Неуместният псевдо-патриотизъм

34Национализмът, бе забелязал, преди сто години, един мъдър политик, е последното убежище на мошениците! Цитирам по памет и не си спомням точно дали бе казал „мошениците” или „негодниците”, но което и да е от тези категорични определения е подходящо за безчислените напоследък родни националисти. И не само за тях, а и за Адолф Хитлер, да речем, или за друг някой от шумно известните световни националисти. Никой от нашите, родни националисти, слава Богу, не додрапа до печалната им слава, но за сметка на това пък са били всякога многобройни и гласовити. Техните „патриотични игри”, може да се твърди, ни съпровождат още от първия ден на свободата и все са удобно прикритие в ожесточената борба за власт. И „филите”, и „фобите”, ако се вгледаме в историята, са все отчаяни патриоти, обрекли се на Отечеството, които воюват непримиримо за спасението му, не за друго. Така поне ни убеждават, вече век и половина, а Отечеството е все окаяно, докато техният просперитет, на борците за правдини, е и видим, и завиден. Сложете на кантар парите и имотите на тия, които защитаваха яростно Русия, и ония, дето още по-яростно я ругаеха, за да видите, че забогатяха от „патриотизма” си колкото от тия, толкова и от ония. Горе-долу същото се получи и сетне, когато развихрилото се патриотарство ни тласкаше ту към Антантата, ту към Тройния съюз: то не бяха афери, то не бяха шашарми, които доведоха не само до ненормалното забогатяване на някой от родните патриоти, но и до осъждането им. Колкото и странно да е, колкото и неочаквано да е, лежали са в затвора български депутати, министри и големци, макар и от ден до пладне! И, не заради друго, а заради патриотизма си, разбира се, са страдали, заради обречеността на Отечеството! Не тази популярна демагогия ни интересува сега обаче, а последиците от пагубния за народа и държавата псевдо-патриотизъм на всякога шарлатанстващите български политици. Спекулативното отношение към националните интереси и народните въжделения, дори като е очевидно, носи дивиденти на политическите шарлатани. Има, известно е отдавна, един кръг от проблеми, които всякога са повод за популизъм, за ненужно и вредно нагнетяване на общественото напрежение, за мръсни, политически игри. Такъв проблем, безспорно, е проблемът за турското робство, или по-скоро за утаената в душите на хората мъка, която е повод за несекващи спекулации. Неясният спомен за непроумяното, заради тенденциозните интерпретации на проблема, досега робство води до един ненужен и нелогичен антагонизъм, разпалван изкуствено от заинтересувани фактори. Факт е, ако се вгледаме в историята, че двата етноса –турският и българският – са живели съвместно и мирно векове наред, въпреки национално-освободителните борби. Какъвто и да е мащабът на тези борби, крайно време е да го проумеем, те са политически и, общо взето, не  се отразяват на мирното съвместно съществуване, на делничните взаимоотношения. Тук, разбира се, изключвам онези моменти, в които е налице мощно народно движение, домогващо се до сваляне на Османската власт, както се случва това по време на Априлското въстание. Тъкмо в такива моменти се стига до неизбежните ексцесии, до зверства, като тези в Перущица и Батак, които остават в народната памет и натрупват мъка в душите на хората. С нея, с тази неизтляваща мъка, с народната трагедия, спекулират шарлатанстващите политици, обявили се за най-буйните и най-непримирими патриоти, чиято природа разгада и осмя още Ботев в стихотворението си „Патриот”. Забравили сме, види се, и предупреждението на българския гений, и безумията, които последваха от псевдо-патриотичните игри и ненужното противопоставяне на двата етноса. Забравили сме гаврата с българо-мохамеданите, да речем, чийто имена са променяни поне десет пъти в освободеното отечество, като особено активни бяха в това отношение комунистите, сътворили и чудовищния Възродителен процес. Да се анализират обстойно причините за крайно нецивилизованото отношение към мюсюлманското малцинство в определени моменти е абсурдно в броените редове на една вестникарска