Напусна ни още една легенда – учителят по история Жельо Ташев
Дали рано, дали късно или пък съвсем навреме, никой не знае какво е разписанието на смъртта. Свикнали сме с някои хора от така наречената трета възраст, в продължение на десетилетия и знаем, че и утре, и след седмица, и след месец, пак ще ги срещнем. Смъртта сякаш е забравила за тях или дълго ги заобикаля, за да се превърнат те приживе още в легенди.
Така стана и с учителя по история Жельо Ташев, който всеки божи ден правеше със съпругата си, винаги с нея, своята дълга разходка, а годините му ставаха все по-смътно понятие. Някои считаха, че сладкодумният историк е на 82 , други на 85, а трети допускаха, че той е прехвърлил вече 90-та си година.
Не познаха: на 31 август 2017 година дълголетният учител по история в Политехническа гимназия „Васил Левски” се преселил в отвъдното, на 89-годишна възраст. Погребали го на 2 септември, некролозите ни оповестиха късно за кончината на Ташев. На който е преподавал, е невъзможно да го забрави: Жельо Ташев бе ерудиран, а същевременно и много колоритен учител. Аз съм от тия, които са виждали в действие историкът, който преди да стане преподавател в ПГ „Васил Левски”, е бил директор на Химическия техникум.
Там нещо сгазил лука, по какъв точно параграф, така и не се разбра в годините след 10 ноември 1989 г. А може би Ташев не бе объркал нищо, но шефовете на народната просвета в Ямбол бяха решили да го научат на дисциплина, тъй като той бе своенравен човек.
В Политехническата гимназия Жельо Ташев, наричан понякога на галено Бат Жельо от учениците, бе колега с една друга фигура, за която се разказват какви ли не истории през годините- Магбуле Ашикова. Директор на Втора гимназия бе кроткият, та чак трудно забележим, Панайот Парушев, който пък се сдоби с прозвището Пастор Понс, поради слуха, че на младини е учил в Духовна семинария. Този епизод в неговата биография така и си остана мистерия, дори Георги Бодуров, човек с огромна памет и дълголетен фактор в отдел „Народна просвета” –Ямбол, бе само чувал, но не бе виждал никакви документи за семинарията на Парушев.
Той управляваше Втора гимназия с кадифени ръкавици, вероятно и поради факта, че на доста от учителите съпрузите или съпругите бяха солидни фактори в обществения живот на града ни, че и на окръга. И все пак ги командваше, само към Жельо Ташев се чудеше как да се отнася. Доскоро колеги по директорство, на Панайот Парушев може би му беше неловко да прави каквито и да е забележки на уволнения от Химическия техникум шеф.
А Жельо Ташев бе един симпатичен чешит, обичаше да създава майтапчийска атмосфера в класната стая, случваше се да прати някой да купи една каса с боза, за да почерпи за рождения си ден. Всеки път казваше, че навършва 28 години. Веднъж, пак така надигахме малките шишета със сладката боза, когато вратата се отвори и цъфна лицето на директора Парушев. Жельо Ташев също бе надигнал бозата , разположен царствено на стола си, и изобщо не трепна при влизането на шефа на гимназията. Парушев обаче се забърка, забрави напълно за какво е дошъл и се оттегли , използвайки някакви неясни възклицания.
Жельо Ташев не коментира дори с една дума ситуацията, но все пак по някое време премина и към урочната дейност. Колкото бе готин Жеката, както го наричаха някои мои съученици, толкова бе и опасен, ако те вземе на мушка. Винаги имаше на мерника си един-двама души, към които така и не разбрахме защо насочва гнева си. Или иронията си, имаше различни фази в поведението на учителя ни по история. Попадналите на прицел, бяха вдигани на дъската за щяло и нещяло, и раздялата на абитуриентския бал с Ташев може да е била една от най-хубавите раздели в живота им.
Като почти всеки нестандартен човек, и Ташев имаше хоби: правеше от кибритени клечки замъци, кораби, фортове, какво ли не. Под търпеливите му пръсти бе излязъл макет на Зимния дворец, както и на още поне дузина знаменити сгради. Не само че не криеше хобито си, а обичаше да разказва понякога за него, а и да го показва. В мазето си, в блока над денонощната аптека на площад „Боровец”, бе намерил терен за хобито си учителят, който напомняше по нещо на писателя Емилиян Станев. Имаха известна прилика, както в лицето, така и в очилата, и в осанката.
