Неделно четиво: Истината за художника

Разказ от новата книга „Махалата“ на Любомир Котев

Той този е луд, както е луд, то се подразбира, всеки художник, защото ако е нормален, всеизвестно е и това, нито ще може да рисува, нито ще му дойде на акъла да рисува. Той, ако става въпрос, даже не рисува, а маца, все една и съща картина, ако е картина това, пейзаж уж, природа, а преобладават дърветата, не се вижда природата от дърветата, пък и дърветата не се виждат, пък и листата им ги няма.

Зелена мацаница, ти казвам, отровнозелена, тук-таме просветва тревичка, но преобладава зеленото, друго няма, направо ги е забравил у тях останалите бои, да се чуди човек що му е туй куфарче. Така де, да тури една зелена туба в джоба, голяма, много голяма, разредител там някакъв, една мъничка бяла и мъничка черна тубичка, та да потъмнява и изветлява зеленото, толкоз му трябва, пък той цял куфар помъкнал. Изобщо, никакъв художник не е, защото художниците, всеизвестно е, могат да нарисуват къща, кон, велосипед, човек и най-важното: гола жена, пък като рисуват пейзаж, дърветата са си дървета, а природата си е природа, пък той, цапаници и мацаници, зелени цапаници, обезателно зелени. Пък и тертипа му не е художнически, сгушен такъв, спаружен, като рибарски такова, в таз избеляла винтяга, темерут, дума не проронва, зорлен проговаря, с керпеден да му вадиш приказката, сюндюк, ти казвам, направо сюндюк. Само с тоз льохман Великана си говори, да се чудиш какво толкоз приказват, стоят там, в кюшето и бърборят, ама тихичко, не можеш нищо да чуеш, пък и го е страх човек да полюбопитства, защото онзи какаванин голям, канара, пък и интерниран, не му е чист косъма значи. И, да ти кажа, за туй говорят, баш за туй, като били запряни там, в лагера, защото двамата били там, той по политически причини, а льохмана, заради золумите си, то се подразбира, поради бабаитлък и темподобни. Гочето, онзи недомасленик, за пет пари работа не може да свърши, ама инак чува много, като антена е, като пеленгатор, самонасочващ се, то ушите му, аслъ като на слон, дребно такова, мъник, а ушите му големи, като на Мики Маус. Черпил съм го нарочно с каменарка, да ти изповядам, за да ми превежда, какво толкова ги вълнува тия двамата, какво току шушукат и се усмихват сънено, докато отпиват от ракията. Глупости дрънкат, то се знае, глупави хора, глупости дрънкат, онзи какаванин, да му се ненадяваш, и той учен, оказва се, студент, ама го изключили, поради пропаганда, а сетне го зафичили в лагера, пък той го чака по местообитаване, там, в гюнгерлика, дето ни гърми, ни вали. Лагер уж, ама никакъв лагер, какъв лагер, село като село, диво, наистина, погранично, но селце, всякакъв народ и прочие, гледат си работата, орат, доят, копат хората, а нашите лежат, от едната кълка на другата, току се увъртат под сянката. И няма да им дадат по една мотика, ху-у-бава, голяма, лъскава, шести номер, да засуче мустак надзирателят и рече, така и така, въдворили сме ви, за да ви превъзпитаме значи, ето този сарък го захващаш ти, защото си слаботелесен, пък ти, големия какаванин, то се знае, километричния, защото ти е по-едра крачката. Нищо подобно, никакви саръци и темподобни, само се подписват в кметството, кафенце сетне, там, на сянка, под черницата, повъртят се из мегдана, а като отворят кръчмата, бух, вътре, сядат в кюшето и бъбрят. И няма кой да ги безпокои, защото народът на къра, слънце го гори, докато те бистрят политиката и псуват държавата, то се знае, дето им се отплаща с курорт, дъ-ъ-лъг, безсрочен курорт. Там, само там, философствал Великана, представи си, усетих свободата, истинската свобода, там само съм се чувствал волна птичка, дето лети безгрижно и пет пари не дава за никой! Позачудих се, ти казвам, и викам на Гочето, абе пезевенк, ти това правилно ли го преведе, тъй ли го каза този льохман, или ми е се е причуло нещо, защото каква свобода и н`ам к`во, като са въдворени принудително. А сетне се чукнах по тиквата и си викам, окумуш човек е, мамка му, какаванинът с какаванин, свобода ами, какво друго, курорт, ти казвам, защото там, което си е вярно, тишина и спокойствие, а и климатът е здравословен. Покрайнина, наистина, но ху-у-баво място, красиво, реката ти река, планината планина и прочее, има да рисува зелените си мацаници нашичкият, докато Великана, нагазил в тънката вода, завира ръчищата си из подмолите, за да скотавчи някоя рибка за мезе, ама майната им!