Не понасям пораженчеството

RadionovЮлиян Радионов, старши треньор на баскетболния „Ямбол”:

Юлиян Радионов е роден на 1 юли 1979 г. в Бургас. Започва кариерата си в „Черноморец”, след това е баскетболист на „Спартак”/Плевен/, „Лукойл-Академик”, „Левски”, „Черно море” и „Ямбол”. За „Ямбол” играе четири сезона, през които на два пъти е бронзов медалист от първенството на Лигата. Дългогодишен национал.
От пролетта на 2013 г. е старши треньор на „Ямбол”.

-Юли, вече няколко месеца си в тази нова роля, старши треньор на мъжки баскетболен тим.  Какво ти е най-трудно?
-Трудности има много. Аз не приех поканата за треньорския пост с мисълта, че ще ми е  лесно и че няма да има трудности по пътя. Най-важното е за мен, че  правя това, което обичам, което харесвам и съм щастлив от това. Защото това, което аз обичам, е баскетболът. Но аз съм на позицията старши треньор на „Ямбол” не за да се чувствам добре или аз да изживявам някакви позитиви, а за да дам всичко възможно, всичко, което знам, в името на отбора на Ямбол. И за развитието на баскетбола в Ямбол. Опитвам се да положа максимални старания, да вложа всичко от себе си , за да има полза Ямбол от това, че аз съм на тази позиция. Това е за мен най-важното. Тогава ще бъда щастлив-ако успея  да бъда полезен за баскетбола в Ямбол.
-Преди да погледнем пак напред, искам да те върна доста назад. Зная, че ти имаш баскетболни хора в семейството си. Разкажи нещо повече за това.
-Имам супер родители. Господ ме е благословил с невероятно семейство и аз всеки ден му благодаря за тази привилегия. И майка ми, и баща ми са били баскетболисти.
-А те до какво ниво са стигнали в баскетболната игра?
-Баща ми е играл в мъжкия тим на „Черноморец”, майка ми в женския отбор. За съжаление, не помня баща си като играч, тогава аз съм бил много малък. Но помня майка ми като състезателка, тя игра до по-късно, и аз все се въртях из залата, там израснах. Вероятно това оказа най-голямо влияние  да избера баскетболната игра.
-Сякаш ти е бил хвърлен пъпът в баскетболната зала…
-Не бих казал, защото аз като малък играех много повече футбол и много повече се увличах по този спорт. Но с това, че покрай родителите си бях постоянно по площадките и по залите, придобих някаква основа, някакви познания за баскетбола. И ми беше лесно после, когато започнах да тренирам този спорт с връстниците си.
-Юли, а кога е това после?
-Помня, че веднъж майка ми каза: ”Хайде да те заведа на една баскетболна тренировка”. Отидох и ми хареса.
-И забрави да излезеш от там?
-Може и така да се каже. Знаеш, че родителите се грижат за децата си, вероятно са имали предвид и това, че в залата няма да бъда на  дъжд и сняг, а при други условия. А и залата беше близо до мястото, където живеем, а до футболния стадион се пътуваше адски много. Изобщо смятам, че така ми е било писано, да се занимавам с баскетбол.Така че може би си прав, като казваш, че пъпът ми е хвърлен в залата. Но те не са ме натискали, това бе мой избор.
-Само сестра ти май не е играла с оранжевата топка?
-И тя е играла, ала до девойки младша възраст, повече не продължи.
-Предвижда ли се да имаш бенефисен мач?
-Не съм мислил за такова нещо. Де факто аз прекратих състезателната си кариера, но с ръководството на клуба ни не сме говорил за никакъв бенефис.
-Знам, че ти имаше желание да поиграеш още един сезон?
-Аз имах желанието, нагласата, да играя още не един, а даже два сезона поне, и то на добро равнище. Такава беше нагласата ми, защото се чувствах добре. През миналия сезон, даже за моя изненада, нямах никакви физически проблеми. С времето натрупах сериозен опит и можех доста по-добре да се грижа за физическото си състояние. Интересувах се много от здравословно хранене, от здравословния начин на живот. В последните години имах  борба със себе си, за да мога да се променя, да удължа спортната си кариера.
