Ямболски истории: Не е задължително, когато фактите говорят, останалите да си мълчат – част 2

Мария КАЧУЛЕВА

Как Ямбол беше освободен след 512 години под игото на Османската империя

Най-простият и бърз отговор би бил, че това е станало в резултат на една война между Турция и Русия. Но това не и най-точният, защото между тях са водени много войни и не една от тях засяга България. Отношенията между Русия и Турция са низ от военни конфликти в продължение на години. Освен историците и любознателните никой не е наясно колко на брой са всъщност те.

Двете империи – Руската и Османската – започват своите териториални спорове през 1568 г. и до 1570 г. водят военни действия в Първата Руско-Турска война. Начело на многохилядните армии се изправят един срещу друг две легендарни исторически фигури – Иван IV Василевич Грозни, велик княз на Великото московско княжество (1533-1547 г.), първи цар на Русия (1547-1584 г.) и Султан Селим II, по прякор Пияницата, 11-ти султан на Османската империя и син на Сюлейман Великолепни и Хюррем Султан. Следват още 13 на брой все Руско-Турски войни, които се водят в продължение на 349 год. Всяка от тях завършва с мирен договор и погром на османската имперска армия. Съпоставими са само с 11-те Австро-Турски войни, продължили 264 години – от 1527 г. до 1791 г. В резултат и на едните и на другите се активизират локални бунтове сред поробеното от Османската империя население на Европа. Например, след разгрома на турците по време на Дългата война (1591/1593 – 1606 г.) с Австрия, в България избухва Първото търновско въстание (1598 г.) и въстанието на протестантите в Трансилвания (1604 г.), начело с магната Ищван Бочкай. По време на Голямата турска война (т. нар. Война на Свещената лига (1683 – 1689 г.) и особено след разгрома на турците при Виена на 12 септември 1683 г. избухват Второто търновско въстание (1686 г.), Чипровското въстание (1688 г.) и Карпошовото българско въстание (1689 г.) в околностите на Куманово и Крива паланка. В резултат на краткотрайната Австро-Турска война от 1716 – 1718 г., са освободени областта Банат с център Тимишоара и Белград. Оттогава съществува официално признатата банатска норма на българския език, което е едно от многото доказателства за техния български етнически произход. Характерното за тези войни е, че интересите на Свещената римска империя се концентрират върху Сърбия, Унгария и Румъния с оглед собственото ù териториалното разширяване. Българските земи винаги остават в буферната зона между тях и Османската империя и никога не влизат в техните сметки за освобождаване.

Ханс Карл Фридрих Антон фон Дибич Забалканский

Не са по-различни по своя характер и Руско-турските войни. А стане ли дума за тях, обикновено се сещаме само за тази от 1877 – 1878 г., която приемаме за освободителна. Никой почти не споменава Руско-турската война от 1828 – 1829 год., а тя е тази, която оказва по-съществено влияние върху поробеното българско население, благодарение и на ярко открояващата се личност на Иван Иванович Дибич-Забалканский, роден Ханс Карл Фридрих Антон фон Дибич, руски пълководец от немски произход, командващ военните операции на територията на днешна Югоизточна България. Аристократът от Силезия Ханс Дибич с размах ръководи първото руско нахлуване на юг от Стара планина, за което получава чин генерал-фелдмаршал и прозвището „Забалканский”, т. е., който е от „оттатък Балкана”.

