Нелепата русофобия в културата

Най-тъпо е, когато някои се правят на по-набожни от папата. Или пък са наплашени до пълзене пред силните на деня и до постоянно съобразяване с волята им.

Тия дни за това ми напомни журналистът от Българската национална телевизия Георги Любенов, който бе поканил в неделното си предаване барда  Николай Атанасов. Същият Атанасов, водил години наред Нощния блок на Националното радио, без да проявява никаква партизанщина.

Той отдавна обикаля България и света с китарата си, пеейки български и руски песни. Бил е сред сънародниците ни в САЩ многократно, там го посрещат радушно и повтарят поканите си. Сега Николай Атанасов се готви за концерт в София, концерт, в който включва руски песни.

Именно това уплаши Георги Любенов, и той побърза да попита дали този концерт няма да е политически, демек, да е русофилски. Наплашеният човек не става за журналистика, както и за ред  други професии. А първосигналното мислене в случая с Любенов, върви ръка за ръка с наплашеността му от политическите заръки.

Няма да се учудя, всъщност, ако премиерът в оставка Бойко Борисов си припява на китарата от време на време някоя песен на Булат Окуджава или на друг руски бард. Николай Атанасов , освен песни на Окуджава, ще пее на концерта си творби на Владимир Висоцки, както и руски романси, а и балатние песни. Все неща, които не бяха сред най-любимите нито на  Хрушчов, нито на Брежнев, а и на последвалите го на върха в йерархията на компартията на Съветския съюз фигури.

Това обаче явно не е познато на Георги Любенов, а и да е чувал нещо, толкова е наясно кой какво е правил или не е правил по времето на СССР. Друг въпрос, който всъщност не е извън контекста на визирания проблем, е това, че голямото изкуство е голямо, независимо дали е родено в тоталитарна държава или в страни като Франция или Белгия.

Едни от най-великите сатирични романи, „Златният телец” и „Дванадесетте стола” на Иля Илф и Евгений Петров, са писани в зловещите времена на Йосиф Сталин. И досега , поне за мен, е мистерия как са се изплъзнали на цензурата, но точно това е станало и имаме шедьоври. За Георги Любенов нищо чудно тези романи да са непознати или да счита, че не бива да се говори за тях, понеже са писани на руски и са излезли в червена Русия.

Има, разбира се, руско лоби в българската политика, това само малоумните могат да го отрекат. Има си , съвсем официално, и русофилски дружества из България, и пак в България, само че преди 9 септември 1944 година, са излъчвани съветски филми и са издавани преводи от руски език. Е, съветските филми спират по време на Втората световна война, но това е напълно разбираемо. Както спират да излизат за доста време по екраните на страната ни американски филми след началото на Студената война.

Историята работи с обратни знаци често, затова сега пък изчезнаха почти напълно от екраните на кината и на телевизиите днешните руски филми.

Не зная това дали и как вреди на агитацията и пропагандата на русофилите, но за киноманите и въобще за хората обичащи изкуството, това е огромна липса. Защото майсторите на голямото кино в Русия са много, както имаше, и със сигурност има, големи таланти и в Полша, в Чехия, Словакия, Сърбия.

За нас днес културата се свързва, особено в полето на киното, само с Холивуд. И нелепо, и смешно е, ала дотам стигнаха нещата в България. И друг път съм го писал – нагониха от екраните и телевизиите дори филмите от Франция, Италия, Испания, все държави с гениални режисьори и артисти.

Връщайки се към страха и сервилността на Георги Любенов, се сещам и за други негови „качества”. Той прелита с умопомрачителна лекота от едно предаване в друго – вечерта води новините по БНТ 1, на заранта свое авторско предаване, после отива под звездите с новогодишния концерт, сетне се появява някъде другаде.

Поразителен екземпляр. Енергията му явно е огромна, а нито той, нито неговите шефове се притесняват, че му липсва и култура, и ред други качества, за да води разговори с политици, прависти, историци, творци.

На разговорен български някога такива типове ги наричахме плямпала.

Тук и сега обаче настъпи царството на плямпалата, те трупат популярност и финикийски знаци, обричайки бавното, трудното, ежедневното работене за образованост и култура на другите журналисти на присмех.

Или на жълти стотинки, другото измерение на присмеха.

Апропо, четенето на Лев Толстой,на Чехов или на Василий Шукшин русофилство ли е?

Борислав Ненов