Много шум за нещо…

Много шум за нищо! – би отсъдил всеки що-годе разсъдъчен наблюдател, след шумно дискутирания, но предизвестен, общо взето, край на гръцката криза. Предизвестен, подчертавам, въпреки къде фриволния, къде насилен, драматизъм на участниците в политическия театър, който се оказа далече от блясъка на античната трагедия. Пошличък беше този театър, ако говорим откровено, безсмислен, ненужен, щом всекиму бе ясно, че изпълнителите на главните роли, въпреки несъмненото актьорско майсторство, въпреки опита и рутината, са осъдени на провал. Невиждан, грандиозен провал, очакваше представителите на Европа още от самото начало, те нямаха печеливш ход при започването на преговорите, а със скандалния референдум, скандалният Ципрас, направо им се подигра. И пак той, този тъй неочакван и тъй нежелан премиер на Гърция, със свойственото си, несломимо поведение, превръща трайното, идиоматично съчетание на Шекспир в каламбур с противоположен смисъл. Многото шум, без съмнение, не бе за нищо, щом една незначителна държавица, според европейските колоси, можа да им се противопостави тъй, че да съсипе безупречно работилата, десетилетия наред, добре смазана, политическа машина. Неолибералните, или неоколониални, според някои, концепции на великите сили, бяха направо разпердушинени от твърдоглавия, както твърдят, ултраляв лидер на съвременна Гърция. И дори в мига на победата, когато дочака тъй дълго търсеното и желано от всички споразумение, Алексис Ципрас не кротна, не се умори да иска невъзможни неща. Докато изтерзаната от мъчителните преговори Европа настоява за оставката му, например, той настоява всесилният, вездесъщият МВФ да не участва, по никакъв начин, във финансовите взаимоотношения на Европа с Гърция.

Аз не знам доколко е възможно това, но дори да е съвсем немислимо, претенциите на гръцкия премиер отново не са безсмислена провокация, а за сетен път демонстрират твърдата воля на един народ  да отстоява своите ценности и свободи. Ценностите и свободите на народа, повтарям, защото поведението на Ципрас не е негова приумица, той не е някакъв странен, извънземен ексцентрик, а олицетворява националния характер, олицетворява своеобразието и несломимостта на своя народ. Всеки, който е разтварял книга на вълшебника Казандзакис и е запомнил незабравимия Алексис Зорбас, знае прекрасно, че гърците, наистина, са упорит, несломим и горд народ, който отстоява, с цената на всичко, свободата си. И не само свободата, а всяка ценност, до която са се домогнали след хилядолетното развитие на една цивилизация, върху която се гради съвременният свят. Много показателна в това отношение е и историята, страшните, изтощителни войни, гражданската война, превратите, които преодолява непрестанно този горд народ, докато търси спасителната алтернатива. Съвременната история на Гърция, досущ като древната, може да се твърди, е белязана от непримиримостта и упоритостта при търсене на спасителната алтернатива. И когато гърците заявяват, не без законно основание, че се борят за опазването на демокрацията, която те са измислили, ироничните усмивки са и лековати, и насилени. Особено ако домораслите демократи, клеймят мързеливите и недисциплинирани гърци, идейно издържано, както повелява разочарованата Европа, но без сериозни аргументи. Струваше си да се вдигне този шум, ненужен наглед за някой, изнервящ за други, щом е полезен, твърде полезен, за такива като нас, ако все още не сме загубили окончателно способността да разсъждаваме.

Очевидно бе, това поне са забелязали, вярвам, и недотам наблюдателните, че някому отново се прииска да сме по-тъпи, отколкото сме, по-овчедушни, ако е възможно, щом бе направен поредният опит за абсурдно зомбиране. Дни наред, масирано, сервилните, безпринципни медии, обработваха лековерните, като им втълпяват манипулативни неистини или удобни полуистини, за да се стигне и до престъпно безумие. Така трябва да наречем, ако сме достойни за журналистическата чест, внушението, че гърците са мързеливи хитреци, видите ли, които плуват в охолство за наша сметка. „Разделяй и владей!” е старо правило, към което силните посягат обикновено в мигове като сегашния, когато са безпомощни, въпреки несъмнената си мощ. Само че това Росен Плевнелиев, разбира се, или не може, или не иска да проумее, а още по-неадаптивни са платените глашатаи на удобните някому, но не и на нас, евроистини и задокеански истини. Аз не знам дали Кристалина Георгиева, действително е кръстена на бащицата, не знам и доколко фатално е било за Меглена Кунева брачното съжителство с ЦК на БКП, но инак е видимо, че са предани, отдадени на Европа с комунистическа себеотреченост. И са истински интернационалисти, апропо, досущ както повеляваше болшевишкия катехизис, като вдъхновяващ пример отново им е ненагледният ни президент, громящ руските империалисти днес тъй, както е громил вчера американските империалисти.  Не бихме могли да се усъмним в това, щом е заслужил той великата чест, още съвсем невръстен младенец, да е член ВК на БКП, т. е. младият комсомолец, оказва се, е командвал професорите си по партийна линия! Аз не знам какво е миналото на Ципрас, а не знам и доколко е троцкист, но е очевидно, че той, макар и ултраляв, е и истински демократ, и истински патриот, докато нашите, ултрадесни държавници, не са нито демократи, нито патриоти.

Най-прозрачна става тази тъй тъжна за нас истина, като се замислим върху днешните реалности, върху случващото се в Гърция и около нея.  Докато не друг, а родният премиер, току ни плаши с Гърция, току ни предупреждава, че и у нас ще настъпи такъв хаос и ужас, ако не следваме сляпо директивите на Европа, то там се страхуват да не я докарат до нашето дередже. Точно така е, докато по-досетливите нашенци, след поредния изблик на премиера, се молят горещо Богу да се сбъдне най-сетне прокобата му, та да се вдигне стандарта ни пет-шест пъти, гърците тръпнат от ужас да ги постигне нашата мизерия и го заявяват категорично и недипломатично. По-дипломатични, перфидни, куртоазни и Бог знае какви са европейските емисари и техните служители у нас, които не спират да ни уверяват, че живеем, едва ли не, по-добре от гърците. Тази комедия, трагикомедия, всъщност, не е толкова странна, но е същински абсурд, че у нас, изглежда, има кой да и вярва, че не са свършили наивниците, които тънат в мизерия и глупост, но инак непоколебимо вярват, че я разбират тая пущина политиката. Те вече прекрасно знаят това, да речем, че гърците наистина са мързеливи хитреци, но великият Запад отново е великодушен, не за друго, а за да не се хвърлят в обятията на ненавистната Русия. Ненавистната, досещате се, за хора като президента ни, които са обичали Съветския съюз! Споменавам го, изтъквам нарочно, неслучайно, споменавам го, за да стане по-видима, ако е възможно, и без това твърде видимата, натрапваща се, впечатляваща и сразяваща разлика между него, българина Росен Плевнелиев, и гърка Алексис Ципрас . Европа, нека не си правим напразни илюзии, нямаше печеливш ход, защото се възправи срещу един упорит народ с решителен лидер, докато ние нямаме печеливш ход, защото сме послушен народ, воден от послушковци…

Любомир Котев