Неочаквани и очаквани проблеми с Безистена

И тъй, авантата свърши. Някои му казваха навремето гювечът свърши. И отиваме към  чиста като сълза пазарна икономика – нали от началото на Прехода до ден днешен една от божиите заповеди е, че няма безплатен обяд…

Културата не е обяд, ала и тя, явно, иска доста пари. Това не е откритие, разбира се. И в Миланската скала никой няма да те пусне да слушаш асовете без да си платиш. И в Лувъра е така, дори за една от най-големите ни български гордости, Панагюрското съкровище, има вход.

Така че приготвеното от кметската администрация решение за „осребряване” на влизането в Безистена и в НАР „Кабиле” е в унисон с ония скрижали – за безплатния обяд.

Месец и кусур аванта, когато най-сетне бе отворен обновеният Безистен, та дори и повече, докато минат местните избори, стига. Входът за културни институции не е никаква новост за България, а и за Ямбол. И сега, а и преди 15 години, имаше вход, за да се разгледат експозициите на Художествената галерия или на Регионалния исторически музей. За сравнително пресния, все още, Общински музей на бойната слава, също има билетче.

Тълпа от желаещи да влязат и в Галерията, и в Музеите няма. Дори няма често и няколко заблудени човешки екземпляра, които да търсят допир с Миналото на Ямбол или с картинното богатство на хубавата ни иначе Галерия.

Тогава? Пазарният принцип не може да работи в някои сфери на  културата, особено, когато става дума за музеи и галерии. Въпросът е каква цена се определя, и тя дали няма да се окаже драстична пречка пред тези, които имат желанието да видят картините на Жорж Папазов, доколкото имаме такива в нашата галерия, или да разгледат „строените” в двора на бившите Пионерни казарми танкове „Майбах”.

Били уникални, обясняваха преди време военните експерти. Не разбирам от тези бойни машини, но няма да са чак толкова уникални, след като видях в един документален филм по телевизията, как един субект в САЩ имаше колосален военен арсенал. Танкове, самолети, бронетранспортьори, какво ли не.

И леки коли, стари марки – шевролети, линкълни. Част от тях ги даваше на филмови студия, за да бъдат смачкани до дъното им, докато се натъмани съответната сцена в поредния екшън. Оня човек, американецът, наричаше своето богатство музей, имаше явно големи познания  за военната техника, ала, всъщност, въртеше бизнес.

Голям бизнес. И музеят ми бе в едно чудовищно голямо хале, което ми приличаше по-скоро на цех от някоя фабрика. Фабрика, която можеше да бъде от времето на соца, но можеше да бъде и завод във Франция. Там също имат икономика. Всъщност, при нас това понятие е повече в минало време, като зловещ спомен за комунизма.

Защо отидох към оня колекционер от САЩ? Защото в неговата дейност нямаше никаква човешка култура, него го интересуваха само и единствено марките танкове или изтребители, цената им, на която се продават, и тази, на която Холивуд ще ги наеме от него, за да сътвори поредната екшън боза.

Нали е Военен музей, какво да има? Чувал съм този въпрос и друг път, във връзка с ямболския Общински музей на бойната слава. Ако е наистина музей, той ще показва и атмосферата на съответната епоха – Първата световна, Втората или Балканската война,  например, в българския „случай”. Не зная друг начин да разбереш епохата,без да проучиш, без да разбереш поне малко, за хората, създали тази война, за историята на тази война, за нейния епилог – за някои триумфален, за други трагичен. За България, и за Ямбол, разбира се, обикновено трагичен, уви. В оня военен музей в САЩ, доколкото видях, нямаше хора, нямаше съдби, нямаше писма от фронтоваците или от техните командири, които да разказват за себе си, докато чакат сигнал за атака или докато се борят за живота си във военните болници. Или докато чакат Мерилин Монро да ги навести. Нямаше я и оная съвсем ниска топка, за тях обаче вероятно дори и по-висока- едно писмо от оная, с която само са успели да се целунат, докато са гледали филми от колата си.

Войните не са конкурс за Мис Америка, или Мис Слънчев бряг, ще си позволя да напомня.

В ямболския Музей на бойната слава хората ги има. На огромни фотоси по стените на някогашните помещения, някои от тях вероятно спални, на Пионерните казарми, или зад стъклените витрини в ниското. Отвън, на двора, са походните кухни, почти в съседство с една от сравнително пресните придобивки, бойният съветски хеликоптер.

Музеят, доколкото зная, бе и лична идея на кмета на Ямбол Георги Славов, той го сложи и в юридическата графа на общинските разходи, на бюджета. И това струва 50 бона. Защото този музей има директор, има уредник, има няколко души технически персонал, има пазачи. Колкото и да се влюбени в бойната слава на Ямболския 29 пехотен полк, нито един от тях няма да работи в музея без пари.