Навремето, при първите годишнини от излизането на вестник „Делник”, колежката ми Светлана Чамова писа за тази страст на Ташев, помня, че аз не посмях да му се явя, та се стигна до тази маневра. Припрян малко в ходенето си или по-скоро бързак, бе Жельо Ташев, и дори на 89 години походката му беше енергична. Трябваше само да му се даде ориентир, което и правеше съпругата му, която дълго време бе учител, а сетне и заместник-директор на прогимназия „Климент Охридски”. Без Свети, по онова време Светиите бяха забранени.
Чешит си бе отвсякъде Жельо Ташев, това се потвърди и при съставянето на снимковия албум на випуска ни, в който той бе и класен ръководител, редом с Иван Каменов, Милка Джурелова и Петя Вражева, губи ми се един от класните ръководители, понеже паралелките бяха пет, а в паметта ми изплуват само четирима. Изплува и твърде колоритната учителка по физическа култура Албина Михайлова, лека й пръст, те бяха колежки с Вражева, но всъщност нямаше нищо общо между тях. Благодаряхме на Господ за това, че Албина не преподаваше на нашия випуск, тъй като бе много крива и нейното прословуто :”Ай ма Карамфилке, все последна ли ще се мъкнеш”, никак не ни вдъхновяваше. Докато Петя Вражева бе не само все още млада и много хубава, а и бе кротка дама, което идеално ни пасваше. Даваше ни най-често една футболна топка и отивахме да ритаме в пространството пред паметника на Съветската армия в парка, където се карахме с работниците от Благоустройството, защото тъпчехме, неволно, но все пак се случваше, лехите с цветята.
Класът на Жельо Ташев не бе толкова претенциозен, както стоеше работата с тия на Иван Каменов и на Милка Джурелова. Историкът, разбира се, не си позволяваше особени волности при преподаването, но и не бе замрял в сянката на сталинизма и имаше по-широки възгледи. Е, не ни каза никога, че Кимон Георгиев, обявен в учебниците ни за премиер на фашистко правителство, след 9 септември 1944 г. на два пъти е обявяван за Герой на социалистическия труд. А вероятно знаеше този факт – остави у нас впечатление на ерудиран мъж.
Та към неговата снимка в абитуриентския албум. Ташев бе там с фотос от студентските му години или от първите лета на учителската му дейност. Дори най-суетните учителки не даваха чак такива младежки свои снимки, докато Бат Жельо го направи. Вместо да му се смеем, ни стана още по-симпатичен, какъвто и бе в огромната част от времето по история.
Няма как, дали рано, дали късно или пък навреме, смъртта си има разписание. Дори когато си имал неистовото търпение да направиш от кибритени клечки замъци, параходи, оръдия и какво ли не, оная почва да тропа на вратата. Или директно те прибира.
При учителя по история Жельо Ташев тая процедура беше бърза, светла му памет. Дори му завидях, защото до последно той нямаше нужда от проходилки, избегна гадното залежаване и всеки божи ден дърпаше към градската градина. Да го вземат мътните, та той бе роден през 1928 година, само две години след като дълголетният кмет на Ямбол Стоян Митев превръща Безистена в Хали. Дори Минералната вода още не е открита, да не говорим, че когато Банята е направена, Жельо Ташев вече е бил в началното училище. Колко ли неща помнеше този симпатичен човек и дали не ги е описал, ако изобщо му е останало време при това трудоемко хоби.
Утре няма да видя енергичната му походка, центрирана от съпругата му, както и бастунът, който не му беше чак толкова нужен. Няма и да се чудя за това дали наистина е забравен от оная с дългата коса или пък от Господ, както се питаше един от героите във филма ”Сърдити старчета”. Учителят по история Жельо Ташев влезе в галерията на легендарните ямболски преподаватели, там, където са Роман Хайнадски, Любка Казакова, Албина Михайлова, Недялко Григоров, Картала, Любен Драганов…
Паметта обаче стърже по стъклото: ето го Жельо Ташев, разположен царствено на катедрата, надигащ с огромен кеф малката бутилка с боза, а директорът Парушев примигва и се чуди да наругае ли или да се направи, че нищо не е видял….
