Неделно четиво: Червената къща

Разказ от новата книга „Махалата“ на Любомир Котев

Не знам дали е била такава Червената къща или нарочно са я боядисали, та да е в тон със знамето, дето се вееше на покрива и, а не знаех и това, че е Партийният комитет, пък и какво е партиен комитет не знаех, ако трябва да съм откровен, защото никой у нас не споменаваше, ни партията, ни комитетите. За тях говореха непрестанно и ентусиазирано в училище, но тъкмо прекомерната емоция май, пречеше на учителите ни, да ни обяснят що-годе разбрано какво е партията и какво комитетът. Запиташе ли някой какво е партията, класният ръководител, ако пропусне да го наругае, защото е неграмотно нищожество, срам за социалистическото ни училище и недостоен за бащинските грижи на партията индивид, гледаше презрително и чак унищожително през диоптрите, а накрая казваше, че партията е любяща майка. Туй то, обясняваше Чолачето, хем майка, хем баща, циганска работа, циганите тъй я карат, ти майка, ти баща, а майката, уж е майка, но няма да ти даде да цицаш, та ще посегнеш, щеш-не щеш, за да сучеш от татювия! И за комитета ако запиташ, същото, презрителни погледи и ругатни, а накрая ти обяснят, че е най-важния орган, за да дообясни Чолачето, че пак за татювия е дума, за най-важния орган. Зевзеците, въобще, вършеха добра работа, не съвсем ясни бяха и техните разяснения, но ни отваряха очите, разбирахме покрай тях, че учителите ни, които обичаха тъй пламенно партията, или не знаят какво е тя, или не могат да ни обяснят. И пак те, понякога надминаваха себе си и обясняваха всичко, не само разбрано, но и образно, та като запитахме Инджето защо е уподобил на гълъбарник най-важния орган, тутакси проумяхме цялата истина, пък и куп истини в допълнение.

– Гълъбарник е – рече той, – защото там ядът и там серат, досущ като в гълъбарник, пък и се чифтосват там, пак като в гълъбарник, а и работата им е главно да пишат, изпращат и получават писма, гълъбарска работа!

Нямаше как да му възразим.

– И после – продължи той, – тесничко е там, пак като в гълъбарник, но не им пука на пощенските гълъби, продължават да разнасят писмата насам и натам, пък и се размножават твърде успешно, а като ядат най-често са на обща софра, само дето не серат вкупом и на всеослушание!

Отново мълчахме, по-скоро смутени, отколкото развеселени.

Бях дотолкова смутен, ако трябва да съм откровен, от тъй изчерпателното и тъй образно експозе, че потърсих по-сговорчивия от дядовците си, за да си изясня някои детайли, защото Съдията, знаех, само ще изсумти: Ма`ни ги тия цървули!

– Гълъбарник ами, баш гълъбарник – светнаха присмехулните му сини очи, – донесоха ги от село и ги насадиха в чуждата къща, барабар с денковете, да дерибействат на воля и хубавичко да я осерат!

– Петьо не е от село – забелязах аз, – от Елхово е.

– От Елхово, грънци, от селата са – възрази убедено той, – диря от слама подир тях, от потурите се ръси, от цървулите, чак калпакът им пълен със слама и осил. Гражданеят се обаче, особено булките им, мерси, взеха да викат, че и „пардон” какво ще рече научиха.

Та този Петьо не е от Елхово, от Елховските села е, но му е заповядала майка му да не я излага, а да настоява, че е от града, където е и роден де, защото на село няма Родилен дом.

– Няма ли? – учудих се аз.

– Няма ами – ухили се той, – то и баня няма, че и клозет.

– Как така – гледах изумен и запитах несмело, – може ли да се живее тъй?

– Може ами – продължаваше да се смее той, – всичко може! Колко му е, ако си навикнал да те къпят в копанята, два-три пъти в годината, срещу празник, а пикаеш на воля, където си щеш, из обширния двор.

Човек едно ако не научи, друго ще научи, разбрах тогава, като слуша възрастните. Защото живееше в Червената къща една Владимира, кръстена на Ленин, дето все се хвалеше, че се изкъпала едно хубаво с тоалетен сапун, с Чехословашки сапун, дето баща и го донесъл от конгреса. А мен вкъщи ме възпитава да не се хваля, когато съм се окъпал, или да обяснявам как си мия зъбите, как се сресвам, че е признак на ниска култура да се хвалиш с хигиенните си навици. Тази Владимира, оказваше се, макар все да се фукаше, макар да си връзваше съветска пионерска връзка и да ходеше тюбетейка, бе с ниска култура. Но, за да съм съвсем сигурен, реших да запитам и Инджето.

– Виж сега – рече авторитетно той, – те, родителите и де, са антифашисти, борци за свободата и участници в съпротивата, като нас, ама не съвсем като нас. Защото ние – поизпъчи се Иржи, – сме се били с врага, с немците, пък и с гърците, в гражданската, жертви сме дали, а те, какво, крили са се по плевниците. Нелегални са, все пак, преследвани, и кога да учат, каква кулутара, ограмотителни курсове, рабфак и толкоз.

