Най-сетне и село Миладиновци дочака писаната си История
Краезнанието е „хамалска” работа. Иска тичане по архивите, страшно много срещи с хора и с техните разкази, често не особено сигурни, поради отминалото време и напредналата възраст. Изисква културата – и историческа, и словесна, защото ако романът ти я го прочетат двайсет души, я не, то мнозина ще отгърнат страниците, за да видят кое, кога и как е ставало в това или в онова българско селище.
В това или онова селище от Ямболския край. Село Миладиновци стана поредното, те все повече оредяват, това е добре, от селата в региона ни, което има своята написана, и издадена, История. Неин автор е Кольо Димитров Колев, наел се с тая твърде трудна мисия.
Абе , колко му е на една книга за някое село, считат някои. И жестоко бъркат. Много е, много е това, което трябва да се извърши, за да стане Историята наистина летопис за Миналото на родното място.
Хамалска работа е, и тънка работа е. Кольо Колев, озаглавил книгата си „Минало и настояще на село Миладиновци”, е , поне според мен, като лакмус, за тия, които тепърва ще се захващат с писането на подобни книги. Той е човек със сравнително добро образование завършил е гимназия, което донякъде му е дало възможност да влезе в дирите на Миналото на родното си място.
Само донякъде обаче. Липсата на опит при писането, нещо, което не зависи от автора, то е низ от криволици на съдбата на човека, прави „Историята на Миладиновци” и ценна, и същевременно „задължава” някой от потомците на хората от това село, намиращо се в община Тунджа”, да продължи започнатото. Да го пренареди до голяма степен, защото Миналотои настоящето на Миладиновци” е книга, пила вода от много извори, но така и не намерила своя бунар.
Кольо Колев, авторът на изследването, е роден през 1932 година, и на достолепната възраст, в която се намира, си е дал сметка, че някой трябва да напише 50,70,100 страници за родното му място. Самият Колев обаче, по стечение на обстоятелствата, е живял сравнително малко в Миладиновци, а и липсата на познания за принципите на краезнанието, му е създало проблеми. Твърде дълги и неоправдани от литературна гледна точка са направените от него „екскурзии” из историята на България. Твърде много векове преминават през тая книга ( иначе голяма по обем , тя е почти 300 страници), без преразказваните събития да дадат на читателя непознати, интересни, колоритни факти и събития, както и личности от по-близките до нас епохи.
Село Миладиновци сякаш има участта да е „затиснато” в сянката на селата Скалица, Крумово, Генерал Инзово, Голям манастир, с които граничи. Доколкото съм наясно, всяко от тия селища има вече своята писана История, а за Скалица има дори две книги за Миналото на селото.
„При ясно време от връх Калето се вижда не само Сакар планина, а дори съседна Турция”, пише в един пасаж от текста си Кольо Колев, авторът на първата книга за Историята на Миладиновци. По страниците на книгата обаче по-скоро липсва онова, характерното, особеното, което различава неговото родно място от другите „малки отечества”.
„Гората е символа на селото ни, свързана е пряко с живота на хората”, споделя с читателите Колев. И хората, и Гората обаче се губят, а не може, просто не вярвам, че има такова селище в тая и дива, и прелестна България, което да няма своите големи фигури, събития, митове дори. Миладиновци също. Из страниците на краеведската книга „пробягват” хора като Господин Великов, например, с чието име е свързано плътно водоснабдяването на селото, извършено от самите миладиновци в такива трудни години, каквито са били 1948 и 1949 г.
Кольо Колев сякаш се е затлачил в това да каже всичко за миналото на Миладиновци и по този начин пропуска акцентите в изследването си. Композиция, всъщност, книгата му няма – ту се върви по преизвестните данни за римското време или за думи, написани от Иречек, ту се отива към прекалено подробно изброяване на родове и семейства, които лишават краеведската книга от онова познание, което прави този род книжнина често много интересна.
Липсата на архитектоника води до навлизането изневиделица на хроники от някогашния вестник „Тракиец”, хроники, описващи неща от Миладиновци, ала те не са поставени в нужния контекст. Така се е получило и с описанието на празниците: Великден, Спасовден, Никулден. При тях няма почти нищо от дъха на хората от село Миладиновци, няма ги техните масали, чудаците им, тертипите им, тежките им люде.
През 1865 година в Миладиновци е имало 390 жители, един век по-късно те стават почти 2000 души – 1872 жители. Само за 40 зими селото пада до едва 544, а през миналата година стига до тъжната статистика от само 273 жители.
Дълъг, мъчен, тежък път през годините, който понякога Кольо Колев посяга да хване в шепите си, ала бързо се връща в руслото на канона. Канонът за написване на краеведски книги, който е попречил на автора да пише освободено, без да го притиска мисълта, дали това да го напиша ,или не му е тук мястото.
Кольо Колев е човек с пъстра биография, преминал през много и различни професии. Там, където той влага повече от своята памет за Миладиновци, книгата определено става жива, придобива динамика и цвят.
Въпреки поменатите недостатъци на книгата, Колев е извършил хубаво дело, „хамалската” работа си е заслужавала. И вече е факт и първата история на селото , издадена в печатница Светлина”, и наречена ” Минало и настояще на село Миладиновци”.
Борислав Ненов