Сградата, в която е подписан Сан Стефанският мирен договор

Приема се и до днес, че през 1878 г. България официално е освободена от поробването. Но Санстефанският мирен договор е прелиминарен (предварителен). Двете империи – Руската и Османската, слагат край на войната и уреждат, макар и неокончателно, обособяването на Трета българска държава след повече от пет века османско владичество. Договорът е подписан около 17 ч. на 3 март (19 февруари стар стил) 1878 г. в Сан Стефано (днес квартал на Истанбул), от граф Николай Игнатиев (1832 – 1908 г.) и Александър Нелидов (1835 – 1910 г.) от името на Русия. От страна на Османската империя подписите си полагат външният министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей. Свидетел от българска страна няма поканен да присъства, независимо от това, че българите са участвали във военните действия и са дали 3456 убити опълченци. Според подписания предварителен мирен договор тогава бъдещото Княжество България получава значителна част от Егейска Македония, като компенсация за загубата на Нишко и Северна Добруджа. Санстефанският договор изостря силно отношенията с останалите Велики сили, поради това, че Русия нарушава Райхщадското споразумение* от 1876 г. с Австро-Унгария. Един от сериозните за Русия, а оттам и за България, проблем в този договор е в предварителното съгласие на Русия да не се създава голяма славянска държава на Балканите, която ще прегражда пътя на Австро-Унгария към Солун. И най-вече защото Санстефанският договор предвижда автономия на Босна и Херцеговина, които Виена смята да окупира. Поставено е началото на яростна подялба на земите, международно признати за български, от Цариградската конференция** през 1876 год., което впоследствие продължава с предаването на нови части от Поморавието и Добруджа, съответно на Сърбия и Румъния с Берлинския договор***.

Карта на България според Сан Стефанския мирен договор

Предаването от страна на Русия на Северна Добруджа на Румъния предизвиква протести на местното българско население, което в свой апел до руския император отбелязва, че с този акт се създават предпоставки за бъдещи българо-румънски раздори. С него се появява т. нар. „добруджански проблем“ в българския национален интерес, който и до днес тлее под привидно благоприлични отношения със северната ни съседка. Придобиването на територии по десния бряг на Дунав от Румъния е една от предпоставките за бъдещите ѝ стремежи и към Южна Добруджа. Замяната на Южна Бесарабия със Северна Добруджа не е приета добре и от румънската общественост, поради заложените в анексията бъдещи конфликти с България. Още преди примирието граф Николай Игнатиев, руски посланик в Цариград, изготвя два варианта на бъдещия договор за мир. Един умерен, който става факт в Сан Стефано и втори, значително по-радикален. Той предвижда независимост за България и огромни териториални придобивки за Гърция, Сърбия и Черна гора. Руският император Александър ІІ избира по-умерения вариант, за който руският канцлер княз Горчаков**** казва, че е толкова скромен, че очаква да бъде приет без уговорки от другите Велики сили. Единственото притеснение на руското правителство е как общественото мнение в България, което очаква много повече, ще приеме толкова умерен вариант.

Граф Николай Павлович Игнатиев

Със съзнанието, че това, което прави е временно и случайно, а и с известна свобода на действие, Граф Игнатиев се „развихря”. Ориентир за България му служи картата очертана на Цариградската конференция, като някъде той изрязва територии, другаде прибавя. При чертането на граници основните съображения на графа не са етническите реалности, а стратегически и други „висши съображения”, естествено – за Русия. Такава е позицията и на руското правителство. То допуска Турция да си задържи част от Косово, а в замяна на това Сърбия е компенсирана с български земи. Самият Игнатиев, трогнат от сръбските жалби, че не получават Косово, Скопие, Пирот и Видин, на своя отговорност им дава Ниш, въпреки собственото си твърдение, че това е чисто български град. Срещу връщането на Южна Бесарабия Румъния получава Северна Добруджа, в която дори румънските статистики след 1878 година трудно намират румънци. Инструкцията на княз Горчаков е Солун и Одрин да бъдат оставени на Османската империя. Както посочва самият граф Игнатиев, на много места в Одринско българите са близо 80% от населението. Един поглед върху Санстефанския договор показва, че той изключва от България градове в Родопите и Тракия, които днес са в българските граници.

