Неделно четиво: Фурна

Разказ от новата книга „Махалата“ на Любомир Котев

Навикнал привечер, щом падне здрача, да седне зад тезгяха, прикрит от тъмното стъкло и гледа как народът бърза да се прибере, как търси брод сред локвите и ловко се провира през ноемврийската мъгла, замислен сякаш, уморен, унил, притихнал. Опъвал от цигарата, докато се взира в сумрака и разпознавал всеки, Стрелките, ето, двете дъщери на часовникаря, Голямата стрелка и Малката стрелка, красавици, полюшващи се в ханша, докато стъпват някак плавно, и Даскала, забързан уж, пък спънат в крачката, и тази вещица, клюкарката, която вечно се озърта, и Капитана, дето марширува, по навик, сигурно. Деца притичвали понякога усмихнати и шумни, напук на осънъчените възрастни и тъмното, оловно, тежко, подтискащо небе, Чолачето, сподирено от непознат хъшлак, се шляело из тъмнината, а тия двамата от ОФ-ето, с чантите, шушукали свирепо всякога. И виждал, като се унесе, Човекът с бялата престилка и овехтяла фурнаджийска шапка там, сред хората, на тротоара, виждал себе си, забързан и замислен, унесен като всички, но нехаещ за студа, не тъй намъшен, по-изправен сякаш. И тръгвал подир себе си към тъжния, голям, разплакан и уплашен град, към срутените сгради и пищящите жени, към черните, опушени стълбища, стърчащи като развалени зъби сред купищата руини. Сепвал се, потръпвал, а сетне тъжно се усмихвал и вече гледал не навън, а нейде другаде, навътре, в себе си, в отминалото време,  в онзи свой живот, дето все не можел да обеме и все  недоумявал дали е живян наистина. Но помнел, все пак, спомнял си едно момченце, което водел за ръка баща му, едно подсмърчащо момченце, подтичващо подир татко си по „Пиротска”, а Пирот, виж, не помнел и майка си не помнел. Останала там някъде, оттатък, а щом опитвал да подпита татко си, той махвал вяло с обрашнената ръка и казвал тихо, то е било, някога, отдавна, минало е, въздъхвал сетне, вдигал пръст и сочел хляба, това е важното, брашното, хляба, фурната. Ще месиш хляб, за да си вадиш хляба – донадял мъдро, – забрави и майка си, и всичко незапомнено, брашно, тесто и хляб, ухаещ, топъл хляб с коричка хрупкава, заради който ще си нужен, а другото е вятър! И пак се сепвал, като зърне вън, ухилени отпред, на педя от стъклото, потропващи, премръзнали, но пак ухилени, Художника и Великана, усмихвал се и той, припряно ставал и отварял опушената, дъбова врата…

   – Дойдохме, слава Богу – промърморвал, – не ме подминахте, не ме забравихте.

– Дойдохме, как иначе – отвръщал Художникът, – къде другаде да идем?

– И ракийка носим – протягал лапата си Великана, – макар че ти, такъв е тука редът, ще почерпиш и ако не носим. Имаш си ти всякога и от грозданката, и сливовица.

– Имам си – казвал, – имам бол, носи доктора всяка вечер. Хубавата, вика, си я пазя, но

тази, дето понамирисва на джибра е за твоичките, те не се назландизват много-много, не са придирчиви, пък и аз, не ме слушай какво говоря, не съм от придирчивите.

– Така си е – допълвал Великана, – ще цъфне и той след малко, както всякога и няма да търси друга, специална ракия, а заедно ще си къркаме.

– Само че с мезе – кимвал, – обезателно с мезе, пие каквато и да е ракия, но винаги с мезе. Като пиеш без мезе, знаете философията му, си пияница, а като пиеш и замезваш

на сладка приказка, си моабетчия. То е друго: едното е срам, резиллик, а другото достоен живот и тебиет…

– Прав е човекът! – обаждал се Художника. – Тия там, алкашките в кръчмата на Пирата, са все за кашмер, защото къркат без мезе, каруцарски, с чаша чешмяна вода  давят огъня и толкоз.

– Питал съм го – вметвал Великана, – що не вземеш да им туриш тука едно каче с кисело зеле, та да не се давят с гола ракия, а той вика: То разбира ли свиня от кладенчова вода, карантийка бях пуснал, туршия правех, бобец, ама те сумтят, мезето, яденето, манджата сетне, първо ичкията! Тука – въздъхвал накрая, – не е тъй, слава Богу, все се намира мезенце тука…

– Има бе, има, гювечи пече есенес народа – казвал, – все остава нещичко и за мене, а и шкембе носи Наско, телешки дамар, като се развари, като го залея с масло, пръстите да си оближеш, пък и питки меся, със сирене, ей така, по навик.

– Има ами, има, как няма да има – измушвал се отнейде едър, мустакат мъж, – който бърка в кацата с мед, то се знае, си облизва пръстите! А пък аз – въздъхвал, – съм се диктисал тука с контрите, дето не им увират коравите чутури. Ама, хайде, наздраве!

Наздраве, кимвал и хуквал пак подир брашняния човек с бялата престилка, там, в далечния, голям град, в другата фурна, дето е досущ като тази, но по-опушена и се взирал усмихнат в онова момченце, дето меси несръчно тестото. Мъка било в началото, но свикнал, не само месел вече, а баница можел да разточи, пък и да я завие, тутманик да направи, сиренки, гюзлеми, всичко и баща му рекъл: Изучи занаята. Заминал сетне, най-неочаквано, заминал и не се върнал, глътнала го войната, не го мобилизирали, сам заминал, върнал се в Пирот навярно, но не му казал къде отива, в писъмцето, което му оставил, пишело: Вече можеш да си вадиш хляба сам, а аз имам сметки за оправяне, стари сметки, но не съм забравил, обет съм дал, клел съм се, че кога да е ще ги уредя!

– Комшу – надвесвал се над него докторът, – пак се умисли нещо. Хич не усети, че съм дошъл…

– Такъв съм си, хазяин – усмихвал се, – знаеш ме, но моабетът върви, това е важното.

– Абе върви, ама без тебе – казвал доктора. –  И, остави другото, ами мезе не си дал!

– Тъй ли – завайкал се и припряно се изправил, – що мълчите бе?

– Понеже са възпитани – изръмжавал мустакатият мъж, – деликатни, понеже са от старата школа всичките. Да ме прощаваш докторе – погледнал през рамо, – ама тъй си е, всичките сте стисни-пусни!

– Е, имаме си и чукундур – обаждал се Великана, – настаящий сталинец!

– Ще ти дам аз на тебе един настаящий – ухилвал се мустакатият, – и други такива неприлични думи, пък може и да се обадя, пак да те въдворят!

– Така е то – усмихвал се и Великана, – мене там ме въдворяват, сред съселяните ти,тебе тука, сред съгражданите ми, такова нещо е животът…

– Никакво джангазене! – срязвал ги. – Такъв е регламента на заведението, хазяин, кажи им, забранени са политическите препирни! Тука пием и си правим кефа, без да дрънкаме глупости!

Дръпвал капака на фурната, вадел гювеча, шкембето, че и баница..

– Туй то – проронвал мустакатият, – вие, тъй като гледам, комунизмът сте го построили вече. Народът се увива, а вие плюскане плюскате!

– Ние – смигвал му докторът, – ние, не вие! Подреди се и ти на трапезата.

– Тъй де, тъй – съгласявал се другият, – и аз барабар с вас, с контрите ям и пия, ката ден. Тъй я докарахме, ама къде да ида – поглеждал към тъмния прозорец, – като то свестни хора не останаха, изпокри се народът, свиват се миши дупки хората, пияници само – плюввал, – и пущове се размотават насам-натам.

Усмихвал се занесено и вървял занесено след Брашняния човек, който тогава бил силен, наперен младок с перчем, тръгнал, като баща си, по пътищата на войната, като осиротял. Нацяло осиротял, защото първо загубил баща си, а после и фурната, бомба я отнесла, за негов късмет, когато не е вътре, но вече нямал нищо и никого, та като се повъртял край купчината руини поел нанякъде, без да знае накъде. И сякаш Господ го завел, където трябва, защото търчат подире му,  гледа, хора с подковани ботуши, чакай бе, човек, поспри се, а той се озърта и мисли, че гонят друг. Наметнал бил сетрето си връз бялата престилка и, като го видели, хукнали подире му, ти какъв си бе, попитали запъхтяни, а той отвърнал, че е хлебар, пък те рекли, разгеле, мобилизиран си. И заминал за  фронта, ама не точно, тиловак бил, хляб месел, хляб печал, а командирът викал, най-после да ми излезе късмета и на мене, че и на момчетата, че то к`вото беше, не е за разправяне. Питал той какво е било, но полковникът процвилил, ма`ни, ма`ни, онзи айгър не мислеше за хляба, а за унгарките и на, пак късмет, това му изяде главата, та да ядем и ние бял хляб и не само хляб, тъй като те гледам, усмихнал се, и гювеч ще спретнеш. Не съм правил гювечи, рекъл смутен, ама онзи го потупал по рамото и рекъл, ще правиш, който може хляб да опече и гювеч ще опече, е, ще прегориш първия, суровичък ще е втория, но ще се научиш. Така и станало, наред с хляба, печал гювечи, овнешко, телешко, свинско, че и конско, пък и дивеч, каквото падне, къде със зарзават, когато има, къде с картофи, месо все се намирало, зарзавата бил кът. И бая гювечи похабил, не били един-два, ама народа гладен и изтормозен, та не придиря, то всяко месо, оправдавал се, си иска усталъка, пък аз, на, сега се уча, но командирът бил арабия, базбая се научи, смигвал му, златни ръце имаш…

– Наздраве бе, мислител – хилел се мустакатият, – то не е гювеч това, то е чудо, ти си не само мислител, но и магьосник!

– Наздраве! – казвал.

– То, хубавият гювеч – вметвал плахо уж Великана, – не е ли буржоазен предразсъдък?

– Пак чужди думи – заканвал се мустакатият. – Ще те пратя пак на курорт аз, че да ти избият там всичките чужди думи от учената тиква!

– Е, стига де – намесвал се докторът, – тука само пием, пък политинформациите и политическата просвета другаде! Инак, чухте човека, духва ви под опашката и пуска кепенците. И ще ги сънувате тогава тия гювечи!

Той се усмихвал мълчаливо, докато гледа доктора, Спасителят, дето е дал живот на хиляди, дето го грабвали, ей тъй, насред моабета, но колкото и да е пил, стягал се, хващал скалпела и спасявал човешкия живот. И него спасил, защото полковникът му бил братовчед, довел го при него след войната и рекъл, ето го човека за чичовата фурна, първо аз извадих късмет, пък сега и ти, защото е и кадърен, и добряк. Е, щом е тъй, повече не трябва, пробягали по окъсялата войнишка куртка добрите му очи, ще тръгне фурната, пък и ще има с кого да пийвам надвечер, като се върна, хайде, посочил му свойски опушената врата, поемай наряда. Той бил късметлията, не те, защото фурната била хубава, току да чаршията, културни, възпитани били хората в махалата, пък и имало, отзад, при дървата, преградена стаица, с легло, с шкафче, с мивка, топла зиме, като отвори вратата, а хладна лете, защото е в северното кюше. Сприятелил се бързо с хората, разбрани хора, възпитани, комшу, викали, като донесат агнешки главички, едната е за тебе, а и го хвалели, ашколсун, казвали, то се топи в устата ти месото, пък зарзавата не е скашкан…

– Ей го – сочел към него Художникът, – ето, това е талантлив човек, майстор, дето си изпипва работата, защото и знае, и може. Бошлаф е тая, ученото си е учено – горещял се този инак тих човек, – то е пак така де, на усталък, да кажем, може да те научи университета, но не стига, не сти-га занаятчийската скопост, трябва още нещичко…      .

– Тъй е – съгласявал се мустакатият, – печат хляб в кооперативната фурна, едно и също брашното, а хлябът на единия цървул, пък на другия пухкав, че и вкусен, сол бе, нищо и никаква сол, но трябва да знаеш колко да сложиш, кога да я сложиш, как да я сложиш!

– Нищо и никаква – усмихвал се доктора, – не е така то, за злато са я разменяли пустата сол, безвкусен е без нея животът ни.

– Не е само солта – обаждал се без да ще, – важно и фурната как ще опалиш, как си омесил тестото, кога ще извадиш хляба…

– Ето, виждаш ли – хилел се Великана, – човекът и без да е чел Маркс може да опече хляб, а твоят идейно подкован хлебар за никакъв не става. Това ви е проблема на вас, че не гледате какво може човека, ами търсите настаящие люди…

– Ще ти дам аз един Маркс и един Енгелс – хилел се добродушно мустакатият, – пък чуждите думи, нали ти казах, нацяло ще ти ги избия от главата!

– А така, джангазете се – казвал, – ама приятелски, без злоба!

– Каква злоба, бе комшу – въздъхвал мустакатият, – тука всичките, нали гледаш, сме все разбити кораби. Е, без доктора – сепвал се, – той си гледа работата и е доволен, пък и без тебе, и с тебе е същото! Ама ние – озъртал се инстинктивно, – ние тримата сме непрокопсаници, защото каква я мислехме, пък каква стана, нов живот уж щяхме да строим, пък ни изплю живота, изсмя ни се…

Не е тъй то, щяло му се да възрази, дали защото усещал, че наистина са непрокопсаници, дали защото усещал и себе си непрокопсаник, но замълчавал, или въздъхвал, без да ще, съвсем неволно. Непрокопсаник бил и той, защото ни къща, ни жена, ни дете, бекярски живот, а вечер с тези симпатяги, дето им се услажда ичкията, пък той и пияч не бил, сръбвал колкото да върви моабета. Не се живее в самотия, въздъхвал пак, жена, ако има, е съвсем друга работа, но завъртала се, вярно, понякога някоя, само че жена ли е никаквицата, дето ще излъже мъжа си и ще се завре под завивката му…

– Хайде, затваряме, пускаме кепенците – обявявал докторът, – той няма да ви изгони, ама аз, нали съм хазяин, помня, че трябва да става рано сабале, за да опали фурната!

– Хайде – изправяли се послушно тримата, – сполай ти!

Той кимал усмихнат, ръкували се, прегръщали се, а накрая захлопвал подире им тежката врата и се озъртал безпомощно в топлата, уютна, но празна фурна…

Четиримата отвън тръгвали всеки по пътя си, но се случвало да поспрат за миг на тротоара, да побъбрят, докторът бързо им обръщал гръб и хлътвал в съседната врата, а другите понякога се припирали, но приглушено, без да вдигат гюрултия. И млъквали, сякаш по команда, като долетят от съседната къща звуците на пиано, захласвали се по нескопосното изпълнение на „Фюр Елиза”, споглеждали се мълком и си тръгвали усмихнати…

 

МОРСКА БОЛЕСТ

Павле, авер, мъка е нашето, ти ще ме разбереш, тия тука са сухопътни животни, мъка е нашето там, на желязото, ама от лошо по-лошо има, не съм, знаеш ме, мекушав, но ми домъчня за тази жена. Моят живот е едно дълго, протяжно очакване, вика, седя аз тук и вехна, докато той обикаля из земните полушария, наслаждава се той на екзотика, а аз чакам, с широко отворени очи чакам да се завърне. И, какво, ще си дойде най-сетне, ще ме затрупа с подаръци и ласки, ще се порадваме, а честитите дни ще отлетят, просто ще отлетят, ненадейно някак ще отлетят, за да затъна отново в очакване. То е орис, печална орис, не я пожелавам и на душманина си, но не това е страшното, не това съсипва живота ми, а клюките, мръсните клюки, които постоянно ме преследват… Каканижи, авер, загледана нагоре, в безкрая, и току навива герданчето на пръста си, а после пак го развива, като продължава да мънка сладко-сладко. Гл`ей сега, Павле, жената, безспорно, има основания, обаче се глези бе, глези се и толкоз, глезотии, ама глезотии да гледаш. Той е много мил с мене, казва, знаеш, няма защо да ти обяснявам колко фин човек е изобщо, невероятен, направо изтънчен. Изтрезнях, направо изтрезнях, като взе да ми ги реди тия, защото, авер, ти ги знаеш тия, ако има царство на поровете, него трябва да турнат за цар, никаква конкуренция, без конкуренция е и толкоз. Пор бе, пор да гледаш, чиста проба, двайсет и четири карата, акъла ми взе, разглоби ме, направо ми разпиля сегментите, като влязох в каютата му. А бе, наборче, не си ли още невръстен, пита, та си се наел с тая мъжка работа, желязото, не знам дали си чувал, се гневи на недорасляците и, не искам да те притеснявам, случвало се е да ги изхвърли зад борда. Чумеря се аз, защото к`во сега , той е мъж, видите ли, пък аз пикльо, та се усмихнах кисело и, без да ща, изтърсих, ще се види кой какъв мъж е и доколко е мъж. Така те искам, наборче, скочи пъргаво от койката той, ей такъв човек ми трябва, не някой лигльо, ще ми пратят, косях се, някой капризен колежанин и край, отиде ми рахатлъка, каране ще се караме, като запалянковци ще се препираме. Защото, не знам дали си чувал, животът на борда, има своите неписани закони, неписани, но железни, нищо нещо го гледаш, а е закон, закон на моряшката чест. Никой истински моряк, да речем, няма да вземе да се разтакава из нощите, за да търси къде да се изпикае, тази мивка, нали я гледаш, е за това, съобразена с оптималния ръст на моряка. Бях в комисия веднъж, оглеждахме нов траулер, а колегата, капитана, руснак, изведнъж се разпсува и пита, какво е това безобразие, кой некадърник ги е проектирал тия мивки, неудобно е да се пикае, не виждате ли, че е неудобно да се пикае. И не го взе него траулер нашият международен екипаж, защото законите на моряшката чест, вече знаеш, повеляват моряка да пикае в мивката, а старите морски вълци, като мен, дотолкова са се усъвършенствали, да ти кажа, че и серат в мивката. Вцепених се, авер, а той вика, няма защо да се пулиш, не е трудно, но трябва да усвоиш техниката, а инак, ето гледай, заставаш така, трийсет и първата поза на Лили Марлен, пускаш два басамака, а после, с това дръвце, нали го виждаш, действаш по устав…  Чудя се как, гледа замислено милата, съчетавате там мъжество с изтънченост, как съумявате да опазите изяществото си сред тази паплач, в този изнурителен рейс? Е, да, за чудене е, дума да няма, за чудене е, ама какво изящество, бе Павле, ти поне знаеш, и к, ва изтънченост, каква паплач, освен това, те, онези, чернооките, от Комлука, са направо кротки агънца. Той, този изтънчен, както твърди тя, фин човек, им е взел акъла, не само на мене разпиля сегментите, тях ги е направил на нищо. Ромът е питие, моряшко питие, вика, запазена марка, и песен има, моряшка песен, о-о-о-о и бутилка ром, подразбира се, значи, че ромът си е ром, а циганинът циганин. Няма място, виждате, за превземки на борда, не може, не знам дали се досещате, да назоваваме циганина ром в нашата обител, понеже ще се получи объркване, в замяна на това обаче, пак според корабния устав, те произвеждам пети механик. Това хубаво, бате, файв механик,оплаква се циганчето от пералнята, ама се подиграва бе, за хора ни няма, елате, вика, да ви направя една снимка, а ние, колко ни е акъла, се подредихме. А така, вика, кажете сега зеле, та да ви светнат белите зъбки, пък аз влизам да взема фотоапарата, к`ъв апарат, излезе гърбом, надупен, събу си гащите и като се изпърдя, к`во да ти кажа, щеше да ни отвее, огън, бате, направо огън пусна… Писна ми нещо от гевезелъците и, авер, като ме споходи този светъл спомен, та изтървах неволно, брулят ни ветрове там, госпожа, свирепи ветрове, и загрубяваме, неусетно, но безвъзвратно загрубяваме. Тя ме погледна изпитателно и престана да навива синджирчето си, а аз продължих, суров е животът там, на желязото, госпожа, не можете да си представите колко суров е. И, да ти кажа, наех се, без да ща, вашето чакане е нищо, изръсих, вашите терзания са тук, сред хората, под голямото и щедро слънце, на припек, препичате се вие на слънчице, докато ние обезчовечаваме. Тя се сепна, Павле, а очите и плувнаха, знам, промълви, знам, миличък, себе си заблуждавам, не теб, няма как да те заблудя, познаваш го, по-добре от мене, сигурно, го познаваш. Чакам го, проплака, с широко отворени очи, както ти казах, а като се върне, какво, тръпна, ама не от нега, от ужас тръпна…Да-а, такова нещо е моряшкият живот, авер, ти знаеш, мъжка работа, само за мъже, за истински мъже, не за инженерчета, както ни назоваваше той в началото. И аз, като тебе, бях едно сополиво и пъпчиво инженерче, когато стъпих на желязото, каза ми веднъж, а ето, неусетно някак, станах мъж, истински мъж, не съм подозирал, да ти кажа, че ще ми се случи. А за простотийте, какво да ти кажа, не е интересно на борда, ако няма простотии, пък имат и възпитателна цел, освестят маминото детенце, което не знае накъде е тръгнало…Ти още не си погинал, пророни жена му, млад си още, но за него няма спасение, изпростя, безвъзвратно, неспасяемо изпростя. Ама, защо, госпожа, какво толкова, опитах се да я успокоя, авер, а тя рече замислено, донесе ми палто, кожено палто от тигрова кожа, мечтала го бях години, десетилетия. Ето, въодушевих се, никой не е погинал безвързвратно, както твърдите, оцеляваме, въпреки всичко, а тя ме погледна присмехулно, вгорчи и този миг, най-върховния, прошепна, като се пошегува, ей така, по моряшки, чудех се, рече, кожата ли да ти подаря или звяра, но като размислих… Заплака тази жена, авер, зарида неудържимо, унижава ме, нареждаше, непрестанно ме унижава, гаври се, направо се гаври с мен, така прави с всички, зъл е, мизантроп, и вас, сигурно е унижавал. Не, госпожа, нищо подобно, изрекох бодро, тъкмо напротив, благодарение на него разбрах какви са законите на моряшката чест, железните закони на нашата чест! Тя разтвори широко очи, сълзите и секнаха, обърса се нервно, припряно скочи и просъска, идиоти, всички там, до един, сте идиоти, по-големи и от него навярно…

 

About the Author :

Leave a reply