Мултикултурално настроение

Мултикултуралният модел, ако не бъркам термина, който се напъват да ни наложат отвън, както изобщо се случва по нашите земни ширини, е обречен на тотален провал, досущ като интернационалния модел. Сигурен съм, въпреки невежеството си! Не знам, например, точно каква е връзката между глобализма и мултикултуралния модел, но не се съмнявам, че я има, както не се съмнявам, че глобализма е странно продължение на интернационализма. Странно продължение, казвам, защото интернационализма го налагаше една тоталитарна държава, която ни отнемаше правото на избор, а глобализма го налагат демократи, които би трябвало да имат друга ценностна система.  Всъщност, ценностната система на властващия, а още повече на стремящия се към световно господство, винаги е една и съща, а демагогските уйдурми, разбира се, са за глупаците. Или, ако трябва да сме прецизни, за политиканстващите шарлатани, които се правят на глупаци, за да заслужат благоволението на господарите и се класират в новата конюнктура. Инак, поредната доктрина, като всяка доктрина, ако убеждава някого в нещо и разочарова мнозина, което е закономерно, щом доктрината обикновено разчита на доста дебелашки внушения. А разчита тя и на директни разпоредби, някак реализирани, Бог знае от кого и как, но всякога. Нещо повече, нерядко, пъргавите угодници, заели се да сервилничат без мярка пред господаря, изкривяват още и без това кривите разпоредби. Някак неясно е, давам си сметка изложението ми, но то е, защото е някак неясно и претворяването на вредните, чужди внушения в нашия живот, уж независимо от властта. Животът го изисква, времето е такова, убеждават ни, невъзможно и до си противопоставиш! Процесът е обективен, развитието на човечеството, духовното ни формиране, моралното ни израстване, изискват ново отношение към беззащитните четириноги. Склонен съм да се съглася, че е тъкмо тъй, човек наистина израства, както морално, така и интелектуално, но тъкмо развитата личност, не друг, ще се изсмее на шизофренните теории, в които ни заставят да вярваме.

Шизофрения е, разбира се, най-релефна шизофрения, да си загрижен за гладното, бездомно псе, да речем, докато се радваш на обилния си обед и блажено преживяш агнешко. Грижата за бездомните кучета, както упорито ни убеждават, вероятно, е грижа, преди всичко, за самите нас, за нашата човечност! Наистина е така сигурно, ще ми се да вярвам, но докъде се простират границите на нашата човечност и защо не сме загрижени за други четириноги, за плъховете, да речем. Нещо повече, защо прилагаме двойни стандарти, веднъж, като броим лалугерите, за да опазим многообразието на фауната, а друг път, като ги изтребваме безмилостно, защото увреждат житото. Не знам какви са границите  на нашата човечност  в този случай, а хуманизмът ни, с който тъй се гордеем, май е все абстрактен и съвсем безпомощен в конкретната житейска ситуация. Примерът е направо натрапващ се, колкото красноречив, толкова и лесен: грижата за четириногите, която изглежда съвсем уместна някому, би се сторила абсурдна другиму, щом са лишени от нея по-миловидни животинки. Клетото агне, например, зайчето, теленцето, пиленцето, вечните любимци на децата ни, имат далеч по-незавидна участ, щом живеят до мига, в който са постигнали необходимия прираст, а сетне ги унищожаваме, в буквалния смисъл на думата, за да уталожим лакомията си. И е същинска гротеска, разбира се, какво друго, някой да охка и пъшка за броя на буболечките и уюта им в биосферата, а да нехае за страданията на добричкото, пухкаво зайче, което ще излапаме печено. Гротеската е още по-изразителна, като си припомним грижите за домашните животни, които ни заставят да осъществим, за да са щастливи кравите, прасетата и кокошките. Тази загриженост, бързам да вметна, произхожда или от самозабравили се чиновници, или от болници, които трябва редовно да си пият хапчетата, щом са неспособни да видят очевадни закономерности.

