Момчил Николов: Това което е в главите ни, е нашата „последна територия“

Нетрадиционно започна представянето на Момчил Николов и романа му „Последната територия“ в последната вечер на „Ямбол чете“  в петък, 3 ноември, в Синия салон на „Съгласие“. Актьори изпълниха всъщност началото на всяка от трите части на романа. Когато текст е изваден от контекста, обикновено звучи неясно и не особено въздействащо, но в случая бе тъкмо обратното. Особено вторият откъс бе изключително силен и това си пролича от ръкоплясканията на публиката.

„Момчил Николов тръгна в литературата във втората половина на 90-те години, в  тогава много активното плевенско издателство „ЕА“, след това се включи в изключително интересната група „Бърза литература“, с която група вече е бил в първите литературни празници „Ямбол чете“, започна представянето му Христо Карастоянов.“ Последваха няколко сборника с разкази, дори триезичен сборник с разкази има, след което се появиха истинските негови произведения – „Кръглата риба“, която е роман в три книги и сега – „Последната територия“. Никак не е случайно, че всяка неговата книга влиза в погледа на журитата на националните литературни награди. „Кръглата риба“ спечели наградата „Хеликон“ – една от най-добрите и най-важи награди в България, по простата причина, че тя се дава не на автори, а на книги. А тази година най-новият му роман „Последната територия“ спечели и най-голямата литературна награда в България – „Роман на годината“, завърши представянето Христо Карастоянов.

Авторът сам разказа накратко сюжета на книгата: „В първата част един човек се събужда в  Барселона, без да има и най-малка представа как е попаднал там. Той дори не може и да познае себе си. Има един сак в ръката си, в него открива много интересни вещи – картина, картонена шапка, картонен нос и снимки на 50 човека, които не познава. И оттук нататък трябва да разбере кой е, кои са тези предмети. Татуировката на ръката му е може би ключът към това разгадаване, към целия този път, за който той няма абсолютно никакви спомени и се опитва да реконструира собствената си същност.

Втората история е пак за същия човек, но вече когато си е спомнил – той прекарва един обичаен ден в града, който живее – в София.

Третата част, отне ми най-дълго време за писане, е за персонажа Маноло, който няма ръце и крака. Това не е заболяване, а е свързано с най-големи скандал във фармацевтичната индустрия в света. Свързано е с лекарството талидомид, което в България не е било разпространено, но в 60-те години е било много силно рекламирано по света. То е седатив, но го рекламират, че е много подходящо за бременни жени. 4-5 години се приема в Европа, САЩ, Австралия и в резултат от приема му се раждат около 50 хиляди деца с дефекти в целия свят. Процесите към тази германска фармацевтична компания приключиха преди години“, разказа авторът.

„Това, което не се разбра от прочетените откъсите е, че това е книга за сънища, в която има много, много, много сънища и най-различни – в третата част, подчерта Момчил Николов. Маноло, като физически непълноценен, развива мозъка си и намира начин да живее много пълноценно в своите сънища, а така и в сънищата на други хора. Но това, което започва добре, не винаги завършва добре“, с елемент на загадка заключи той.

Първите 30 страници М. Николов написал преди 10 години – за човек, който се събужда в непознат град и трябва да си припомни живота, но не знае как. При написването на книгата е направил много проучвания – вкл. на анархистичните каталунски движения, медицински проучвания- психиатрия, аналитична психология, неврология. Помогнал му е фактът, че е завършил медицина. Всичко това е ставало паралелно с писането, което му е отнело 2 години.

А на възловия въпрос – коя е все пак „последната територия“, към която насочва заглавието на романа, Момчил Николов отговори, че „последната територия е това, което е в нашите глави. Това е единственото, което засега ни е останало и все повече се опитват да ни го вземат по всякакви начини. Никога човешкият мозък не е бил подложен на толкова атаки отвсякъде – реклами, телевизия. Започваш да функционираш по един механичен начин, главата ти е пълна с мисли, които не са твои – говорейки, казвайки, че мислиш нещо – ти всъщност цитираш някой друг, дори не се сещаш от къде ти е дошло това в главата“. Един от големите въпроси в книгата е именно за битката за последната ни територия. „Винаги са се опитвали да ни я превземат, но никога методите и оръжията не са били толкова ефективни, колкото в момента“, категоричен бе авторът.

И тъй като сънят е нещото, което присъства много в романа, Момчил Николов сподели, че „сънят е от онези неща, за които много повече се знае как става, а не защо става. Няма много логично обяснение защо се сънува. На всеки 90 минути има 10 минути, в които човек сънува, т. нар. парадоксален сън. Това се повтаря 5-6 пъти през нощта. По време на парадоксален сън мозъкът на спящия човек няма абсолютно никаква разлика с времето, когато е буден – показва същата активност, абсолютно същите вълни.“

Имаше въпроси и за Барселона – мястото, което значително присъства в книгата. Момчил Николов отговори, че не само е бил достатъчно време там, за да може да пише, но и трябва да харесаш едно място, после да го познаваш истински, в детайли, за да постигнеш реализъм в литературата.

Сподели, че той е направил фейсбук страница „Последната територия“, а предходната му книга „Кръглата риба“, което е около 700 страница, е била прочетена на глас без прекъсване в един денонощен бар за 72 часа. Ето как съвременната литература заживява и свой собствен живот извън страниците.

Накратко – последната среща от „Ямбол чете“ се получи най-интересна, най-диалогична, срещането между писател и читатели се случи най-истински.

Светлана Чамова