Няколко думи за един вестник

На 20 юни, вестник „Делник”, единственият ежедневник, излизал някога в Ямбол, трябваше да навърши двадесет години, но така и не дочака славния си юбилей. Не го добутахме, както се казва, макар че не костваше кой знае какво този финален напън. Не го добутахме, защото не трябваше да го сторим! Вестникът, очевидно, не бе нужен на този град, на така нареченото гражданско общество, дори бе нелюбим за мнозинството. В болно време, като нашето, когато всеки се изживява я като ментор, чиято дума е закон, я като праведник, който страда заради честността си, обективната истина е в немилост. Не се нрави никому нелицеприятната истина, а провинциалните тарикати я схващат не като лична обида, а като покушение срещу демократичните свободи. За тях, за политиканстващите провинциалисти, полуграмотни и удивително неетични, но енергични и дяволски непримирими, свободата е слободия. За тях истина е тяхната истина, правда тяхната кражба и тяхната лъжа, а неправда всяко различно убеждение и всеки разумен ход, препъващ несекващите им шарлатании. Вестник „Делник”, може да се твърди, приличаше на дете, заченато в грях, обречено на ненавист, нелюбимо за уж благовъзпитаните хора. Казвам „уж благовъзпитаните”, защото онази сива маса от неспособни и безлични индивиди, по нашите земни ширини, е навикнала да оправдава закономерните си несполуки с пословичната си скромност и доброто си възпитание. Лошо възпитание е, разбира се, и фрапантна нескромност, да се хвалиш неспирно с добрите си обноски, но иди го обяснявай на нашенския галфон! То е все едно да обясняваш на полуграмотния, недоучил домашен политикан, че политиката не е за всеки, че е за компетентни, знаещи и можещи хора. Или, ако поискаш да идеш докрай, да стигнеш до дъното на безнадеждността, да обясняваш на амбициозния и безнравствен, политиканстващ глупак, че трябва, непременно трябва да има морал в политиката, която е, според скудоумните му схващания, най-неморалното пространство. Вестник „Делник” бе заченат в грях, роден в грях, отгледан в грях, заради тези жестоки закономерности, заради нашенските реалии, които повеляват да почитаме всеки нечестивец на власт и презираме всеки достоен човек, докато е опозиционер, да речем. Вестникът, напротив, искаше да бъде наистина обективен и наистина безпристрастен, единственият наистина независим вестник в града и региона, та смело воюваше с неправдата и разобличаваше всеки самозабравил се провинциален думбазин. Опитахме се, доколкото можем, доколкото е по силите ни – и ние сме хора, Божем, простосмъртни грешници! – да бъдем честни и справедливи, компетентни и неподкупни. Преодолявахме непрестанно безброй препятствия, борба, жестока, непримирима борба изпълваше ежедневието ни, безброй бяха конфликтите, безброй бяха обидите, безброй бяха разочарованията. И удовлетвореността, слава Богу, често, комай всеки ден, помагахме, за да се реши някой проблем, за да възтържествува поруганата или забравена правда. Сигурен съм, че всеки от петдесетината журналисти, които работиха през тези години във вестника, има самочувствието гордо да изрече, че е работил с ум и сърце за променящата се България, че е спомогнал, за да се доближим до Европа. Сигурен съм още, че това няма да е празно самохвалство, защото знам, защото помня през колко и какви премеждия минахме, колко ни обругаваха, колко ни тормозиха. Лесно е сега да се тупаш по гърдите, както правят безчислените шарлатани, че си заклет сторонник на демокрацията, но тогава беше война, тогава демокрацията бе обидна дума, а евроатлантическата ориентация попържня. Тогава ни заклеймяваха като американски агенти, същите тия, родни, политически мошеници, които сега ни заклеймяват като руски агенти! А истината, тъжната истина, нашата изстрадана истина, е, че и тогава, както сега, ние мислехме за доброто на Отечеството и родния град, че ги опазвахме от нечестиви посегателства, докато те бяха готови на всякаква низост, заради собственото си