Художник бил, к,ъв художник, като художниците, то се знае, са хора на живота и политиката хич, ама хич не ги интересува, яденето и пиенето, ако може на чужд масраф, им е на тях политиката, пък и курвите, ако докопат нещичко, ама пак без да плащат, ако е възможно. Бат Пешо е художник, на него и тертипа му е художнически, и каяфета, с капела ходи, с лъснати чепици, с шалче, не е ошмулен като този и спънат, както в стъпката, тъй и в приказката, и е курназ, макар да не е завършил академия и прочие. А рисува, ти казвам, вълшебно, като магьосник, една диня, като изпедепцал, червена, огън отвътре, а зелена отвън, диня, либеница, ама досущ карпуза, шарката и шарка, като змийска кожа, а семките семки, черни, направо лигите ти текат и ти иде да посегнеш. Пък пущовете, по едно време, гледам, на опашка се редят, картини да им рисува, ама какви картини, голи жени, то се знае, но не мащаници, а жена като жена, гола- голеничка красавица, дето всичко е на мястото и, ненките са си ненки, напращяли, то се знае, а зърното кафеникаво или розовко, според възрастта, пък баджаците, какво да ти кажа, стръмни, а и фандъчето фандъче, окосмено, както му е редът, и прочее подробности, бенка, например, ако искаш, ще и сложи. И не е шаблон, да кажеш, като картините, дето ги продават по панаирите, „Любовта на Моцарт” и други такива, а разнообразни сюжети: пличка се в рекичката хубавицата, приведена така, та  да пада тежката и, черна коса, връз едната цицка, или лежи с цялата си прелест, изпънала се на кревата под ковьорчето, или се гледа в огледалото, ама тъй, че хем да и се отразява къделката,  хем да лъщи сочния и задник. Разбира ги Бат Пешьо тези работи, пък и е разглеждал бая голи жени, пък ги и мачка баскерет, като тесто значи, ху-у-бавичко да им проучи анатомията, и отвън, и отвътре. Лани, например, беше хванал Гинка Фъртуната, топла-топла, току завърнала се, защото и тя беше интернирана, да я рисува като Мона Лиза. Как бе, Пеше, лигавела се фльорцата, със средновековна носия ли ще съм, пък той рекъл, к`ва носия ма, гола, по организъм, натюр, не си ли виждала класическа живопис, Рембранд, Рубенс, фламандската школа. Класика ми той, захихикала тя, ама си изула гащите бързо-бързо и се опънала на миндерчето, както я е майка родила, пък той важничи такъв и току я наглася, това рамо, да го снишиш, че затулва слънчевия лъч, а тъй, на лакът се подпри, да ти се открои бюста. Добре, ама му се препило по едно време, плеснал се по челото и рекъл, документа, мамка му, трябва да отскоча до канцеларията долу, да взема пустия документ, че ще ми изпие кръвчицата партийният. Ей сега се връщам, подал глава иззад вратата, но и скрил, за всеки случай, гащите и кинкалерията, та да не вземе да се връцне и си тръгне недовършена. Мислел да удари чашката набързо, което си е истината, но се запил, щото някакъв комшия ли, приятел ли, се явил изневиделица, та се заформил неочаквано моабет и направо я забравил. И тя, то се подразбира, взела да нервничи, обаче като си потърсила гащите, гледа, няма ги, пък и сутиена, и чорапите, а вратата, отгоре на всичко, заключена. Амбициозна обаче, патката и с патка, поогледала се, под прозорчето, гледа, перваз, а и отсам, и оттам, други прозорчета, пък едното свети. Ей така, по перваза, по перваза, до другото прозорче, рекла си, ще му разкажа играта аз на този галфон, дето ме държи заключена тука, увила се, като бедуин, с един чаршаф и се провряла през капандурата. Ей така, ама не е така то, като се изправила на тесния перваз, под керемидите, между таванските стаички, като се залюляла, като и призляло, тутакси завикала за помощ. А прозорчето, свети, гледаш го, но не дава признаци на живот, или няма никой значи, или се спотайва, но това е бял кахър, защото вятър излязъл, дъжд забръскал и – най-важното! – отвял чаршафа пустият вятър. На ти сега Мона Лиза, натюрморт и прочие, трепери на перваза Фъртуната, гола-голеничка, и пищи сърцераздирателно, а народът долу хем я ожалва, хем дюдюка.