Енчо Керязов, носител на цирков „Оскар”, почетен гражданин на Ямбол: Не ни достига вяра в себе си

Енчо Керязов е роден на 15 октомври 1974 г. в Елхово. Спортният му път започва от Ямбол. В цирковото изкуство навлиза съвсем млад. Той е първият и единствен български цирков артист, на който е присъдена наградата „Сребърен клон” от световния фестивал в Монте Карло през 2007 г. за солов номер.
В момента Керязов е най-скъпо платеният български цирков артист. Носител е на държавното отличие „Златен век”.
Преди три години основа фондация „Енчо Керязов”, която подпомага талантливи деца.
Почетен гражданин е на Ямбол.

-Г-н Керязов, спектакълът бе блестящ. Но какво се криеше зад кулисите?
-О, зад кулисите – напрежение. Голямо напрежение, няма как да е по друг начин. Спектакълът беше много голям, много натоварващ и много ангажиращ за нас, хората, които го организирахме.Ние имахме съвсем малко време за репетирането му. Спектакъл от такъв мащаб в чужбина се репетира най-малко две седмици, а в Ямбол трябваше да го направим само за един ден. Имахме право да влезем в зала „Диана” само на 10 март, влязохме в 8 ч., имахме да монтираме две сцени, да разположим осветлението и де факто за репетиция остана този един единствен ден.
-Голямата тежест, предполагам легна върху вас, но и върху други хора, кои са те?
-Голямата тежест легна върху Красимир Стойчев, защото той движеше тук нещата, върху изпълнителния директор на фондацията Анжела Шварц, върху доста други хора, но най-вече върху Краси и Анжела.
-Може би е деликатно, но тези знаменитости, които видяхме – Валя Балканска, един от най-добрите гайдари в света, Петър Янев, и другите участници в спектакъла, във ваша чест ли дойдоха или се наложи да им заплатите?
-Много, много благодаря за този въпрос. Единственият човек, който пя абсолютно безвъзмездно, бе Руслан Мъйнов. В разговора, който проведохме преди време, той ми каза, че след като става дума за деца, за благотворителност и за мен, ще го направи без никакви пари. Без хонорар участваха и Софи Такиева с нейния въздушен номер на мрежа, подарък ми направи и Българската федерация по художествена гимнастика, която изпрати тук най-добрата си гимнастичка в момента – Биляна Проданова. Нейното съчетание бе направено специално за спектакъла.
-А лесно ли намерихте спонсори?
-Лесно – не, но намерихме. Аз не се притеснявах толкова дали ще намерим спонсори, защото ние, когато решим да направим нещо, го правим. Парите не бяха решаващи. Ние направихме един благотворителен търг в София, това беше първото представяне на фондацията извън Ямбол, на него се предлагахме предмети на известни личности, голяма част от тях мои приятели. И успяхме да съберем 8 888 лв. Много интересно съвпадение. Това не бе търсено нарочно, просто голям късмет. Затова и тази година успяхме да удвоим наградния фонд. Но не искам акцентът да се измества върху парите, както е в Америка. Моята цел е не това да е моторът, мотиваторът за младите. Знам, че парите са страшно важни, но нека все пак водещ да е престижът от наградите в различните категории, уважението – да покажем, че тези хора са важни за нас, че са ценни и че ние, и ямболската общественост държи на тези хора. Че ги обича. И Ямбол показа огромен респект към тях, тъй като, знаете, всички билети се продадоха.
Това не беше безплатно мероприятие, всеки един, закупил билет, бе де факто дарител. Дори да не бяхме продали и един билет за спектакъла, той щеше да се случи. Аз имам пари и мога да финансирам и сам този спектакъл, но бих желал да имаме подкрепата не само на спонсори, но и на публиката, за да може този ежегоден спектакъл да се издържа сам. Който се е занимавал с правенето на такива спектакли, знае, че е нужен голям финансов ресурс. Ние имахме 19 номинирани, които получиха награди, отделно имахме две нови награди – „Личност на годината” и „Дарител на годината”. Имахме страшно много музиканти на сцената – те бяха 96, а само Руслан Мъйнов и още две момичета участваха без хонорар.
-Такъв спектакъл много отдавна не е имало в Ямбол.
