Националният празник

Вие сте народ с много празници в календара – казва една чужденка за нас, – и без нито един в душата си! Тази прозорлива жена, героиня от пиеса на Яворов, да допуснем, е измислена, но дали е измислен и проблемcj, който занимава по-прозорливия от нея, гениален български поет. Великият Яворов, комуто така и не отредихме заслужената слава на поет-революционер, равен на Ботев, воюва за целокупна България и милее за всичко родно. Изстрадва той драматично, страстно, националната тъга, утаява се в изтерзаната му душа нашето нехармонично време, та затова се взира тревожно в битието ни. И разгадава, тълкува Отечеството тъй, като само погаленият от Господ негов син може! А за нас, простосмъртните, милото Отечество, в което напразно се кълнем, си остава неразгадано…

Дотолкова неразгадано, че се препираме като малоумни и за безспорни неща, като Националния празник. И странно, и смешно, и тъжно е, но факт, удивителен факт е, че и Националния празник, наместо да ни обедини, ни разделя и противопоставя. А е провокирана тази непонятна за здравия разум аномалия от нездравите мозъци на сервилно политиканстващата нашенска измет. Не е за вярване, но тия, дето вчера говореха с руски акцент и се гордееха, че са завършили в Съветския съюз, днес са най-върлите противници на Русия, която попържат на обагрен с англосаксонска интонация български. И това невероятно преображение, да речем, си е техен, битов или медицински проблем, който едва ли би ни занимавал, ако не се превръщаше, Бог знае как и защо, и в обществен, че и в държавен проблем. Националният празник, видите ли, не бивало да се чества на 3-ти март, защото узаконявал една лъжа, а наред с това и преклонението пред Освободителката!?

Истинският празник, всъщност, бил Денят на независимостта! Да, така е, лъжата си е лъжа, щом съществуват договорености между Австро-Унгария и Русия, които превръщат Сан-Стефанският мирен договор в прелиминарен, а Сан-Стефанска България в мимолетна радост. Да, руската дипломация, без съмнение, е виновна, задето цинично разпалва националните страсти, докато следва своя интерес. Прави са, общо взето, и тези, които твърдят, че войната, която ние наричаме Освободителна има далеч по-мащабни цели от нашето освобождение, като онзи непогасващ блян за завладяване на проливите, да речем. Така или иначе, 3-ти март сме длъжни да честваме като наш национален празник, защото в този ден възкръсва българската държавност, а Русия сме длъжни да тачим като освободителка, защото хиляди нейни чада платиха с кръвта си за свободата ни! Длъжни сме, ако сме съхранили капчица национален разум, да се обединяваме поне около безспорните събития, осигурили възхода на Отечеството! Макар че и тази лесна истина, оказва се, е мъчно смилаема за някои псевдо-патриоти, които измислиха, докато се чудеха как да поругаят Националния празник, че на 3-ти март честваме не Освобождението, а рождения ден на президента Желю Желев…

Проблем са някъде, сигурно, закърнелите националистически чувства и липсата на патриотичен патос, но тук проблемът е, че са прекалено шумни и твърде изобилни, направо безчислени и неуморими, кресливите псевдо-патриоти. А измамници, бракониери са, кресльовците, изживяващи се като патриоти, дето вчера шетаха на Интернационализма, а днес угаждат на Нео-глобализма! Измамници са, без всякакво съмнение, очевидно е, щом алхимично съчетават буйния си национализъм със смирено сервилничене пред Русия или Америка и дори не помислят, че е възможно да прогресираме и без опекунство. Оттук и срамната лутаница около Националния празник, но ако сме по-задълбочени и се опитаме да осмислим уж славното минало, ще видим, че проблемът е и по-стар, и по-непроходим. Изобилните, открай време, фалшиви нашенски патриоти, изглежда, не си представят освобождението ни без чужда помощ, а погледите им са насочени, преди всичко, към великата славянска страна. И волю-неволю, съзнателно или неосъзнато, шетат на панславянските домогвания на Русия, като особено усърдна в това отношение е Добродетелната дружина.