Събрал се тутакси народ, то се знае, и едни ръмжат, мамка и таквоз, развращава населението, а други се хилят, гл`ей к,во става, тя дибидюс, всичко и е на показ, така да се каже, пък и хубава, мамка и курвенска. И милиция дошла, както може да се очаква, засвирили със свирките фатмаците и призовали народа да се разпръсне, ама кой ги чува, народа се диви и обсъжда, цицките и, майко мила, стърчат, а и гладка, мамка и курвенска, не е, да кажеш, рунтава или таквоз, хубост, хубост ненагледна. Дошла хеле пожарната, позагърнали я там и я свалили, а народът чак тогаз почнал да се разотива, пък милиционерите викали, малко ти беше, гювендийо с гювендийо, пак ще заминеш, по етапен ред, както му е редът. А тя викала, важното засега е, че оцелях, пък и зарадвах хората, какво толкова се е случило, да погледнем от хубавата страна, но милиционерите продължавали да ръмжат, хубава бе, много хубава страна, да си опериш задника и така нататък, дибидюс гола, да злепоставяш социалистическия морал публично, малко ти е на тебе интернирането. Бат Пешо, то се знае, също го обвинили за морално разложение, но той най-невъзмутимо рекъл, моля, моля, пиех си преспокойно с приятели, всеки ще го потвърди, по време на произшествието, а какво е правила тази жена със съмнително поведение в ателието ми, хабер нямам. Отнесе и той обаче, така или иначе, едно дребно хулиганство, колкото и да се оправдаваше, а му се размина големия опалак, само защото няма кой да рисува афишите за киното, пък и защото се писа партиец лани. Те, май и от партията го изключиха де, но друго искам да кажа, този, нашичкият, като разказват възторжено за невиждания сеир и резил пущовете, като описват, с най-малките подробности, анатомията на Гинка Фъртуната, стои като мумия и изобщо не реагира. Нищо сякаш не се е случило, стои безчувствен, напълно безчувствен, да ти кажа, докато му разказваме въодушевено и гледа с недоумение, а Великана, кютюк, като него, прави едни гримаси и вика, вие сякаш не сте виждали гола жена, курва при това, а не жена. И се ядосах, да ти кажа, та му рекох, право в очите, ето, това сте вие художниците, правилно се обсъжда в партийните комитети, разложителното ви влияние, а той, наместо да се ядоса, се ухили, че той какъв художник е този, запита, какво общо има тоя смахнат самодеец с почтеното ни съсловие. Как какво бе, наскача народа, художник е, ами какво, да не е лукова глава, кой, ако не той, рисува афишите, Чапаев, Мадмоазел к`ва беше, Фанфан Лалето и Мамзел Нитуш, той, човекът, е направо посветен на изкуството. Изкуство, криви уста той, разбират ви простите глави от изкуство, не е, не е изкуство това, ама как да ви обясня, а народът се пули и му иде да псува, но Великана схвана навреме какво е настроението и рече, хайде сядайте си на ебаните гъзове, че ще стана аз. Та така, никакъв художник не е, ама не се дава, ние, видите ли, претендира, хал хабер си нямаме от изкуство, пък той само се намери да разбира от тънкия занаят, пък и онзи льохман, то се знае, дето му уйдисва във всичко. И така обаче, колкото и да претендира, както и да важничи, не може да заблуди общественото мнение, Бат Пешо е художникът, не той, защото и изкуството му изкуство, и тертипа му художнически, пък е и пич, на гледай, какъв сеир устрои само, докато тоя се размотава по брега и рисува зелени цапаници…