Ото фон Бисмарк

Сондажите в европейските столици показват на руската дипломация, че никоя Велика сила не приема Санстефанския договор. Става ясно, че е необходим нов международен форум. По молба на Русия за място на провеждането му е избран Берлин, а за председател – германският канцлер Ото фон Бисмарк*****, смятан в Петербург за руски съюзник. От съществено значение за избора е и фактът, че Германия няма интереси в Ориента и на Балканите. Бисмарк приема предложението след многократни руски молби, но изисква спорните въпроси да бъдат разрешени предварително. Въпреки че не може да бъде обвинен в симпатии към българите – известни са думите му за тях като „овцекрадците от Долния Дунав”, реално на конгреса Бисмарк винаги подкрепя руснаците, респективно – българите. Негова е заслугата София и Варна да бъдат включени в Княжество България. В Петербург има доста хора от елита, включително канцлерът княз Горчаков, които са много доволни от резултатите. Но в България и Русия се засилва общественото недоволство. В представата на българите Великите сили действат несправедливо, водени от користни подбуди, или в най-добрия случай, поради незнание. А в Русия недоволството се формира на база понесени значителни загуби и заради усещането, че България е била несправедливо ощетена. За да бъде пренасочено общественото недоволство в друга посока, а не към руските управляващи, се търси подходящ виновник. Намерен е в лицето на Бисмарк.

Така наречените „Велики сили”, които са авторите на Берлинския договор, очевидно не се съобразяват с етническите дадености, дори със собственото си решение от Цариградската конференция, а само със стратегическите си интереси. Те разрушават Санстефанска България, не защото мразят българите, а защото ги смятат за оръдия на Русия и се страхуват от тях. Самите българи им дават повод да мислят така. По време на Берлинския конгрес те демонстрират гореща привързаност към своя освободител. Санстефанският договор е символ на така жадуваната от българите свобода. Безспорна негова заслугата е, че връща България на картата на Европа. А проблемът е в спорното противопоставяне на Сан Стефано с Берлин, докато по въпросите за държавното устройството на България, а и по много други, се забелязва почти пълно припокриване между двата договора.

Тогава защо единият е възвеличаван, а другият е анатемосван от българите? Сан Стефано става част от историческата митология на българите, защото те смятат, че той определя етническите им граници, но това не е така. Тази тенденция се поддържа и пази до днес, което ограничава изключително много ходовете на българските политици и дипломати. Ние винаги подкрепяме чужди интереси. Малко българи обръщат внимание на неудобния факт, че и тогава, а и днес, националната ни програма е изработена от чужденци, които, естествено, имат собствени национални приоритети, а българските малко ги интересуват. Тенденцията Санстефанският договор силно да се митологизира и да се превръща в символ на българския патриотизъм се запазва за повече от век, а всяко отстъпление от посочените в него граници е смятано за национално предателство. Крайната неотстъпчивост и липсата на каквато и да е склонност към компромиси, често поставя държавата ни във враждебен антибългарски обръч, от който трудно може да се измъкне, не и без цената на още по-тежки компромиси. Всъщност граф Игнатиев постига руските имперски цели – поколения българи са признателни на Русия за Санстефанския проект и обвиняват за провала му други държави. В крайна сметка, съдбата на Санстефанската мечта е такава, каквато е съдбата на всеки идеал – недостижим като хоризонта. И най-трудно е да се даде отговор на въпроса – колко струва на българската нация този яростен отпор от страна на всякакви „Велики сили” при всеки опит да защитим националните си интереси.

Да, и до днес възприемаме Руско турската война от 1877- 1878 година като Освободителна за България съвсем правилно, защото тя довежда до освобождаването на голяма част от българите от османското владичество и връща Третата Българска държава на картата на Европа. Но не трябва да премълчаваме факта, че в тази именно война Румъния, Сърбия и Черна гора получават пълна независимост, а България е разделена на две части. Източна Румелия е област в рамките на Османската империя с относителна автономия административно и една втора територия от номинално васално трибутарно******княжество, които остават такива още 30 години след това. Въпреки че възстановяването на държавата България е потвърдено от Берлинския договор, и въпреки че на 24 март 1886 година международно и политически е признато Съединението, едва когато избухва Младотурската революция*******обстоятелствата стават благоприятни Великите сили и Османската империя да признаят нашата независимост. През 1908 година България най-после официално е узаконена като суверенна държава.

В следващия 30-годишен период, протекъл в политически, дипломатически и военни битки за свобода и независимост, българският народ изнася на гърба си още една Руско-Турска война – тази от 1828-1829 г., избухнала вследствие Гръцката революция от 1821-1829 година, с която започва кризата в Османската империя, за да се срине окончателно през 1908 год. от Младотурската революция.