Това, че след известен период на гратис, Общинският съвет, по предложение на кмета, разбира се, сложи цени за вход на тоя музей, не променя абсолютно нищо. С таксата от 3 лева, там не могат да платят и отоплението на помещенията, камо ли пък да направят рентабилност за заплатите си.

Донякъде същата е ситуацията, пред която сега някои са шокирани – билет от 6 лева за да се разгледа Безистена. За специализирана беседа – 25 лева, за друг тип беседа – 15 лева. Че така ще излязат сметките на общината, е профанщина, надали някой, освен дебилите, може да го мисли това. На този етап все още не е ясно какъв ще бъде персоналът на Безистена, аз знам от сигурен източник, че там ще има управител. Вероятно ще има и уредници, колко – ще видим,. Ще има, естествено, и нужда от прислужничка. Добре де, от хигиенист, да отдадем почит на днешната лексика, колкото често тя и да е идиотска.

Тълпи от екскурзианти, спиращи възможно най-близко до Безистена, не се виждат. Няма и да дойде този миг, колкото и на мен да ми се иска, както, вероятно и на повечето ямболци.

Тогава защо се дадоха 5 милиона лева за преустройството на Безистена, щом там няма да идват масирано нито чужди туристи, нито български, може да има такава питанка от някой буден гражданин. С наличните културни институции, визирам конкретно Художествената галерия, а имаме и друга, малката – „Кирил Кръстев”, да не забравяме, и Регионалния исторически музей, както и Синия салон на читалище „Съгласие”, където са концертите на Камерния ансамбъл, градът ни и има, и няма нищо особено в тази сфера. Затова „новият” Безистен има сякаш амбицията да поеме под покрива си прояви на всички тези институции.

При откриването си той беше тъкмо това – един мултифункционален, един полифоничен културен център. Не случайно вече два концерта на Камерния ансамбъл се състояха там. Пак не е случайно, обаче, че при тези концерти се установи един фрапантен гаф – не е в ред акустиката. Това си е чиста проба гаф, и то голям, няма какво да се пристискват някои ямболски персони. Когато се прави реконструкция за няколко милиона лева, когато тя продължава години, би трябвало всичко около капацитета на сградата да е проучено. Това нямаше да е епохална работа – не преди няколко века, а само преди 35 години Безистена е отново реконструиран.

Цялостно, за да се превърне от Хали, в нещо друго. Пак, всъщност, имаше търговски функции, но месото не висеше на ченгелите, не миришеше и на паламуд и скумрия. Нямаше изобщо такава стока, а се появиха щандове за сувенири, за сладкарски и алкохолни продукти, за по-маркови мъжки и женски атрибути към облеклото – бомбета, всякакви чанти, дамски шапки, вратовръзки, шалове. И, извън вътрешната, най-голямата зала, както е и сега, няколко кафенета. Сетне станаха две от помещенията дискотеки, това май взе да се забравя от ямболлии. Венета пък „имаше” преводаческо бюро, пак отвън, разбира се, там имаше магазинче за вносни цигари, продаваха се марки и някои други стоки, но никакви месарски истории.

Въпреки това различно, търговско предназначение на преустроения напълно през 1970-1973 г. Безистен, не мога да повярвам, че проектантът и другите експерти, не са били наясно какво ще стане с акустиката на култовата за града ни сграда. Помня, че години наред маестро Султанов, Трифон Леров и други културни дейци лансираха идеята той, Безистена, да стане нещо съвсем друго – културно средище, една страхотна концертна зала. Как професионален диригент като Султанов не е бил наясно, че има всъщност голям проблем с акустиката на строената в началото на 16 век сграда, тогава покрит пазар, каквото всъщност е значението на името Безистен?

Или проблемът с акустиката, а такъв има, и тези, които са слушали първия концерт на „Дианополис” в сградата, го разбраха веднага, се е появил сега, след като бе „пипано” от строителите за преустройството на Безистена. Че идва от използваните за част от пространството други материали, а не камък и тухли.

Въобще новият Безистен извади и нови проблеми на дневен ред. Да сме на чисто, аз не съм против преустройството на сградата, а имам възражения срещу твърде високите такси, подготвени от общинската администрация за него, както и за наличието на твърде много „стъкло” там.

Без пари не става нищо, няма го и оня, безплатният обяд, ала е пълна илюзия, и глупост, да се мисли, че чрез такси Безистена ще се самоиздържа. Може да стане точно обратното – тези високи такси да са спънка за посещението на туристи от България. Да не се заблуждаваме, на този етап Безистена няма никаква популярност из страната ни, същото е извън нейните предели. Така че ще са нужни и пари за масирана реклама, а не само за персонал, ако искаме да ни припознаят като туристическа дестинация.  Това че ние се считаме за такава, нищо не означава – всеки е цар в сънищата си.

А Царевец е един в България…

Борислав Ненов