 

ЧЕРВЕНАТА КЪЩА

Не знам дали е била такава Червената къща или нарочно са я боядисали, та да е в тон със знамето, дето се вееше на покрива и, а не знаех и това, че е Партийният комитет, пък и какво е партиен комитет не знаех, ако трябва да съм откровен, защото никой у нас не споменаваше, ни партията, ни комитетите. За тях говореха непрестанно и ентусиазирано в училище, но тъкмо прекомерната емоция май, пречеше на учителите ни, да ни обяснят що-годе разбрано какво е партията и какво комитетът. Запиташе ли някой какво е партията, класният ръководител, ако пропусне да го наругае, защото е неграмотно нищожество, срам за социалистическото ни училище и недостоен за бащинските грижи на партията индивид, гледаше презрително и чак унищожително през диоптрите, а накрая казваше, че партията е любяща майка. Туй то, обясняваше Чолачето, хем майка, хем баща, циганска работа, циганите тъй я карат, ти майка, ти баща, а майката, уж е майка, но няма да ти даде да цицаш, та ще посегнеш, щеш-не щеш, за да сучеш от татювия! И за комитета ако запиташ, същото, презрителни погледи и ругатни, а накрая ти обяснят, че е най-важния орган, за да дообясни Чолачето, че пак за татювия е дума, за най-важния орган. Зевзеците, въобще, вършеха добра работа, не съвсем ясни бяха и техните разяснения, но ни отваряха очите, разбирахме покрай тях, че учителите ни, които обичаха тъй пламенно партията, или не знаят какво е тя, или не могат да ни обяснят. И пак те, понякога надминаваха себе си и обясняваха всичко, не само разбрано, но и образно, та като запитахме Инджето защо е уподобил на гълъбарник най-важния орган, тутакси проумяхме цялата истина, пък и куп истини в допълнение.

– Гълъбарник е – рече той, – защото там ядът и там серат, досущ като в гълъбарник, пък и се чифтосват там, пак като в гълъбарник, а и работата им е главно да пишат, изпращат и получават писма, гълъбарска работа!

Нямаше как да му възразим.

– И после – продължи той, – тесничко е там, пак като в гълъбарник, но не им пука на пощенските гълъби, продължават да разнасят писмата насам и натам, пък и се размножават твърде успешно, а като ядат най-често са на обща софра, само дето не серат вкупом и на всеослушание!

Отново мълчахме, по-скоро смутени, отколкото развеселени.

Бях дотолкова смутен, ако трябва да съм откровен, от тъй изчерпателното и тъй образно експозе, че потърсих по-сговорчивия от дядовците си, за да си изясня някои детайли, защото Съдията, знаех, само ще изсумти: Ма`ни ги тия цървули!

– Гълъбарник ами, баш гълъбарник – светнаха присмехулните му сини очи, – донесоха ги от село и ги насадиха в чуждата къща, барабар с денковете, да дерибействат на воля и хубавичко да я осерат!

– Петьо не е от село – забелязах аз, – от Елхово е.

– От Елхово, грънци, от селата са – възрази убедено той, – диря от слама подир тях, от потурите се ръси, от цървулите, чак калпакът им пълен със слама и осил. Гражданеят се обаче, особено булките им, мерси, взеха да викат, че и „пардон” какво ще рече научиха.

Та този Петьо не е от Елхово, от Елховските села е, но му е заповядала майка му да не я излага, а да настоява, че е от града, където е и роден де, защото на село няма Родилен дом.

– Няма ли? – учудих се аз.

– Няма ами – ухили се той, – то и баня няма, че и клозет.

– Как така – гледах изумен и запитах несмело, – може ли да се живее тъй?

– Може ами – продължаваше да се смее той, – всичко може! Колко му е, ако си навикнал да те къпят в копанята, два-три пъти в годината, срещу празник, а пикаеш на воля, където си щеш, из обширния двор.

Човек едно ако не научи, друго ще научи, разбрах тогава, като слуша възрастните. Защото живееше в Червената къща една Владимира, кръстена на Ленин, дето все се хвалеше, че се изкъпала едно хубаво с тоалетен сапун, с Чехословашки сапун, дето баща и го донесъл от конгреса. А мен вкъщи ме възпитава да не се хваля, когато съм се окъпал, или да обяснявам как си мия зъбите, как се сресвам, че е признак на ниска култура да се хвалиш с хигиенните си навици. Тази Владимира, оказваше се, макар все да се фукаше, макар да си връзваше съветска пионерска връзка и да ходеше тюбетейка, бе с ниска култура. Но, за да съм съвсем сигурен, реших да запитам и Инджето.

– Виж сега – рече авторитетно той, – те, родителите и де, са антифашисти, борци за свободата и участници в съпротивата, като нас, ама не съвсем като нас. Защото ние – поизпъчи се Иржи, – сме се били с врага, с немците, пък и с гърците, в гражданската, жертви сме дали, а те, какво, крили са се по плевниците. Нелегални са, все пак, преследвани, и кога да учат, каква кулутара, ограмотителни курсове, рабфак и толкоз.

– А дядо казва – изтървах, без да ща, – че нямат бани по селата, че битовата им култура е нула, че даже клозети нямат, пък Владимира все се хвали, че постоянно се къпят в гълъбарника.