– А дядо казва – изтървах, без да ща, – че нямат бани по селата, че битовата им култура е нула, че даже клозети нямат, пък Владимира все се хвали, че постоянно се къпят в гълъбарника.

– А бе, алабаш, ти село виждал ли си? – запита ни в клин, ни в ръкав, той.

– Не съм – признах аз, – е бил съм един път на селски сбор, но…

– К`ъв сбор бе – прекъсна ме той, – то е друго. К`ва баня бе, те кенеф нямат, изтропат се под сливата и си обършат задника с листо. И тази фръцла, положително е правила гаванки край някое храстче на село…

– К` во село, тя е раждана в Москва –възразих аз.

– Тя е от Москва, колкото аз съм от Прага! – захили се той. – И, ако искаш да знаеш, аз все пак съм живял в Прага някоя и друга година, докато тя само се е родила там.

Въобще, сякаш се бяха наговорили всички, постоянно да ме объркват и все да не мога да разбера защо е комитетът най-важния орган, пък и защо обитателите на Червената къща бяха най-важните хора, според едни, а тъпи селяни, според други. Направо изгарях от любопитство да се вмъкна вътре, да надникна из кюшетата, да поразгледам, а и ми се отдаде да го постигна най-сетне. Постигнах то, когато гълъбарникът отесня, както се изрази Иржи Чеха, та нямаше там канцеларии вече, нямаше и председатели, и секретари, а останаха да живеят в къщата само зав-отделите, както ме осветли друг познавач. Вмъкнах се в това мамещо място, покрай съучениците си, и ми беше много интересно да разглеждам подредбата, пък и куп невиждани вещи, донесени все от Съветския съюз. Най-впечатляващ ми се стори часовникът с кукувичка и топузи като шишарки, но впечатляваха и бюстовете на Ленин и Димитров, комай във всяка стая, а имаше някъде, не помня у кого, и огромен макет на цялата конница на Чапаев, както и макет на първия спътник. Най-невероятното обаче бе, че в стаята на Владимира бяха окачили килима си на стената, като ковьорче, и аз не можех да се начудя защо са го направили, но ми обясниха, че така правят в Съветския съюз и аз замълчах, засрамен от невежеството си. И друго ме учуди, коджа народ живееше там, а клозетчето бе едно и мъничко, пък се използваше и за баня, личеше от душа, та се питах, как смогва да се къпе всеки ден тая фръцла, както се изрази Инджето, с Чехословашкия си сапун, като то трябва да чакаш на опашка сабахлен, за да се изпикаеш. А най-учудващото бе, че кухнята бе обща, та този гявол значи, бе прав, като твърдеше, че те там, ядат и пият на обща софра, като в гълъбарника, а само сутринта се редят на опашка пред клозетчето, за да се уединят. Живееха задружно инак, а ние си играехме с децата им из двора, като внимавахме да не затънем в гириза. Защото имаше гириз в едно от кюшетата на този двор, мочурливо място, в което можеш да затънеш до колене, дори в най-сухото време.Имаше и твърде интересни екземпляри сред тези деца, като палмата на първенството, безспорно, държеше онзи почитател на балета, който привечер въртеше пируети на терасата и репетираше еленовия скок. Точно за него, Чолачето твърдеше, че положително е педераст, само че аз се усъмних, защото беше чистичък и сресан, а като гледах Филчо Педераса, единствения легитимиран хомосексуалист тогава, си въобразявах, че педерастите са непременно мърляви…

Всичко това населението не го виждаше обаче, хората виждаха само зарзаватчийското дюкянче в мазето на Червената къща, пред което стоеше Храбрият шивач, и се провикваше:

-Ха любеници, червени любеници!

– Не любеници бе, чукундур – подвикваше Прахолята, като мине с файтона, – тука няма такова животно, то вирее само във вашето село!

Храбрият шивач, трябва да отбележа, още не беше шивач, сетне изпедепца занаята, а засега бе зарзаватчия, който се вслушва в съветите на файтонжиите.

– Ха карпузи – провикваше се той, взел си бележка- сладки карпузи!

-И карпузи няма тука бе, чукундур – подвикваше Прахолята, – карпуза, ама неузряла,

е червената ти тиква.

-Ха дини, червени и сладки! – намираше накрая правилния призив Чукундура.

Чукундура, така му викаха, а и имаше защо, наистина приличаше на цвекло главата му, тясна горе и по-широка долу, пък и червендалест беше. Но и на лъв приличаше, защото имаше буйна, къдрава коса, обърната назад, като грива.

– Очовечи се най-сетне – казваше доволен Прахолята, – бавно схващаш, но надеждно. Ще излезе човек от тебе!

Оказа се пророк този файтонджия, но това е друга история…

 

About the Author :

Leave a reply