Тази война започва с опита на Османската империя да се измъкне от задълженията си по договора от Букурещ, подписан от Великите сили през 1812 г. Разформирован е елитният Имперски еничерски корпус след 500-годишното му успешно съществуване и за първи път в нейното хегемонно присъствие на Балканите руската армия превзема нейна столица (тогава Одрин). Всичко започва през месец декември 1827 г., когато султан Махмуд ІІ отменя всички предишни руско-турски договори и провъзгласява Джихад за Русия. През месец април на следващата година Русия тръгва в настъпление към Високата порта под претекст да я принуди да приеме решенията на Великите сили по Букурещкия договор, а всъщност, за да получи необходимите ù привилегии за корабоплаване в Черно море и още няколко териториални придобивки. Не трябва да имаме съмнение: и тази война е завоевателна. Сърбия и Гърция, а не България са от интерес за Русия. Именно в резултат на нея Грузия и Молдова стават част от Руската империя.

Граф Сергей Василевич Шереметев

От самото начало на войната стратегията и тактиката при провеждане на военните операции е оставена в ръцете на генерал Дибич-Забалканский и той успява да постигне забележителни успехи. В решителното първо сражение под с. Кюлевча, днес община Каспичан, област Шумен, турската редовна войска била напълно унищожена и малкото спасили се обърнати в бяг. Междувременно Силистра капитулира пред отряд, отделен от основните сили на руската армия под командването на генерал майор Сергей Василевич Шереметев (1792-1866 г.) и е награден с орден Свети Георги, 4-та степен. С помощта на българи, бързо и незабелязано войската преминава Източна Стара планина през Айтоския и Върбишкия проход и се предислоцира в Тракия. Посрещат ги готови да се включат в битка въстанически български чети. На 28 юни 1829 г. те заедно превземат Анхиало, на 13 юли Айтос, а на 15 юли Карнобат, за което граф Шереметев е награден с орден Света Анна 1-ва степен.

На 18 юли 1829 г. от Карнобат тръгва част от неговия отряд, натоварен със задачата да извърши разузнаване в Ямбол. Около обяд на следващия ден отрядът достига града и три казашки ескадрона са изпратени на разузнаване. Но неочаквано се натъкват на измъкналата се от шуменската крепост и пристигнала същата сутрин 18-хилядна войска, предвождана от Халил паша. От турския лагер, разположен северозападно от града, излизат конници, които се впускат да преследват руските ескадрони. В завързалото се сражение далеч по-малобройният руски отряд успял да удържи натиска на неприятеля до настъпването на нощта, която ги спасила. Като оставил една част от казаците си в с. Палаузово със задача да наблюдават противника в Ямбол, генерал Шереметев се завръща в Карнобат.

По-изплашени от тях и смятайки, че са се сблъскали с авангарда на настъпващата руска армия, още същата нощ турците побързали да напуснат Ямбол. Пехотата им тръгва по пътя за Одрин, а кавалерията заминава към Сливен. Всъщност от 19 юли в Ямбол няма нито един войник от османската армия, но за отстъплението им руснаците научават след два дни от пристигнал в Карнобат българин, по всяка вероятност от Ямбол. Изпратеният за проверка на донесението отряд на 21 юли идва до Ямбол и наистина го намира изоставен от турците. Генерал Дибич-Забалканский заповядал отрядът на генерал Шереметев да завземе града и на разсъмване на 23 юли 1829 година заповедта му е изпълнена. В града руските войници намерили изоставени от турците значителни продоволствени запаси и боеприпаси – 39 000 пуда сухари и 10 000 патрона. На 31 юли, почти без сражение и руските войски и отрядът български въстаници влизат в Сливен, където допълнително попълват въоръжението си. За своя успех при превземането на Ямбол и Сливен Граф Шереметев е награден със златна сабя с елмази. Според сведение на генерал Фьодор Василиевич Ридигер (1783-1856 г.) четите на Стоян войвода (Стоян Карастоилов, 1848-1878 г.) и Желтък войвода (? г.) взели над 250 пушки от Ямболския дебой. Много повече турско оръжие било отнето след падането на Сливен. Пътят за настъпление към Одрин и Цариград (днес Истанбул) бил открит. През август с. г. отрядът на генерал Шереметев продължава победоносния си военен марш на юг, към Димотика и Фереджин.

С наближаването на руските войски и в Странджанско-Сакарския край населението масово въстава. Преведена отново бързо и незабелязано през прохода Малък Дервент в Сакар планина, част от руската армия на 19 август съвършено неочаквано се явява пред столицата на Османската империя – Одрин. На другия ден крепостта капитулира и руските части влизат в Одрин. Това предизвиква паника и след последвалия показен рейд на руския авангард до град Чорлу става ясно, че реално е застрашен Цариград. Султан Махмуд II (1785-1839 г.) се вижда принуден да потърси възможности за примирие с Русия. Войната завършва с Одринския мирен договор, подписан на 14 септември 1829 г. и Турция се признава за победена. Този договор осигурява автономия на Гърция, Сърбия и поставя Дунавските княжества – Влахия и Молдова, под руска закрила и османски сюзеренитет. Впоследствие Молдова териториално и административно става част от Руската империя. Пряка последица за Сърбия е султанският Хатишериф от 1830 година, в резултат на който Сръбското княжество става автономно. На румънските територии са ликвидирани османската поземлена собственост и османският контрол върху търговията със зърно и добитък.

Войната е успешна за Русия и тя получава териториални придобивки в делтата на Дунав и по Черноморското крайбрежие. Одринският договор гaрантира и за нея същите привилегии, с каквито разполагат Франция и Великобритания при режима на няколкото турски капитулации, както и правото свободно да преминават техните кораби през Босфора и Дарданелите. Според оценката на чужди дипломати руските претенции към Османската империя в тази война са скромни. Но Русия смята, че е в неин интерес да запази османското присъствие на Балканите. В началото руските окупационни власти дори полагат неимоверни усилия да ограничат засилващата се изселническа вълна от страната, въпреки член XIII от договора, който позволявал безпрепятствено изселване на местното население, подкрепило руския поход към Одрин, ако се чувства застрашено от турско отмъщение. Русия обаче смята присъствието на българското християнско население по пътя към Цариград като необходим буфер и стратегическо преимущество в дългосрочен план. Веднага след сключването на Одринския мир, руското командване разформирова и обезоръжава българските доброволци в своята армия, с обвинения в неподчинение, кражби и дезертьорство. На руските военни и цивилни лица на Балканите е наредено да избягват всякакви контакти с местното население, които са смятани за „източник на сериозни затруднения в политическо отношение“.

Султан Махмуд II безкрайно изненадан разбира, че генерал Дибич-Забалканский официално няма намерение да включи в условията на договора създаването на свободна българска териториална зона между Дунав и Стара планина, позовавайки се на волята на Руския император, според когото българите още трябвало да почакат и напълно необяснимо за него с оглед на това,че турските войски вече напълно са изтикани от провинция Румелия.

Получилият вече звание фелдмаршал Дибич-Забалканский все пак прави опит неофициално да помогне на „клетите” българи, които самоотвержено му оказвали неоценима помощ през цялата война. Поискал Одринският византийски Митрополит Герасим да съобщи в България да изпратят представители в Одрин, за да изложат своето положение пред Великите сили. Митрополит Герасим не съобщава никому и на конференцията не присъстват представители на българското население, които да защитят правата му. Когато го запитали къде са българските представители, божият служител уверил, че те са доволни от положението си и няма какво да искат от конференцията. Българите изпращат делегация при фелдмаршала със своята жалба, когато конференцията вече е закрита, договорът подписан, европейските представители са си заминали и нищо не може да се направи в тяхна полза.

Историята се разчува и на българите, сражавали се с оръжие в ръка наред с руската армия и с надежда да „ добият облекчение на своето несносно положение“, им става ясно, че ще бъдат избити, след като си заминат руските военни части, а турците се завърнат. Единствената възможност да се спасят била да тръгнат с руската армия, която би могла да им предложи закрила и възможност да се заселят в пустеещите земи на Влашко или в Руската Империя. Започва най-масовото преселение на ямболци по далечния и труден път на хора, за които родината остава зад гърба им завинаги. Есента, зимата и пролетта на 1829/1830 година преминават в усилена подготовка за предстоящото заминаване.