-А какво включва това? Някакви нови философски подходи, йога, например?
-Не, не, не прилагам нищо такова. Просто наблягах на така наречените супер храни. Опитвах се да тренирам по малко по-различен начин. Правех повече индивидуални тренировки и базови тренировки за физиката. Използвах зала „Диана” късно вечерта, когато тя е свободна. Системата, която прилагах е много дълбока, иска доста обяснения. Но това вече е затворена страница за мен, аз взех решение да стана треньор.
-Това е  голям шанс за теб, стартира направо от мъжки тим в елитната група.
-Не съм аз важния в случая. Всички тук обичаме баскетбола и искаме той още да просперира и да има успехи.
-Беше един от най-добрите плеймейкъри в България. Това че игра на тази позиция, помага ли ти да видиш по-цялостно играта на отбора?
-Предполагам, че да. Смятам, че всяка една позиция, на която е играл един баскетболист, му дава добър поглед за нещата на терена. Но знаете, че всички специалисти казват, че плеймейкърът е треньорът на игрището. Считам, че това е близо до истината, че плеймейкърите имат най-добър поглед върху играта. Чисто статистически погледнато към големите треньори в световен мащаб, сигурно ще открием, че са играли на тази позиция.
-При твоята богата кариера, кои баскетболисти, с които си играл, или срещу които си играл, би откроил. Питам те за български състезатели. И кои треньори са оставили най-силна следа в теб?
-Аз започнах да тренирам с мъжкия тим на „Черноморец” на 16 години. На 17 г. вече играех в основния състав. На 18 години бях в Плевен, също в основния състав. Всички, всички съотборници, с които съм играл, са имали своята роля в живота ми, в моето развитие.
-Да ти „подам” едно име, което мисля, че има особена тежест в кариерата ти-Петко Маринов.
-Да, безспорно.Това бе треньорът, който ме взе в мъжкия национален отбор. Това бе невероятно доверие, невероятен картбланш. Това бе много смел ход от страна на Петко Маринов, защото, когато ме повика в националния тим, аз играех  в  Бургас, а Бургас бе във втора дивизия. Въпреки това, той видя нещо в мен.
-Пред очите ми е още турнирът „П. Майсторов” от 2001 г. Тогава ти и Коешинов бяхте вече в „Лукойл-Академик”, Маринов ви бе треньор. С Дечо бяхте много силна гардова двойка.
-Тогава политиката на „Лукойл-Академик” бе да събере всички млади талантливи играчи. И в националния тим имаше по това време подмладяване. Мисля, че този модел трябва да се следва в българските клубове. Ние започнахме с изцяло български тим. И Тенчо Банев бе там, Стойков дойде на полусезона. След това взехме двама чужденци-американци, но на ниво, което бе различно от това на всички български баскетболисти. Това бяха  Лодърдейл и Брайън Смит. С нивото си, те правеха разлика в класата.
-С толкова много чужденци в българското първенство, само с един-двама българи, които са на терена за по-дълго, как може да се развие нашият баскетбол? Младите влизат за 3-4 минути…
-Това е проблем и на целия европейски баскетбол. Смятам, че ситуацията е такава –няма достатъчно наши състезатели и затова се стига до привличането на толкова много чужденци.
-А как да ги има  българските баскетболисти, като те знаят, че тяхното място в мъжките тимове ще бъде като 10-11-ти играч?
-Един млад играч не може да разчита, че ще има 40 минути игра.
-Не 40 мин., разбира се, но да му се даде шанс. Като е на пейката непрекъснато, какъв му е шансът?
-Мисля, че това за което ти говориш, трябва да е политика на Федерацията. Да въведе някакви ограничения за броя на чужденците. Но в края на краищата, шанс не се дава, той се печели. Младите трябва да знаят, че нищо не идва наготово.
-Куриозните ситуации в  кариерата ти на играч. Аз си спомням  за една-играхме тук с „Левски”, с две продължения, и ти направи пълни 50 мин.
