Напред България!

Скандално известният Силвио Берлускони, помня, стъкми изневиделица, най-неочаквано, партията „Форца Италия!” и съсипа, направо помете политическите си опоненти в едно изборджийско време, като сегашното. Как точно се случи това и защо се случи то на тамошните избори, днес, от дистанция, е не толкова трудно да се обясни. Политическите анализатори отдавна са го сторили, разтълкували са детайлно и неочаквания възход и очакваното сгромолясване на известния милиардер, за когото ролята на премиер се оказа непосилна. Нас, всичко това, нито ни интересува кой знае колко, нито ни засяга осезателно. За нас този политически епизод е впечатляващ най-вече с това, че роди епигони у нас. Най-подходящият субект, като че ли, скандално известният Иван Славков се опита да прекопира италианския политически модел, но фиаското му бе пълно.Успехът на Берлускони на изборите се оказа далече-далече от скромните проценти на малобройните нашенци, провикнали се плахо: ”Напред България!”. Струва си, разбира се, да се замислим, защо се случи тъкмо това, а най-лесният извод е, че нещата, които ни обединяват, май са далеч по-малобройни от нещата, които ни разделят. Така е било тогава, по времето на онези избори, така е и сега, в навечерието на новите избори!

Твърде показателен пример са възторзите и покрусата, които ни обединяват или противопоставят напоследък. Националното чувство, би могло да се обобщи, без уговорки, съвсем категорично, се люшкаше през отминалите дни между волейболната емоция и нелепия инцидент с мигрантите. Победите и загубите на българските волейболисти, както и нещастният изстрел на българския граничен полицай, не само фокусираха вниманието ни, но станаха повод за различни интерпретации. Еуфорията около европейското първенство по волейбол, не ще и дума, бе реактор, преди всичко, на позитивни емоции и повод за добро национално самочувствие. Имаше защо, без съмнение, да се гордеем с изявите на българските волейболисти, но имаше защо, трябва да признаем, и да сме жестоко разочаровани. Еуфорията обаче, отново, ни подведе, превърна ни прибързано в пленници на празните възторзи, попречи да подходим по-рационално към действителността. Както и друг път се е случвало, ние виехме от възторг и се радвахме необуздано, докато трябваше да мислим как да опазим постигнатото и да го развием тъй, че да ни отведе до голямата, истинската победа. Неуместният, прекомерен ентусиазъм, след първата победа над Германия, направи от лесния уж мач с Чехия истинско ходене по мъките, но не се поучихме от грешките си. Напротив, след втория триумф срещу Германия, стигнахме закономерно, като че ли, до фиаското: загубихме големият мач с Франция, който изглеждаше спечелен! И този злощастен провал не помрачи слънчевото настроение на несломимите родолюбци, а наопаки, заеха се отново да ни убеждават, че моралните победители сме ние!

Морални, може би – това никога не е съвсем ясно, но инак е пределно ясно, че тъкмо Франция, а не ние, е фактическият победител! За нас, такава е нелицеприятната, тъжна истина, отново остана, почетното за някои и проклето за нас четвърто място, което по-скоро ни отдалечава, отколкото приближава, към същинските първенци. Да, така е, защото в битката за медалите се извъртяха кои ли не, пък и се окичиха с лелеяните отличия, а ние все подсмърчаме в подножието на почетната стълбичка. И, може би, е по-уместно да се ожалваме, било заради малшанса, било заради неустойчивостта, отколкото да се гордеем, че отново – за кой ли път! – отидохме до Рим, но не видяхме папата! Народът обаче, българският народ, като че ли, предпочита да е възторжен, въпреки очевидния провал, отколкото печален! Еуфорията около европейското първенство, славните победи на нашите, в крайна сметка, са нещо радостно, нещо наистина вълнуващо, а ни се случва толкова рядко да сме наистина радостни, че е оправдано, наглед нелогичното ни поведение. Понятно е, трябва да заключим, непонятното ни поведение, но трябва ли да упрекваме, възниква логичният въпрос, опитващите се да мислят рационално, трезви българи, ако има такива, все още, сред нас. И към какво трябва да се стремим, пита се, като народ, като нация, като държава, към празната, ненужна еуфория, колкото и вълнуваща да е тя, или към рационалния жест, който изглежда непривлекателен?! Риторичен е, разбира се, такъв въпрос, но той хвърля в свиреп размисъл, колкото и неочаквано да е, не само непредубедения родолюбец, а и изживяващия се като водител роден политик.