-Аз не зная изобщо тук да е имало такъв спектакъл. Няма как да се случи такова нещо, няма как да плащаш хонорари на 96 артисти. Ако този спектакъл бе с комерсиална цел, сигурен съм, че зала „Диана” нямаше да се напълни.
-Много се радвам, че фондацията ви обяви за „Личност на годината” човек като Димитър Плочев. Един много достоен човек…
-Когато за първи път учредихме такава награда, я присъдихме на Йордан Йовчев, това бе след Олимпиадата в Лондон. После решихме, че след като правим това нещо за децата от Ямбол и областта, е редно да бъде „Личност на годината” човек, който е направил много за Ямбол и региона. Може да не е ямболлия, но да е направил много за града ни. И, колкото е да звучи жалко, Димитър Плочев е забравен в известна степен от хората. А той е направил толкова много световни шампиони, той е създателят на ямболската спортна акробатика, която бе най-добрата в страната. До 1987 г. българската акробатика винаги печелеше световните първенства. Тя доминираше, изпреварваше и руснаците, и китайците. А Димитър Плочев бе треньор на най-успешния клуб в България, така че той е изключително достоен човек.
– Всъщност, мнозина мислят, че Димитър Плочев е бил вашият треньор по акробатика в Ямбол, а нещата не стоят така.
-Да, моят треньор е Георги Плочев, затова исках на церемонията да се чуе неговото име също. За да не си помислят хората, които не са запознати с нещата, че ние си раздаваме помежду си награди. Димитър Плочев ми е помагал много, ала не е бил мой треньор.
-Да ви върна към оня Ямбол, който помните от детските си години, макар че вие сте роден в Елхово?
– Аз съм от село Бояново, всъщност. Баща ми бе там директор на техникума по механизация на селското стопанство – до 1980 г. После дойдох в Ямбол, живях в комплекс „Хале”. Помня всичко от оня Ямбол – особено ми е скъпо минаването по градинския мост. Всеки ден този път го минавах по четири пъти. Това е мястото, което ми е най-познато.
-Като идвате сега в града, виждате ли стари любови?
– Стари любови – не, аз бях твърде малък, когато напуснах града, само на 16 г. Рано ми беше за такива неща.
-Може да е било за хубаво. Боли ли много от любов?
-Да, няма как да не боли. Аз нямам разочарование в тази посока, ожених се за голямата си любов. С нея имаме пълна хармония, така че ако съм имал голяма любов, това е съпругата ми. Изкарах голям късмет с нея. Тя също идва от спорта, бивша гимнастичка е, така че мога и за моята работа да се съветвам с нея.
-Тя откъде е?
-От Сливен е.
-Чудесно, два града, които винаги са се обичали.
-Да, тя е от Сливен, а се запознахме с нея в Шотландия. Преди това изобщо не се познавахме. Като се върнахме от Шотландия, подписахме граждански брак в село Ханово.
-В Ханово ли? Защо там?
-Това бе по времето на визовия режим. За това май никога не съм говорил. Първият ми договор бе вече факт – беше за Франция. Но за да взема приятелката си с мен, тя трябваше да има виза. А тя нямаше и единственият начин да дойде с мен, бе да ми стане съпруга. Ала в Ямбол се оказа, че нещата стават бавно – трябваше да подам молба за брак и трябваше да чакам един месец, докато се стигне до брака. А в Ханово това стана за един ден. Хванахме набързо двама свидетели. Взех пръстен от един полицай, защото нямах халки. Трябваше да правя халки, но и за тях бе нужно време. Взех халка от майка ми за жена ми Дима, но за мен баща ми нямаше халка, загубил своята някъде.И помня, че полицията ме спря с колата ми, а аз нямам време, бе 10 часа, а в 11 трябва да подпишем. И полицаят ми даде своята халка.
-Вие си идвате почти всяка година в Ямбол. Виждате ли някаква голяма промяна тук? Хората и тук, и из страната ни, по-лоши ли стават?
-По-лоши-не. Хората, разбира се, се променят, както и всичко друго около нас.
– А защо, г-н Керязов, в класациите за нещастни хора, българите винаги са в челото?