Не само кръга около Евлоги и Христо Георгиеви обаче, а още куп знайни и незнайни водители, като известния Панайот Хитов войвода, например, гледат с надежда не само към Русия, но и към Сърбия. Окайваме се днес предвзето, че сме получили даром свободата, та затова не смогваме да я опазим, а  никога, никой не си е представял май освобождението ни без чужда помощ. Никой, дори исполини като Бенковски, който при вида на разореното Средногорие, с горящите села, ще изрече паметните думи: „Моята цел е постигната, отворих в гърдите на тирана рана, която никога няма да зарасте. А сега, Русия нека заповяда!” А сме имали и революционери, нека не забравяме, като Иван Касабов, които са се уповавали дори на Падишаха, докато мислят за освобождението ни. И Стамболов е сред тези чудаци по едно време, и той е привърженик на идеята за дуалистична монархия под скиптъра на султана, макари в по-друг исторически контекст. Какъвто и да е историческият контекст обаче, ние сме си все същите, все хитруваме нещо и все не смогваме да се обединим около националните ценности, та поругаваме и светините си! И, закономерно, оставаме без празник в душата…

Златна и благодатна е земята ни, но и кръстопътна земя, в която се срещат не само много пътища, но и много интереси, та е невъзможно да се отървем от тежката си орисия. Злата орисница и интереса на вчерашните и днешни освободители, които все ни противопоставят един на друг, са предопределили битието ни на „фили” и „фоби”, нерадостното ни, бих казал, битие.

Принуждават ни, кой както може, да бъдем пешки, незначителни, неважни фигурки в голямата политическа игра, да сме русофили днес, а русофоби утре, без да ги е еня какво мислим и какво чувстваме. И се стига до смешни, нелепи превращения, с очите си видяхме как вчерашните страстни русофили се превърнаха в днешни страстни американофили  Жертваме и свободата си, и достойнството си – това е поредният парадокс, – заради свободата и достойнството, дето тъй дълго сме ги жадували! Така и не проумяхме обаче простичката истина, че всеки освободител носи ново робство, така и не смогнахме, да бъдем, преди всичко и най-вече, българофили. И тиранофоби! – както ни завеща великият Захарий Стоянов. Недорасли сме, за жалост, и след 138 години свобода да проумеем и прегърнем завета на славните си духовни водители. По-лесно ни е да сме „фили” и „фоби”, както вчера, както днес, както всякога, слепи, чужди оръдия, неспособни да осъзнаят зависимостите си, които са новото робство, но способни да охулят Националния празник. Е, да, отвори рана в душите ни 3-ти март, като ни накара да бленуваме напразно целокупна България, като ни застави да робуваме на най-фаталната идея. Едва ли е разумно обаче да виним този паметен, този светъл, най-светъл ден, в който възкръсна България за пропаданията на България.

Националната покруса, която доживяхме, ние щяхме да доживеем и без Сан-Санстефанския мирен договор, щом позволяваме да ни водят бездарници, щом превръщаме политическата паплач в самозабравили се водачи. Националният празник, напротив, трябва да ни освестя, трябва да ни припомня винаги, че ако сме получили даром свободата си, не бива да я жертваме лесно и безразсъдно. И да ни заставя да благодарим на Русия, заради пролятата кръв, каквито и да ас и колкото и да са сетнешните и грехове. А денят на независимостта инак, наистина заслужава високата чест да е наш национален празник и той е тъкмо това: наш национален празник! Свято нещо е свободата ни и изстрадано, та няма да ни дойде           много, ако празнуваме два пъти Освобождението си! И ако не тачим свободата си, ако почитаме всички, оставили костите си пред олтара на Отечеството! Празникът ще се всели в изтерзаните ни души само когато превъзмогнем делничната врява и се опитаме да вникнем в големите, вечни истини, в същинските, непреходни ценности…