статия. Натрапва се обаче фактът, че несигурността в държавата, каквато и да е тя, непременно води до заиграване с етническата карта. Така беше, например, когато БКП губеше властта си в зората на демокрацията, така е и сега, когато ГЕРБ и извънпарламентарната опозиция се стремят към промяна. Изтъквам нарочно мераците на извънпарламентарната опозиция и на ГЕРБ, защото би било повърхностно, незадълбочено, ако виним само така наречените националисти за напрежението. Много са, наистина, воинстващите националисти, като се почне от „Атака”, мине се през ВМРО и НФСБ, та се стигне до „България без цензура”, но не те генерират етническото противостоене. Напротив, ДПС и „Атака”, както никога, си сътрудничат, а „България без цензура” се опитва да изгради имидж на модерна, европейска партия. Националистическите партии, общо взето, вдигат обичайния за тях шум, по обичайния начин, но това е по-скоро идеологическа гюрултия, отколкото нещо радикално. Стремящите се отчаяно към властта опозиционери, напротив, разпалват съзнателно етническа ненавист, а провокират и противопоставяне на мюсюлмани срещу мюсюлмани. Нещо повече, те залагат и бомби със закъснител, каквато е, да речем, икономическата политика в тези райони, довела до сагата с изкупуването на тютюна. Въобще, подходът към смесените райони е премислен, има ясна стратегия, която да напласти много и различни проблеми, водещи до несигурност. Тази стратегия, не ще и дума, е опасна, пък и цинична, но такава е, по правило, играта с етническата карта: тя нехае за действителните проблеми на народа и държавата, а осигурява лесни политически дивиденти. Не е нещо ново този политически цинизъм и не ние сме го измислили, но е странно, че е тъй устойчив, след като е дотолкова елементарна манипулацията на лековерните патриоти. Още по-странно е обаче това, че патриотарстващите политици, пречат не само на единението между турци и българи, но и на обединението на народа ни. Точно те, които леят показно кървави сълзи за Македония, наместо да спомогнат за сближаването ни с хората, отвъд Вардара, непрестанно измислят нелепи противопоставяния. Нямало, видите ли, македонски език, та ще признаем държавата, но не и езика, което е не просто чудовищна глупост, но и недопустима провокация. Каталуня, казвал съм, го не е суверенна държава, а само автономна област в Испания, но кастилците в Мадрид й позволяват да има свой език, макар да е и той, като македонския, само диалект. Това е разумната политика, която обединява народа, а нашият отколешен блян по целокупна България, ще си остане неосъществен и в Европа без граници, щом не знаем какво искаме и за какво се борим. Парадоксално е, но тъкмо партиите, които се обявяват за националистически пречат на сближението между българи и македонци, а по този начин и на националното обединение, което е същински Божи дар. Не само парадоксално е, но и възмутително, че някой у нас се подиграва тъй неспастрено с националното самочувствие на македонците, че току ги превъзпитава, когато сме длъжни да мислим за уредбата на нашия общ, Европейски дом. И аз не бих могъл да кажа доколко е съзнателна и преднамерена тъй недалновидната политика, но е тъжен факт, че неин проводник са тъкмо най-разпалените патриоти. Псевдо-патриотичните игри на така наречените националистически партии, вероятно, се отразяват най-релефно в такива моменти на невероятна, нереалистична неадекватност. Невъзможно ми е, разбира се, да се докосна до мисленето на тези хора, както е невъзможно за всеки здравомислещ да асимилира идеите им, ако ги има. Затова именно, старата истина, че национализмът е последното убежище на негодниците, си остава актуална! У нас поне всякога е било така и напразно се крият знайните и незнайни шарлатани зад гърба на Васил Радославов, Вълко Червенков или Волен Сидеров, щом безобразията им, нерядко, са по-големи от безобразията на изявените патриотари…

Любомир Котев

About the Author :

1 Comment to “Неуместният псевдо-патриотизъм”
  • Anonymous
    March 6, 2014 - Reply

    Отделяйте поне абзаците, че да стане малко по-четивно.

Leave a reply