-Нямам такова усещане за сънародниците ни. Напротив – мисля, че българите са много щастливи. Имах гости от чужбина на самото събитие и исках да ги заведа някъде, където ще им бъде интересно. Търсех да им покажа нещо от сърцевината на нашия регион и ги заведох в Ханово. И там ги заведох на реката, после в гората, показах им къщата на дядо ми. После бяхме в къщата на баща ми, обядвахме там. Видяха местните хора, това им бе много интересно, все пак те са чужденци.
-Българското село е велика работа. Затова ли бяхте на спектакъла с папийонка, но и с цървули?
-Идеята бе на Петър Янев. Искахме да направим микс между фолклора и класиката. Така го мислех, а Янев му определи точната форма. И е провокиращо.
-Ханово, Бояново. Имате интересни маршрути…
-Да, Ханово, Бояново, Лас Вегас, Монте Карло.
-А след като спечелихте най-голямото отличие в света на цирка за солов номер, какви предизвикателства остават?
-Винаги има. Печелиш някаква награда, но после това нещо трябва да го докажеш. Някои си мислят, че след наградата ми от Монте Карло нещата са доста по-лесни. Вярно, за намирането на работа – да. Почва името да работи за теб, но очакванията към теб стават много по-големи. Стават огромни. Така че е доста трудно.
-А вие имате ли време за някакви удоволствия, за хоби?
-Нямам такова време. Все пак много обичам да играя на тенис.
-Кой се дърпаше най-много да дойде на вашия спектакъл. Външният министър Вигенин ли, при него всичко е разчетено почти до минута.
-С всички хора, които дойдоха да уважат събитието, имам някакви допирни точки. Нямах от никой отказ, който не дойде просто имаше служебни ангажименти. До последно чакахме Стефка Костадинова – много искахме тя да е тук. Но ден преди събитието, се оказа, че тя трябва да пътува за чужбина. Тя съжаляваше за това, но пък ни изпрати поздравителен адрес – това бе чудесен жест. Сега, като си мисля, тези хора, които дойдоха, са изключително ангажирани.
-Точно това имах предвид.
-Да, така е, а Вигенин бе тук 6 часа, като пристигна в Ямбол от Киев. Данчо Йовчев ми подари един прекрасен плакет. Той е чудесен човек, голям приятел е.
-Дано не го изхаби политиката…
-Няма начин да не го изхаби. Това ще му повлияе негативно. Аз през 2011 г. имах възможността да бъда на пресконференция на Шварценегер, и той каза, че както те обичат, щом влезеш в политиката, почват да те мерят с яйца. Стискам палци на Данчо да не му се случи това. Той е от съвсем малкото хора в България, за който не е казано нищо лошо. Всеки си има своите фенове, но и недоброжелатели, ала аз не съм чул някой да каже лоша дума за Данчо.
-Къде се чувствате най-уютно в чужбина?
-Най-добре се чувствам в Германия, аз изкарах там 7 игрални сезона.
-Какво е най-доброто у германците?
-Точността. Много обичам да работя с тях, именно поради тази причина. При тях подписан контракт, някаква задача – всичко върви перфектно. Нямаш там никакви притеснения, че нещо няма да бъде както трябва. А това е прекрасно.
-Догодина фондация „Енчо Керязов” отново ще раздаде награди? Или има някаква опасност?
-Не. Всъщност, Божа работа. Но ние с всяка година ставаме още по-мотивирани да направим нещо по-добро. Виждаме градация – първата година награждаването бе в община Ямбол, в съвсем друг вариант. Втората година вече бяхме в зала „Диана”, което е голямо предизвикателство.
-Уморихте ли се много от това тичане покрай спектакъла?
-Често казано – да. Всички се уморихме страшно много – и Краси Стойчев, и Анжела Шварц, и момчетата. Имаме момчета, които бяха през цялото време с нас, това са момчета от фондацията. И много други хора от Ямбол ни помагаха.
-Казахте, че българите са хубави хора. Аз мисля същото, но нещо не ни достига. Какво е то?
-Не зная и аз. Може би не ни достига вяра. Ние сякаш се ядем едни други, не умеем да уважаваме себе си. А имаме толкова стойностни хора. Аз се отнасям с голям респект към Йордан Йовчев, въпреки че ми е приятел, за мен той е идол. Спортистите ни са велики, те не са нещо по-малко от Шварценегер.

Интервю на:
Борислав Ненов