„Невидимите пейзажи на Америка” на Виктор Кожухаров

Толкова е млад, а е имал вече шанса четири месеца да броди из САЩ. Някога, при станалия прословут комунизъм, на тази възраст можеше да бродиш не по-далеч от Берлинската стена.

Каква ти Берлинска стена! Най-често стигаше човек, дори да е на 22 г., до Москва, а сетне поемаше да строи апартаменти в Сибир или да сече дърва в Коми. Имаше една част, която отиваше на майната си из пустинята, в Бухара.

Младокът, с когото се запознавам броени минути преди да бъде открита първата му самостоятелна фотографска изложба, се нарича Виктор Кожухаров. Няма смисъл да го търсите из интернет, там ще ви излезе обилна информация за ченге със същото име от Пазарджик.

Не е болка за умиране, защото по стените на галерия „Стойчев” са резултатите от няколкомесечната бригада на наскоро дипломиралия се автор из Америка. Из по-добрата, или поне  по-светлата, по-бистрата, все още дишаща част, от родината на Джон Кенеди – Уайоминг, Монтана….

Бъркам упорито Уайоминг с друг американска щат, с Уисконсин, това го усещам, когато още пробно разглеждам изложбата, сътворена с инфрачервена апаратура от Виктор Кожухаров.

Бъркам ги не случайно – едно, че са сред малкото все още „диви” територии на „новия континент”, и, второ, понеже един приятел, писателят Антон Баев, навремето, в началото на Прехода,  бе дръпнал чак там. Там обаче не беше Уайоминг, а Уисконсин. Чудесният пловдивски поет с ямболски корен тогава имаше двама фантастични приятели, които решили, че той, Антон, трябва да се разходи до Америка. И да напише нещо за нея.

Баев се тръснал там с томче стихове на Далчев и с бутилка нашенска ракия. Второто ми бе напълно ясно защо му е, за първото и досега по-скоро се чудя. Авторът на романа „ Рай друг не чакай” се мотал обилно и бавно из родината на Марк Твен – май бе оръшкал почти всички щати. Дори бе играл хазарт на кораб, плуващ по течението на река, коя река, сега не е толкова важно – може законът да се е променил, а тогава, в началото на 90-те години на миналия век, не можело да трошиш пари в залагания, ако си на сушата. Затова и Антон, както и местните любители на късмета, си залагал, лашкайки се по реката.

Кожухаров не каза, че е носил томче с лириката на Далчев, докато  4 месеца е бил на бригада в САЩ.  Дори не беше чувал за пътеписа на Стайнбек „Пътешествие с  Чарли”, макар именно в тази книга на един от най-големите американски писатели  да са дадени обилни „фрагменти” от Монтана. Нещата обаче в някои отношения май не са се променили особено – и Стайнбек трябвало да напусне езерото, на което се любувал, и то въпреки че преди броени минути спрял там камиона си. И българският фотограф бил предупреден, как не бива да снима в някаква местност, защото тя е частна собственост.

Май дотук са приликите между Стайнбек и Кожухаров. Или може би оттук започват, защото дебютната изложба на българина се нарича „Невидимите пейзажи на Америка”. Нещо подобно е искал да направи и авторът на „Улица Консервна”, когато тръгва по третокласните пътища на родината си, за да разбере нещо прощално за сънародниците си.

Годината, в която излиза ”Пътешествие с Чарли” е 1962, на това момче, Кожухаров, и баща му може да не е бил роден тогава. Светът е повторение на сенки, на търсене на хора, на места. В галерия „Стойчев” младият столичен автор ни показва своята версия за Америка, видяна през инфрачервена камера. Вероятно това е първата самостоятелна изложба в града ни, сътворена по този начин, а усещането си заслужава да се отбиете в арт салона на Краси Стойчев.

Черно-белите пейзажи на Монтана, Орегон, Уайоминг и тук-там Калифорния,  ни прехвърлят в свят, в който няма хора. Или, доколкото те присъстват, присъствието им е минимализирано. То е като камъче на покрива на къщата ти, можеш и да не го усетиш, макар че губиш, понеже не е като другите.

Сред чудесните пейзажни снимки на Кожухаров тези камъчета, тези намеци за човеци:пейка на пътя, аутобан, табела за автобус, момче, шляещо се по река, са може би невидимите пейзажи на Америка, а не просто техническият способ, по който са направени фотографиите.

Секвоите на Монтана, голите хълмове на Уайоминг, и изведнъж  магистралите на Портланд – защо пък не?

Особено, когато окото е талантливо.

Борислав Ненов