимна обусловеност и паралелизъм в развитието на духовния и материалния живот”. Днес вече даже и най-маститият европеист от последната паланка пише всякакви европрожекти според наставленията на всевъзможни солидни „ръководства” за анализ на разходите и ползите. Има бая варианти на такива ръководства–за ”инпут аутпут”- анализи, за ”кост- бенефит” – анализи и за прочие англоезично празнодумие за туземци. Самата икономика обаче, още според оригиналната идея на професора-институционалист, все така се управлява от баланса между „жертвите”, както симпатично си го е писал, (тоест разходите) и ползите.

Писал мъдрият старец, представете си, без да има хал-хабер от защита на интелектуалната си собственост срещу пъплещите по петите му европлагиати.

Мислите на Данаилов за синтез и хармония на „жертвите” по всичките видове собственост се оказали недостижимо висока топка за семплата марксова теория на омразата. Институционализмът и синергията чрез баланси между разноски и печалби станали учения за ретроградни еволюционисти и били захвърлени „на бунището на историята”. Тъй било прието да се изразява изтънченият пролетарски ентусиазъм в ония свирепи дни. На боклука си е главоболният труд на професора и досега.

Останал недосегаем за паважните екземи в политиката само споменът за ухание на липи под свищовското ”Кале”.

Валентин Стоянов

About the Author :

Leave a reply