-Да, 50 минути на терена са страшно много време. Наистина не мога да се сетя за мач, в който да съм играл повече минути, това е разбираемо-две продължения се случват много рядко. Този мач с „Левски” няма как да го забравя, защото победихме. Това са хубави моменти, тогава стана  спектакъл, привилегия е да участваш в такъв двубой.
– Да излезем за малко от баскетбола. Кои са любимите ти филми, книги, музиканти, напитки. Какво ти е хобито? Зная, че не обичаш да говориш за личния си живот, но все пак?
-Аз съм щастлив с това, че  хобито ми е  работата в баскетбола. В последните месеци аз не правя нищо друго, освен да мисля за баскетбол. Всичко е свързано с него.
Любимата ти марка автомобили е била „Лексус”. Така ли е все още?
-Не, винаги съм казвал, че любимата ми е марка е  „Москвич”, защото това бе една от малкото коли, която можеше навремето да се закупи. И за мен тогава това бе нещо голямо. Това, естествено, в рамките на шегата. Нямам любими марки коли, напитки или нещо подобно. Има доста по-важни неща в живота.
-Домошар ли си?
-Труден въпрос. По принцип бих казал-да. Но аз като 18-годишен съм излязъл от къщи и ми е трудно да кажа кой е моя дом. И сега, в Ямбол, живея на квартира. А когато днес си тук, утре си там, е трудно да бъдеш домошар.
-Вдигна малко завесата от живота си сякаш. За жени няма да те питам, защото зная, че не обичаш да докосват  личния ти живот.
-Да, мисля, че все пак има някаква граница за тези неща. Аз съм си съвсем нормален мъж, това да го уточня, да не станат недоразумения.
-Няма такава опасност, няма такъв филм при теб. Като казах филм, кои са ти любимите  филми?
-Първият филм, за който се сещам, е „Оркестър без име”. И „Всичко е любов”, както и да „Обичаш на инат”.
-И пак към баскетбола. Защо избра  Стоименов  за свой помощник?
-Беше важно да работя с човек, на когото имам доверие. Това-първо. И второ-човек, който има сходни виждания с мен за играта. И съм изключително радостен, че успяхме да се съберем с Ивайло.
-Ръководството на баскетболния ни клуб меси ли те се в работата?
-Решенията, които сме взимали по селекцията на отбора, сме ги взимали заедно с ръководството. Заедно с Валентин Ревански и с Иван Чолаков. Като млад треньор, аз имам нужда от съвети. Благодарен съм на Чолаков, че въпреки неговата заетост, намира време да ми помага. Ръководството ми гласува много голямо доверие, аз съм съвсем млад треньор. И се радвам, че хората от Управителния съвет- Ревански, Чолаков, Христо Христов, Михаил Шевкенов, те са най-дейните, ми гласуваха това доверие.
-Какво не понасяш на терена?
-Не понасям пораженчеството. На някой да му е все едно дали тимът ще победи или няма. Да не е готов да се бори за всяка педя терен, за всяка топка. Това е нещото, което може да ме изкара извън нерви. И се радвам, че момчетата, които играят в моя отбор не са такива.
-А извън игрището какво те вбесява?
-Лъжата. Лицемерието. Това не мога да понасям.
-Пътувал си много в чужбина. Такива пътувания, свързани с ангажиментите на един спортист, не оставят време, за да се разгледа град или държава нормално. И все пак кои места по света са ти били най-интересни?
-Бил съм из цяла Европа, из САЩ, на Арабския полуостров. Много интересни места. Всяко място има своята привлекателност.
-Какво дава спортът и какво отнема?
-Не мога да се сетя за  нещо, което спортът да ми е отнел. Много хора биха ви отговорили, че спортът отнема от свободното време, че не можеш да се виждаш достатъчно с приятели. Напротив-спортът дава приятели, дава непримиренчество, дава възпитание, култура. Но най-вече спортът създава приятелства, а това е  безценно.

Интервю на:
Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply