Неделно четиво: Къщата с маймунката

Къщата беше на съдията, а маймунката на Самойлик, белогвардееца, баджанаци нали са, заедно живееха, единият на долния етаж, а другият горе. Донесъл я той тази маймунка, казват, от Цариград, защото оттам дошъл, и като птиче я държал, в кафез, а чак после стъкмил това чудо, волентиерата, където сега я държи, барабар с гълъбите. Как тъй барабар с гълъбите и к’во е туй чудо, ами слушай бе айол, не бързай като пърле пред майка си, а то, туй чудо, е проста работа, пак кафез, ама голям, пък гълъбите, то се знае, са отделно. Стои значи на терасата туй чудо и забавлява населението, а сега де, как се побира, то туй не е терасата на въшкавия ти апартамент, а обширна тераса, с парапет извит на дъга. Освен волентиерата, пак на терасата, имаше маса, чугунена, столове, тоже чугунени, ляти, шезлонг, а за капак и тропическо растение в каче, пък и лимон, също в каче. Така живеят, дарагой, както би се изразил Самойлик, истинските джентълмени, защото бяха си тежкари, виждаше се, и той, и съдията, тежкари, като от филм извадени, не имитатори. Сядат край масата, значи, диктисват самовара, и пият чай, сервизи да гледаш, сребърна посуда, пък и пури пушат, истински и те, хавански, не имитация.

Тъй говорел Чолака, напевно, то беше удоволствие да ги наблюдаваш, захласвал се, защото облагородяваха пейзажа, но се и ядосвал, а сега де, измислял съм, да не би да съм се катерел по дърветата, та да ги наблюдавам, ами вижда се бе, аланкоолу, от сундурмата, от мойта сундурма се вижда. И уханието на чая усещал и аромата на пурите, но не му вярвали, хайде сега, ухания и джентълмени, пресичали го, те им ебаха майката на джентълмените по девети, а той отвръщал, ще имате да вземате, остана нещичко. Цялата махала, ако искате да знаете, е все с хора от онуй време, а аз съм тука случайно, пък и вие, дето ви донесоха от село, сте случайно тука.

Хайде сега, няма да се обиждаме, викали му, а той мъдро казвал, к’во да се обиждаме, като нас ни е обидил Създателят, щом сме дотолкоз необразовани и тъй недомаслени, пък и невъзприемчиви. Ето, вдигал назидателно пръст, казвам ви джентълмени, а вие хитрувате, пък човекът е друг човек, дошъл с армията на барон Вранглер, стегнат, в униформа, с генералски пагон и лачени чизми, истински щабс-офицер. Генерал ли бил, това знаете вие, това питате, повече от генерал, ама как да ви обясня, като не вдявате, майор, само че и той барон, не джентълмен значи, а благородник, истински, не имитация. Тъй де, тъй, ще се смеете, много филми понеже гледате и все за Чапаев, пък тези хора, графове, барони и прочие, там са за посмешище, тъй, смейте се, нещастници, но в живота е наопаки, ние сме смешните. Човекът си е барон, а освен това е полиглот, руски и френски, казва, добре говоря, немски не толкова добре, а английският ми е направо лош, като българския, дето и през ум не ми е минавало, че ще го науча. Преброихте ли сега тарикати, а, шест езика, понеже руският не му е майчин език, както си мислите, защото е украинец той, малорусин съм, казва, а българският го знае фарси, макар да се оправдава. И, което е най-важното, говори с маймунката на френски, понеже я взел от някаква французойка, там, край Босфора, а още по-важното е, че изобщо не се надува. Поздравява човекът преспокойно всеки, на дамите сваля шапка, а децата черпи с бонбони и им оправя колелетата, пък рекат ли му „бай Михале”, пет пари не дава, не се впечатлява от грубите обноски. Тъй де, тъй, няма да схванете, знам, тез наш’те мърли к’ви дами са и темподобни, но човекът не дели жените на таквиз и онаквиз, така е възпитан, дама е дамата и толкоз, точка. Кавалер е, галантен кавалер, да го видите само как танцува, даже вие, дето сте толкоз тъпи, ще схванете що е изящество, виждал съм, виждал, много хубаво съм го виждал как танцува. Къде, как къде бе, на вечеринките, в офицерския клуб, пък и у тях танцуват, салон имат, голям салон, дето се побират целите ви къщи, барабар с партакешите, в него. Танцуват хората, ама не като вас, по терлици, а както му е реда, костюми, обноски, калеври, грамофон, пък вие по терлици танцувате, дъни румба акордеончето и подскачате нескопосно.

