Новият Пролетен салон в галерия „Кръстев” – почти като стария

SAM_9748Календарната поезия навремето, през 80-те години на миналия век, бе едно от най-баналните и омразни неща, опитващи, а и настояващи, чрез своите мастити автори, да бъдат лирика.

Не бяха лирика, бяха халтура, правена за да се вземе някой лев ( левовете всъщност бяха много повече ), и да се натегнат, ако не директно на Тодор Живков, то на партията. Не на БЗНС, естествено, а на БКП – земеделците бяха оставени, за да крепят оная работа на компартията.

Какво общо има между календарната поезия и Пролетния салон в галерия „Кирил Кръстев”, може да запита някой. Има, по линия на тематиката, и на дежурните приказки за сезона на любовта, на промяната и прочие баналности. Нашите живописци приемат от години тази сюжетна линия и гледат да извадят от ателиетата нещо по-грейнало.

В този контекст, сегашният Пролетен салон, открит на седми април, малко се различава от миналогодишния. Което не е добре, меко казано. Върви приказката, че в последно време, ако има откупки, то те се правят за натюрморти. Няма лошо, стига натюрмортите да са майсторски, а не полузанаятийски. Явно второто повече се харесва на ямболските ценители, защото от много време не съм видял да има откупен пейзаж или натюрморт на Калин Ангелов. Калин е най-класният ни автор в този жанр, но той не обича да опитва нови коридори, което прекалено го затваря като творец.

Пролетният салон е използван само от двама автори като възможност да излязат на съвсем нова писта. Това са Петър Тепсизов и Павлина Сърбова. Дамата е заложила на една нова за нея техника, колажа, друг въпрос е доколко има попадения в този жанр. Защото някои от творбите й са добри, но има и на ръба на кичозното, ала всеки нов за даден автор подход крие опасности.

Един вече утвърден  и преминал младежката възраст творец, Румен Малчев, участва с две платна – „Сърцето на любимата” и „Клоун и клоунеса”. За пръв път пред публика „излиза” само първата картина на Малчев, която е и най-скъпата в Пролетния салон в галерия „Кирил Кръстев” – цената й е 1600 лева. Споменавам цената, защото тя също подсказва неща за художественото битие на града ни.

Продължаващият да живее и твори в село Окоп Малчев влезе от няколко години в омагьосан кръг. Той повтаря, и потретва, сюрреалистичния стил, населен със сюжети от селото, ала този кръг не може да „върви” непрекъснато. Дали ще експериментира с нова стилистика и сюжетика, е въпрос на лично решение.

Преди десетина години напълно в нов коловоз влезе един от доайените на ямболското дружество на художниците Коста Стоянов. Тогава той тръгна към библейски мотиви, после премина към мистиката на българския фолклор. Много, много отдавна, такъв рязък завой в рисуването си направи Георги Зайков – от космическите елементи  и „виждания” в платната му, той скочи в шарения като черга свят на нашия фолклор. Преминал през дълбочината на авторовия поглед, разбира се, а не просто като струпване на механични парчета.

В сегашния Пролетния салон особено внимание заслужава присъствието на Петър Тепсизов. Той участва само с едно платно, ала какво платно: в него диша размахът от епохата на Рембранд и други велики майстори. Картината „Майчинство” е сякаш и знак, че Тепсизов излиза решително от творческата дупка, в която бе попаднал. И излиза с голям успех.

Уверена четка показва Петър, решил творбата си в преобладаващо кремаво, като портрет на вечната прелест на майчинството, и като се гледа платното му човек сякаш се пренася в други векове, макар да има деликатна ремарка, че сътвореното е от днес.

Притулен малко, понеже творбите му са до голямата фотография на някогашните млади ямболски художници, от които вече доста не са между живите, бяга от погледа Дончо Донев. Дори в ъгъла той съумява да закове погледите с пищността на своите багри и на погледа си към битието. И друг път съм го писал, но ще го повторя – в последните няколко години този творец, живеещ по стечение на обстоятелствата в село Кабиле, се завърна с една радваща палитра и почти не пропуска изложба, като при това участва в тях по-масирано.

Сашо Казанджиев в последно време получи полагащото му се по-солидно внимание. И в Пролетния салон той демонстрира класа. Класа чрез погледа си към стария Ямбол, изобразявайки две от най-колоритните сгради в града ни – Брънековата къща и къщата на доктор Дончо Помашки. Получило се е недоразумение с второто платно, и затова то се изписва като Папашимовата къща. В разговор със Сашо уточнихме, че къщата, която е пресъздал, е тази на доктор Помашки, намираща се в непосредствена близост до хотел „Тунджа”, край реката.

И двете платна обаче не са само и просто ретро, тъй като домовете, които пресъздава Сашо Казанджиев, са все още част от градския ландшафт. Все още, защото дните на Брънековата къща са преброени, а явно общината не търси, или не може, да постигне споразумение с Петър и Ясен –  синовете на Любен Брънеков, които са собственици на имота. Домът на доктор Дончо Помашки, и той като старият Брънеков, Петър, идва от Северна България край Тунджа, е в по-добро състояние. Там на няколко пъти се появяваха хора, явно родственици на лекаря, почваха ремонт , ала така и не стигаха до никъде.

И към ден днешен и тази къща е оставена на милостта на времето.

Спирам се по-дълго на платната на Сашо Казанджиев не само поради факта, че те са поглед към ретро Ямбол, а и защото в тях, особено в Брънековата къща, художникът е уловил духа на мястото  и това ще остане в предългата броеница на годините.

Може и да съм предубеден, ала работите върху стъкло на Петя Христова ме водят само до едно определение – парад на кичозното, на баналното. И не е проблемът в това, че върху стъклото тя е сложила макове, един преесплоатиран „сюжет”, а че тези макове с нищо не напомнят за изобразителното изкуство. Още поне две-три имена не са по класата на Пролетния салон, но явно е търсено от куратора присъствието на повече имена.

Някои от творбите са замрели като виждане преди стотина години, други са просто сръчни, научени с времето неща, върху които продължава и продължава да „топи четката”авторът.

Особено е съжителството на една площ на творци като Кольо Костов, Кольо Инджов и Александрина Игнатова от една страна, и Панайот Янков, и Йордан Трифонов , от друга.

В това все пак има смисъл: и изобразителното изкуство, като животът, е паноптикум…

Борислав Ненов

 

 

About the Author :

Leave a reply