Димитър Греков (1847-1901 г.) син на преселник в Болград, юрист, български политик и деец на Консервативната и Народно либералната партия, министър-председател на България през 1899 г., преразказва спомена на известния народен хайдутин Генчо Кьрюв, укривал се навремето в нашия град: „В Ямбол още стояха руските войски. Срещахме наши познати по ханищата и механите и ги питахме що ще правят? В отговор те ни сочеха покритите си коли“.

Слуховете за намерението на българското население от Ямбол да се изсели достигат и до турското правителство, което се помъчило да ги спре. В условията на временно руско управление в града, не им било възможно да се намесят чрез свои официални представители и в опит да въздействат върху християнското им религиозно чувство изпращат в Ямбол Одринския Митрополит Герасим. Той не само не спрял изселването, а успял и да увеличи броя на желаещите. По повод на това Георги Раковски пише: „Мир ся завърза и защото много българи ся решиха да ся приселят у Русия, тогава злобний митрополит гръко-съанарит от турска страна дойде в Ямбол и Сливен и проповядваше на българи да не слушат Руссия, а да живеят с турци, да хвалят турци“.

На 13 април 1830 година била дадена заповед за изтегляне на руските войски. На Карнобатското поле се събрали колите на всички, които смятали да напуснат Османската империя. Ямболци се простили с родния си град и тръгнали след руската армия. През старопланинските проходи и през Добруджа пътували с дни, докато достигнат Дунава. Прехвърлили се с помощта на руските войници през реката и една част от тях останали във Влашко. Другите решили да търсят щастието си в Бесарабия. А трети се качили на кораби и достигнали до руските черноморски пристанища.

Изселници от Ямбол, вероятно 1830 год.

Така само от Ямбол напускат почти 3000 домакинства, 38 свещеници, 210 абаджии (майстори на сукно), 266 търговци, 203 овчари, 203 дърводелци, 116 шивачи, 184 бояджии, 172 лозари, 661 земеделци, 658 различни занаятчии. Всичко 7279 души. Компактни маси население от ямболци се заселват в Браила, опразнена, съгласно Одринския мирен договор турска крепост и в Болград, където нарекли една от махалите „ямболската‘‘. Масовият отлив на икономически активно българско население се отразил тежко върху просперитета на града. Етническите българи останали малцинство. От османски регистри за населението в този период може да се установи, че от някогашните 300 къщи в Ямбол, собственост на българи, след изселването остават едва 25.

Заедно с ямболци се преселва население от още 13 села, в този район: Тенево, Голямо Шарково, Бояджик, Дервент, Дюлино, Малък манастир, Зимница, Малко Шарково, Голям манастир, Мамарчево, Сламино, Камен връх, Ботево. С руската армия тръгват и 4394 български семейства или 27 000 души от Одринско, Лозенградско и Сливенско, без да се броят единичните изселници, тръгнали за Сърбия, Америка, Унгария и Италия. До 1830 г. от пределите на Османската империя само в Таврическа губерния (Крим) търсят подслон и защита над 97 000 наши сънародници. Българският генетичен елемент намалява катастрофално и землищата в страната ни обезлюдяват в очакване на новото голямо преселение на българско население от Беломорска Тракия и Македония към България след двете Балканските войни (1912-1914 г.).

Одринският договор провокира също масово изселване и на арменци, и на гърци от Източен Анадол. До 1831 година към руските владения в Южен Кавказ поемат между 84 000 и 150 000 човека.

Цифрите на това преселение са несравними с цитираните днес, когато от пограничните райони на Турция към сърцето на Европа тече нова вълна мигранти. А това само доказва, че под слънцето все пак не се случва нищо ново.