обогатяване. Времето, показа, надявам се, кой е бил крив и кой прав в безбройните ни спорове, ясно е, че сме се противопоставяли на компрадорска политика и нездрави мераци, но никой, за жалост, не се учи от уроците на историята! Ние сме на този хал, най-бедната държава в Европа, тъкмо защото сме слепи за уроците на историята, тъкмо защото мразим всеки, който се опитва да ни посочи правдата, а още повече свестния наивник, които иска да ни направи праведници. Свестните у нас считат за луди! – е казал най-свестният сред нас, великият Ботев, а цял век не ни стигна, за да се променим поне мъничко, за да израснем някак. Ето, заради тези тъжни, нашенски реалности, вестник „Делник” бе обречен и е цяло чудо, че излиза, все пак, почти двайсет години. В блатото на дълбоката провинция, където нашенската простотия гравитира до чудовищна гротеска, особено като е гарнирана с ориенталски политически щения и абсурдни местнически амбиции, този вестник бе ненужен и дори ненавиждан. Да, опитващите се да надскочат боя си, вродената умствена и физическа маломерност дребни човечета, мразеха неистово всеки, който някак изтъкне духовната им убогост, а най-вече вестникът, който оставяше документ за уродливостта им. Тези нещастници, за жалост, не просто се изживяваха като гражданско общество, а подменяха, заради отсъствието на титуляра, ако ми е позволена да се изразя така, гражданското общество. Пак те, набързо, по някакъв чудодеен, алхимичен способ, набързо, постигнаха чудовищната метаморфоза, да се превърнат в политици и бизнесмени от номенклатурчици и ченгета. А най-удивителното бе, че завикаха бодро, вкупом, срещу ченгетата и номенклатурчиците, че ги клеймяха смело, разпалено, непримиримо, като врагове на демокрацията, прогреса и прогресивното човечество. Прости им, Господи! – както се казва, но те бяха непримирими, зли и отмъстителни, готови да накажат и обругаят всеки, който им припомни тяхното минало, а ние правехме тъкмо това, разобличавахме ги, волно или неволно, всеки ден. Заради това, именно, те воюваха с вестника, наместо да му помагат, но имаше той, все пак, своите верни приятели всякога и оцеляваше всякога, заради тях. Няма да ги изброявам сега, въпреки че ми се вижда недостойно да не спомена поне Сашо Дончев и Петър Кънев, Кольо Колев и Георги Ташев, нашите благодетели, незаменимите ни приятели през всичките тези години. И още мнозина местни бизнесмени, местни политици и управници, местни интелектуалци, всеки истински, искрен защитник на демокрацията, всички, които искахме да превърнем Ямбол, нашият град, в едно по-добро място. Този вестник, нашият „Делник”, бе вестникът на Ямбол, ежедневникът, за който този град всякога е мечтал, ежедневникът, нужен на хората. И осъден, немилостиво, прокълнат още преди да се роди, от провинциалните шамани, от вилнеещата всякога в дълбоката провинция политиканстваща паплач. Той, този славен вестник, погина безславно, знаем, тъкмо в навечерието на своя славен юбилей! А не се напънахме да го добутаме до юбилея, до ненужната, празна помпозност, защото бе излишен жест. Вестник „Делник”, като че ли, се роди ненавреме и, съвсем закономерно, спря ненавреме, но направи каквото можа, доколкото можа за доброто на Ямбол! И, понеже се роди и живя в безвремие, понеже погина в безвремието на непреходния ни преход, той не получи, както можеше да се очаква, наградата, която заслужаваше за усилията си. Прости им, Господи! – пак ще кажа, а на нас ни стига благодарността на хората, зрънцето обич на верните ни читатели и почитатели. Какво още? Да припомня, може би, прастарото френско заклинание: Кралят умря, да живее кралят! „Делник” го няма, той принадлежи на миналото, но пък имаме „НЕделник”, който е някаква утеха, ще ми се да мисля, за нашите читатели и почитатели, ако ги имаме и доколкото ги имаме. Сигурен съм, че някак, в някаква мяра, този седмичник продължава една добра традиция, че е достоен син на своя славен баща, че е нужен на моя град…

Любомир Котев