Нашенската мъка

 За българската трагедия, поредната трагедия, несекващата трагедия, исках да кажа дума, но се сетих, че е по-уместно да говоря за нашенската мъка, дето се е утаила в душите ни и все ни трови. Трагедията, каквато и да е тя, отминава, а мъката остава, мъката е в нас и вика нова трагедия, предизвиква ново безумие, тласка ни пак към бездната. Ние, комай всеки от нас, сме реактори на злоба и завист, заредени сме с негативизъм и оттам иде тази вечна, неизтляваща мъка, дето не ни оставя на мира. Българските трагедии, каквито и да са, не са неочаквани, закономерни са, щом сме заредени със злоба, щом сме алчни и неразумни, щом сме отвратителни егоисти, ограничени, тъпи индивиди, които не знаят, че не можеш да си щастлив сред нещастници. Напротив, самозабравилите се герои на прехода, паплачта от парвенюта, сякаш се опиянява от нещастията, бедността и мизерията на ближния си, гради перверзното си самочувствие, докато се наслаждава на нечия несрета. А ние, нашего брата, нерядко поощряваме тази паплач, като я хвалим, разхвалваме, когато трябва и когато не трябва, наместо да я корим, когато е задължително да го сторим. Много от нас се увъртат около силния и богатия, за да припечелят и те нещичко, за да изкярят и нехаят мръсни ли са парите му и доколко мръсни са. Колкото по-мръсни са, като че ли, според циничното съзнание на някои, толкова по-добре, защото ще е по-щедър неочакваният чорбаджия и удобно безпринципен. Така нареченият „граждански комитет” от защитници на злополучния банкер Цветан Василев, например, се състои май все от облажили се, покрай безобразията му, родни хитреци, които нехаят, разбира се, за нещастието и страховете на вложителите или за проблемите на държавата. Но, думата ми е за нашего брата, за онези колеги, дето отдавна са ненавистни за грамотната публика, разгадала плоските им манипулации, които вече са за посмешище. Вие, рече ми един кротък, но умен човек, вие с вашите медии, сте виновни за всичко, вие побъркахте простия народ, вие продължавате да тровите хората с отровните си внушения! Понечих да възразя, но той ме пресече, Дилян Пеевски, като сте рекли, та Дилян Пеевски, как не се намери поне един достоен ли да го нарека, грамотен ли, смел човек ли, който да заяви ясно и категорично, че няма такъв човек, че е кукла на конци той, че е измислено плашило и удобно прикритие. Ние, всеки, който има глава да мисли, знаем кой е човекът, знаем че е в сараите, пък и се досещаме какво крои понякога, както се досещаме, да речем, че вземе ли да се явява често-често Емил Хърсев по телевизията, добро не ни очаква. Ние, по-голямата част от народа, съзнателната част от народа, не сме малоумни, макар да се ще тъкмо туй на самозабравилите медийни лъвове, които са само мърляви мъстии, в същност. Има, гледам, едно кречетало, изживяващо се като професор и голям умник, дето плещи непрестанно невъобразими глупости, дето е платен клакьор безспорно, защото все угодни някому простотиите,които бълва. Току разсмива хората, гледам, този нафукан глупак, току го псуват, току му се подиграват,  но дали има и такива, които му вярват, чудя се. Защото, ако няма, кой ще му плаща и защо ще му плаща, на него, пък и на дузината политически аутсайдери, загубили отдавна доверието на народа, но не и на медиите, щом киснат все в телевизионните студия. Въобще, заключи този умен събеседник, изпуснал някак тази тирада, сякаш без да ще, колегите ти, пък и политическите анализатори, приличат на футболните коментатори, които са и пристрастни, и некомпетентни, но за сметка на това, самоуверени. Не му възразих, нито можех, нито исках да му възразя, преглътнах тъжната истина и толкоз! Само че стига ли примирението ми, за да я няма и утре трагедията, тази несекваща българска трагедия, която ще мъката ни и безсмислените жертви? Не примирение ни трябва, ако погледнем сериозно на тъжната, родна действителност, а