Това, да речем, че някой заставя доведения до пълна мизерия български пенсионер, за когото добрата баня е труднодостъпен лукс, да осигури добра баня на прасетата си. И тази Европейска идиотщина, както всяка друга идиотщина, по-скоро ще те развесели, колкото и да ти е тъжно, отколкото да те накара да я приемеш сериозно.  Но прекомерната грижа за свинята, досущ като грижата за „щастливите кокошки” е не смешна, а перверзна, страшна, ако се замислиш, ужасяващ цинизъм, щом едничката и цел е направи месцето по-крехко, по-вкусно и по-скъпо. Цялата тази бутафория вика в съзнанието ми страшните приказки на Братя Грим, където един злодей, ако си спомняте, току проверяваше колко са сочни пръстчетата на Хензел и Гретел! Този приказен злодей, в конкретния случай, сме всички ние, дето инак все се гордеем с хуманизма си! Защото нашата грижа за щастливите кокошки, прасета и телета, всъщност, е грижа единствено за щастливите ни търбуси! А перверзията ни, длъжни сме да помним, стига и по-далеч, става и ужасяващо безчовечна, щом приковаваме нещастните гъски и ги обричаме на дълго мъчение, заради вкусния им дроб. И са крайно неуместни, заявявам категорично, направо възмутителни демагогията и предвзетостта на някои природозащитници, проповядващи обич към четириногите, но закусващи с бекон всяка сутрин и цвилещи възторг при вида на печеното прасенце. Апетитът ни, който е всякога постоянна величина, общо взето, пък и всякога гравитира към лакомия, че и ненаситност, е най-категоричното и най-осезаемо отрицание на недомислените теории. Някой обаче продължава да ги фабрикува, за да проумеят и най-недосетливите, че става въпрос за доктрина, за политика, че мултикултуралният модел е и доктрина, и политика! Лошо скалъпена политика, при това, и още по-неуспешна доктрина, която разсейва внушенията на властниците, наместо да ги прави по-въздействащи. Ако продължим с неизбежните разсъждения за четириногите, например, би трябвало да се замислим каква ще е проекцията на проблемът за бездомните псета във Виетнам, пък и какво ще е отношението към проблема там.

И, ако ние сме в правото си да го приемаме за културен проблем, да речем, дали не са те в правото си да гледат на него като на продоволствен проблем. А и по въпроса доколко културният ни проблем е наистина културен проблем, когато е част от мултикултуралния модел, би могло да се поспори и трябва да се поспори. Задължително е да се противопоставиш на нечии схващания, които съчетават по алхимичен път нахалството с глупостта, за да докажат недоказуемото. Грандиозната гюрултия, която вдигнаха французи, около прословутото тричене на кучетата в Бродилово, например, завърши с това, че някому хрумна един колкото логичен, толкова неудобен въпрос. И този въпрос гласи: „Защо тези странни хора, дето са дотолкова загрижени за четириногите в Бродилово, не са загрижени за нещастните бикове във Франция?” Защото варварщина е – ще се съгласим – ритуалът в Бродилово, но още по-грандиозна варварщина е – трябва да се съгласят и те – коридата! Съгласни са, няма къде да идат, и с половин уста признават, че е тъй, но сетне гръмогласно обявяват, че коридата, видите ли, е културна традиция в Южна Франция. Учудващо е, все пак, щом признават, че загрижените за културните си традиции французи, пренебрегват нашите културни традиции, към които можем да причислим и ритуала в Бродилово. А още по-учудващото е, че неспособните да се противопоставят на грандиозната варварщина, вдигат шум до Бога, заради далеч по-невинната закачка с кучетата в Странджа планина. А варварщината, извън всяко съмнение, наистина е грандиозна, „културната традиция”, както те се изразяват, не свършва с ритуалното убийство на огромния бик, а включва и ритуалното му изяждане. Има в Испания, край всяка арена, ресторанти, които предлагат на туристите безброй специалитети, приготвени от месото на бика. И лично аз, например, имах щастието на вкуся от прочутата бича опашка, приготвена в специален сос, в един от тези ресторанти в Ронда. Има и протестиращи против коридата, трябва да призная, там, в Испания, но много от тях протестират, без да се разделят с любимите си ботуши от телешки бокс.

И тук пак опираме до гротеската, която е по-грандиозна и от злощастната, културна традиция, щом не друг, а известната Бриджит Бардо е най-буйния защитник на четириногите. Нейният бунт срещу мечтаните от толкова жени кожени палта, да речем, със сигурност, и разсмива, и ядосва, щом всекиму е ясно, че ги заклеймява след като е задоволила отдавна и стопроцентово суетата си, т.е. както само късметлии могат да си го позволят.  Още по-неловко е положението на преродилата се в природозащитник актриса, защото милионерите, за които беше омъжена, вероятно, са я водили на сафари, т.е. направили са я съучастник в най-грозното, режисирано убийство на животно. И ето, някак неволно, стигнахме до проблема, който показва съвсем нагледно доколко фалшиви са природозащитните акции и доколко безпомощни са техните начинатели.  Да, тези пламенни наглед, решителни природозащитници, дето ще обругават шумно селяните в Бродилово и ще зачеркнат безпардонно стародавния ни ритуал, нямат смелостта да заклеймят забавляващите се богаташи и да зачеркнат любимото им сафари, нямат и мерака да го сторят! Ето, в такива моменти, лъсва цялата несъстоятелност на мултикултуралния модел, неговата неприложимост, неефективността му, а тъпата амбиция да се налага той, въпреки натрапващите се недостатъци, проваля напълно и без това лошо скалъпената доктрина…

Любомир Котев