* Райхщадското споразумение е дипломатически договор между Русия и Австро-Унгария със стратегическо значение и сключен на 26 юни (н. ст. 8 юли) 1876 година между руския император Александър II и министъра на външните работи княз Александър Горчаков с австро-унгарския император Франц Йосиф и министъра на външните работи граф Дюла Андраши в замъка Райхщад в Бохемия (днес град Закупи), откъдето произлиза и наименованието му. Съгласно текста на това споразумение Австро-Унгария и Русия се съгласяват, че „ако се стигне до териториални промени или разпадане на Османската империя, създаването на голяма компактна славянска или друга държава е изключено“.

** Цариградската посланическа конференция е конференция на посланиците на Великите сили, акредитирани към Високата порта, провела се в периода 23 декември 1876 г. – 20 януари 1877 г. Поводите за провеждането на Цариградската конференция са въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г., Априлското въстание България, както и последвалата война между Сърбия и Черна гора, от една страна и Османската империя, от друга. Подготовката на Русия за война кара британския премиер лорд Дизраели да се съгласи със свикването на посланическа конференция в османската столица.

*** Берлинският договор от юли 1878 г. е подписан в двореца Радзвил, който урежда промените в положението на  Османската империя  след  Руско-турската война (1877-1878 г.) и унищожава разпоредбите на предварителния Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. между Русия и Османската империя, и се коригира основното противоречие на Балканите да не се създава голяма държава. Впоследствие някои клаузи на Берлинския договор са променени при Съединението на Княжество България с Източна Румелия (6 септември 1885 г.), но основните, които касаят териториалната цялост на България, остават. Част от системата, установена с договора, е напълно разрушена на 22 септември 1908 г., когато България обявява независимостта си, а Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, покрай благоприятно условие, възникнало в Османската империя заради Младотурската революция

**** Горчаков, Александър Михайлович – руски княз, политик и дипломат. Министър на външните работи на Русия (1856-1882 г.), който залага извънредно много на руско-германския съюз. Държавен канцлер. Участва активно в събитията, свързани с Френско-пруската война (1870-1871 г.) и Обединението на Германия. Неизменен участник в т.нар. Европейски концерт. Княз Горчаков осъществява дипломатическата подготовка на Руско-турската война (1877–1878 г.) и осигурява неутралитета на големите европейски държави. По време на Берлинския конгрес през 1878 г. ръководи руската делегация. Кавалер на най-висшия руски Орден „Свети Андрей Первозваний“. Парижкия мирен договор от 1856 г. Заради профренската си позиция на конгреса е упрекван, че е предал интересите на българите. Заради постоянните критики на Иван Аксаков, Фьодор Достоевски, Лев Толстой, Иван Тургенев и императрица Мария  Александрова след подписването на Берлинския договор (1878 г.) постепенно се оттегля от дипломацията и политиката.

***** Ото Едуард Леополд фон Бисмарк-Шьонхаузен (на немски: Otto Eduard Leopold von Bismarck-Schönhausen), известен и с прозвището „Железният канцлер“, е пруски и по-късно германски държавен деец. Бисмарк, в качеството си на канцлер на Германската империя, е главен подбудител и застъпник за освобождението на България, домакин на Берлинския конгрес и спасител на мира в Европа посредством подписания през 1878 г. Берлински договор. Известен е с това, че след освобождението на България цени високо духа и непоколебимата воля на българите и ги нарича „прусаците на Балканите“.

****** Трибутарното княжество – автономна територия, чието население е поставено в подчинено положение спрямо друга държава – суверен в международноправен аспект. Подчиненото положение се изразява в задължението за плащане на ежегоден васален данък – трибут.

******* Младотурската революция е държавен преврат в Османската империя през юли 1908 г., извършен от военни и политически дисиденти с цел да се ограничи абсолютната власт на султан Абдул Хамид II (1842-1918 г.) и да се възстанови конституцията от 1876 г. като средство за запазване на териториалната цялост на държавата и намаляване на влиянието на Великите сили върху управлението ѝ. Революцията постига непосредствените си цели и дава властта в ръцете на Комитета за единство и прогрес, но в дългосрочен план се проваля и създава предпоставките за окончателното разпадане на империята и създаването на съвременната Турска република от Кемал Ататюрк.

About the Author :

Leave a reply