непримиримост, нужна ни е истинската непримиримост, на истинските граждани. Нужно ни е да клеймим всяко безобразие, което разбива живота ни, да искаме възмездие, да се борим за правата, които ни отнемат. Да, невижданата корупция и невъзможната алчност на шепа тарикати ограбват, гарантираните ни от Конституцията права и свободи, а наред с това и достойнството ни. Да, всички ние, целият български народ, пък и беззащитната държава, сме заложници на развилнялите се продажници, за които няма нищо свято, които отдавна, много отдавна, ни се подиграват. Ясно беше, пределно ясно, още като тръгна да пали горите, пък и да ги изсича безмилостно сетне тази привилегирована сган, че  ще дочакаме днешния потоп. Ясно беше, но нито тогава имаше наказани, нито сега ще има , защото бедствието, което ни сполетя, е природно бедствие, както упорито ни втълпяват, а не следствие на  познати отколе родни безобразия, на нашенски безумия и безнаказаност. Тази печална реалност, бих могъл да прогнозирам, без да се изживявам като злата пророчица, вещае нови нещастия, по-страшни от днешните, ако неин пожали Бог. А дали щеше да е тъй, питам се, ако медиите бяха истински медии, горди и независими, опазващи с дума и жест професионалното си достойнство, а не жалки клакьори, обслужващи нечии порочни мераци? А дали щеше да е тъй, питам се, ако ги имаше и гражданите, ако го имаше автентичното гражданско общество, което уж го има вече, според някои, а не платени викачи? И медиите, и така наречените граждани, оказва се, наместо да разбиват корупцията и политическата шарлатания, ги задълбочават, като обслужват безпринципно икономическите и политически мошеници. Публична тайна е, че тази телевизия и този вестник, или тази агитка, викат за Прокопиев, а друга телевизия и друг вестник, пък и друга агитка, викат против Прокопиев. Клакьорите, услужливите, добре платени клакьори, обслужват не само това лице, превърнало се в емблема на прехода, разбира се, а и не по-малко емблематичните партийни лидери от всички цветове и многоцветните партийни спонсори. А демокрацията, съвсем закономерно, я няма никаква, окована е и обезсилена, за да вилнеят на воля тарикатите, които я поругаха, които ни я отнеха. Наистина вилнеят, наистина на воля, нагло и безнаказано, щом е очевидно, че законодателната власт е жалка, безпомощна, че изпълнителната власт е реактор на корупционни практики, а съдебната власт неспособна да се справи с ширналата се престъпност. За четвъртата власт вече се каза достатъчно, говорихме надълго и нашироко за греховете на нашего брата, но едва ли е заслужил бедният български журналист толкова ругателства. Да, безсилен е той, не иска да се противопостави решително на престъпността и безобразията, но може ли да го стори, ако е несвободен? Защото плещим безконтролно, че свободата на словото и още куп свободи са ни гарантирани от Конституцията, но не се замисляме свободен ли е икономически зависимият, мизерстващ човек. И четвъртата власт, за жалост, както всяка друга власт, е фатално зависима от шайката мошеници, яхнала беззащитната държава и беззащитния народ в тъжните години на непреходния ни преход. Нашенската мъка, утаила се в душите ни, отровила душите ни, която ще продължи да се стича там, да се трупа, да ни души, колкото и страшно да е, колкото и цинично ад е, май е едничката ни утеха. Оцеляваме заради злобата и яростта си, съсипват ни те, отчайват ни, раждат нови и нови български трагедии, но и спасение носят, поредното спасение на изтерзания народ. Идва Видовден всякога, идва и най-страшната трагедия, когато сме жертви на първичните си страсти, когато искаме да мъстим, когато никой не може да усмири народния гняв. Дано и това не дочакаме, дано не ни докара нашенската мъка и тази трагедия, която възправя българин срещу българина! Дано ни сплоти, наместо да ни разединява нашенската мъка, дано вместо пагубна е спасителна…

Любомир Котев