– А бе, алабаш, ти село виждал ли си? – запита ни в клин, ни в ръкав, той.

– Не съм – признах аз, – е бил съм един път на селски сбор, но…

– К`ъв сбор бе – прекъсна ме той, – то е друго. К`ва баня бе, те кенеф нямат, изтропат се под сливата и си обършат задника с листо. И тази фръцла, положително е правила гаванки край някое храстче на село…

– К` во село, тя е раждана в Москва –възразих аз.

– Тя е от Москва, колкото аз съм от Прага! – захили се той. – И, ако искаш да знаеш, аз все пак съм живял в Прага някоя и друга година, докато тя само се е родила там.

Въобще, сякаш се бяха наговорили всички, постоянно да ме объркват и все да не мога да разбера защо е комитетът най-важния орган, пък и защо обитателите на Червената къща бяха най-важните хора, според едни, а тъпи селяни, според други. Направо изгарях от любопитство да се вмъкна вътре, да надникна из кюшетата, да поразгледам, а и ми се отдаде да го постигна най-сетне. Постигнах то, когато гълъбарникът отесня, както се изрази Иржи Чеха, та нямаше там канцеларии вече, нямаше и председатели, и секретари, а останаха да живеят в къщата само зав-отделите, както ме осветли друг познавач. Вмъкнах се в това мамещо място, покрай съучениците си, и ми беше много интересно да разглеждам подредбата, пък и куп невиждани вещи, донесени все от Съветския съюз. Най-впечатляващ ми се стори часовникът с кукувичка и топузи като шишарки, но впечатляваха и бюстовете на Ленин и Димитров, комай във всяка стая, а имаше някъде, не помня у кого, и огромен макет на цялата конница на Чапаев, както и макет на първия спътник. Най-невероятното обаче бе, че в стаята на Владимира бяха окачили килима си на стената, като ковьорче, и аз не можех да се начудя защо са го направили, но ми обясниха, че така правят в Съветския съюз и аз замълчах, засрамен от невежеството си. И друго ме учуди, коджа народ живееше там, а клозетчето бе едно и мъничко, пък се използваше и за баня, личеше от душа, та се питах, как смогва да се къпе всеки ден тая фръцла, както се изрази Инджето, с Чехословашкия си сапун, като то трябва да чакаш на опашка сабахлен, за да се изпикаеш. А най-учудващото бе, че кухнята бе обща, та този гявол значи, бе прав, като твърдеше, че те там, ядат и пият на обща софра, като в гълъбарника, а само сутринта се редят на опашка пред клозетчето, за да се уединят. Живееха задружно инак, а ние си играехме с децата им из двора, като внимавахме да не затънем в гириза. Защото имаше гириз в едно от кюшетата на този двор, мочурливо място, в което можеш да затънеш до колене, дори в най-сухото време.Имаше и твърде интересни екземпляри сред тези деца, като палмата на първенството, безспорно, държеше онзи почитател на балета, който привечер въртеше пируети на терасата и репетираше еленовия скок. Точно за него, Чолачето твърдеше, че положително е педераст, само че аз се усъмних, защото беше чистичък и сресан, а като гледах Филчо Педераса, единствения легитимиран хомосексуалист тогава, си въобразявах, че педерастите са непременно мърляви…

Всичко това населението не го виждаше обаче, хората виждаха само зарзаватчийското дюкянче в мазето на Червената къща, пред което стоеше Храбрият шивач, и се провикваше:

-Ха любеници, червени любеници!

– Не любеници бе, чукундур – подвикваше Прахолята, като мине с файтона, – тука няма такова животно, то вирее само във вашето село!

Храбрият шивач, трябва да отбележа, още не беше шивач, сетне изпедепца занаята, а засега бе зарзаватчия, който се вслушва в съветите на файтонжиите.

– Ха карпузи – провикваше се той, взел си бележка- сладки карпузи!

-И карпузи няма тука бе, чукундур – подвикваше Прахолята, – карпуза, ама неузряла,

е червената ти тиква.

-Ха дини, червени и сладки! – намираше накрая правилния призив Чукундура.

Чукундура, така му викаха, а и имаше защо, наистина приличаше на цвекло главата му, тясна горе и по-широка долу, пък и червендалест беше. Но и на лъв приличаше, защото имаше буйна, къдрава коса, обърната назад, като грива.

– Очовечи се най-сетне – казваше доволен Прахолята, – бавно схващаш, но надеждно. Ще излезе човек от тебе!

Оказа се пророк този файтонджия, но това е друга история…

 

About the Author :

Leave a reply