Опитният уж политик, опознал и народа, и държавата, врял и кипял, нарадвал се и се настрадал, живял и с радостите, и с мъките на народа, прави своя избор без да му мисли много-много, в крайна сметка. Екзистенциалното двоумене е непознато у нас, проблемът за избора е не тъй драматичен тук, където партията задълго повеляваше: ”Където народът, там и ние!” И н а р о д ъ т , бързам да поясня, и н и е , са твърде имагинерни величини в това комунистическо заклинание, но инак, то категорично сочи как и защо се стига да прибързания, неправилния, конюнктурния избор. Нашите политици, каквито и да са те, независимо от оперението и оцветяването, много искат, да угодят на народа, който иначе безмилостно ограбват, с някой популистки жест. И се преструват, ако е необходимо, или следват първосигналния си инстинкт, като искат да се слеят, както се изразяват, с повлечения от неуместната еуфория народ. Напред България! – в този случай, пък и в толкова други, е неуместен, пагубен повик, не вещае нищо добро в перспектива, а наопаки, но е печеливш за момента и твърде удобен за щурмуващите местната власт политици. Те, не без основание, се надяват, че ако споделят еуфорията на развълнувания народ, ще спечелят симпатиите на много запалянковци, които утре ще гласуват за тях. Такъв, запалянковски, да го наречем, подход към властта, е не просто неуместен, а недопустим в цивилизованата държава, защото е пределно ясно, че непременно ще доведе до съсипия и властта, и държавата! Само че, като се уповават на конюнктурата, политическите тарикати решително разчитат на емоцията, колкото и несигурна да е тя, а не на разума, който отвежда отвъд мимолетните увлечения. Напред България! – в този случай, не е нищо друго, освен куха, но печеливша формула, както толкова други, кухи, печеливши някога и отдавна изпортени политически формули. Нетрайния, временен, конюнктурен успех, който гарантира тази формула, всъщност, е предпоставка за ново, трайно пропадане и на общината, и на държавата, и на народа, подтикнал политиците към поредния неразумен жест. Така е у нас, неразумното, еуфорично настроение на народа, поражда неразумни политически жестове, наместо да накара изживяващите се като водители да помислят как да разсеят вредните илюзии. А още по-неприятно е, че покрай сухото, гори суровото, та патриотичният унес, най-неочаквано и съвсем нелогично, може да ни превърне в душмани на Отечеството.

Това, за жалост, не е някаква метафора или насилена хипербола, а реалността, българската реалност, щом прекрасно знаем, че най-буйните ни патриоти, твърде често, се превръщат в своята противоположност. Красноречиво доказателство е тъжният факт, че тези безпримерни родолюбци, открай време, задължително се делят на „фили” и „фоби”, които обичат пламенно или мразят непримиримо някого, защото обслужват, съзнателно или не, чужди интереси. Синовната, най-искрена обич, адресирана най-често към Големия брат, който и да е той, върви ръка за ръка с ненавистта към неговите врагове, но не и с националните интереси. Напротив, националният интерес най-често е ритуално жертван, за да се демонстрира себеотречеността, посветена на Големия брат, както прави това, да речем, днешният ни премиер. Неговата най-непримирима опозиция пък, уверяваща ни пламенно, че е най-автентичната патриотична партия, също шета съвсем откровено на чуждия интерес. И сред тази нашенска, обществено-политическа шизофрения, драмата на граничния полицай, застрелял неволно човек, както и драмата на мигрантите, не са нищо повече от повод за спекулации. Страшно е не да го изречеш, а дори да го помислиш, но ние сме дотолкова зомбирани, тъй подвластни на демагогстващите политически шарлатани, че отдавна сме обърнали гръб на човещината. Ние не реагираме като човеци, като се сблъскаме с човешката трагедия, а като зомбирани глупаци, които току повтарят папагалски удобните на самозабравилия се политик полуистини! Драмата на полицая и мигрантите не е за нас още една, страшна човешка трагедия, а инцидент, който е повод за празно, тъпо умуване, което често граничи с откровения цинизъм. Наместо да състрадаваме, като човек към човека, ние скандираме лозунги, в плен сме на политическото, а не на християнското мислене. „Напред България!” е опасен, крайно неактуален призив, заради всичко това: истинският, християнски, цивилизован, екзистенциален избор, ние не сме дорасли да направим и не бива да жертваме Отечеството, заради незрелостта си!…

Любомир Котев