Простият народ по туй ще го разбереш, прибере ли се, обезателно хвърля калеврите, да не мърси уж, пък то, калцуните му по-мръсни, като ги изуят вечер прави стоят. А тези хора си ходят с обувките из голямата къща, понеже да си бос, както казва съдията, е все едно да си гол, неприлична работа, ама как да ви обясня, като не вдявате. Сега, на дъното му просо, толкова голяма ли е, толкоз, шест стаи, лятна кухня, салон, а избата е чудо, две бъчви по един тон едната, пък суджуци, пък шунки, пък кашкавал. Контрабандисти, серсеми, те са си богати хората, всичко им взели, ама в шестък, не можеш да вземеш тертипа на човека и акъла му не можеш да вземеш. Работят ей, здраво работят богатите, не гледайте какво пише в читанките, на, Самойлик, аристократ, но не се срамува да работи, превежда, търчи насам-натам, че и счетоводител стана. Не е бе, не е, философ е човекът, ама вади ли се хляб с такваз наука в туй безпросветно време, пък и лозе гледаха със съдията, седем декара лозе, вино правеха, вино продаваха, чак и оцет продаваха. Изобщо, бедна ви е фантазията на вас, все от работа се оплаквате, а хал хабер нямате що е здрава работа, все сметки без кръчмар правите, все на брашното сте евтини,а пък на триците скъпи. И, най-важното, прости сте, извънредно прости, като ви рекат камина, оджак ви се привижда, защото сте тъпи селяни, а рекат ли ви паралепипед, се озъртате уплашено, защото нищо не разбирате. Устите ви инак големи, а Самойлик и съдията, напротив, бяха скъпи на приказки, изкуство е да говориш, казваше човека, а да мълчиш е още по-голямо изкуство. Няма как да го разберете, знам, но съм серсемин, като вас, та затуй се хабя, пък хората, макар да знаеха езици, макар да разговаряха помежду си на френски и руски, не се хабяха, като мене, да обясняват на недомаслениците кое какво е. Тъй бе, тъй, стоял съдията като бостанско плашило край черешата, за да гони косарите, това знаете вие и Чапаев, но действителността е друга, непонятна за вас. Самойлик, глупаци, ми каза, щастливи сте, че не знаете колко сте нещастни, а после се усмихна тъжно и допълни, но аз все пак съм по-нещастен и от вас, аз съм едно нищо, една дрипа.

Как защо бе, глупендери, човекът е загубил всичко, дом, родина, братя, сестри, майка, баща, не знае какво е станало с тях, живи ли са или не, мъка му е, гори го, разкъсва го мъката. Не е като вас той, да загърбите селото, да го забравите и изгражданеете, не му минава през ума на него да рече, ебал съм им майката на  мама и тати, аз да съм добре, а страда, страда човекът, сънувам, казва, имението, и кошмари сънувам. Вие, ясно е, не ви е до таквиз сънища, к` во ще сънувате, обор, гюбре и цървули, нищо не сте загубили един вид, а човекът е загубил много, всичко, и туй, че пак има много, изобщо не го успокоява. Въобще, кратуни сте вие, но и късметлии, писано ви било да вземете властта, да управлявате, вие, недамослените, да управлявате хора като Самойлик и съдията. Този живот, Чолак, нашият окаян животец, е жалък и смешен маскарад, казваше ми той, рядко, много рядко някой си е на мястото в него, дано сега, другарите, като взеха властта, да го оправят някак. Подиграва ви се, разбира се, чукундури с чукундури, вие, какво, въобразявате си, като поизучите песоглавците си, хайде, готово, всичко ще е наред, ама не става тъй. Ние с вас, нали ви казах, недомасленици сме се родили и недомасленици ще си останем, пък и децата ни ще са недомаслени, защото в тази малка стаица, край бюфетчето и ковьорчето, голямо нещо не вирее…

 Разказ на Любомир Котев