Митът за нашето гостоприемство

Митът за нашето гостоприемство отдавна, много отдавна, се е обезсмислил и обезличил, но ние сме встрастени в предразсъдъците си, особено в някои от тях. Пословичното ни, както упорито го назовавахме, гостоприемство, е един от тези устойчиви митове, които тачим, не за друго, а защото са удобни митове. Показваме се, изтъкваме се, чрез тях и покрай тях, заблуждаваме не толкова другите, колкото себе си. Другите, скептичните и окати чужденци, са по-критични, защото са по-образовани, по-възпитани и по-разсъдливи. Не сега, не вчера, а преди столетия са забелязали те, че сме гостоприемни, вярно, но по своему гостоприемни, че е странно прословутото ни гостоприемство, че се разминаваме някак с цивилизационната норма. И действително, уж сме много гостолюбиви, пък са високи дуварите ни, пиле не може да прехвръкне над тях, и здраво залостени портите ни, дето не се отварят за всекиго. Така си е, ако се замислим, открай време: гостолюбиви сме, отзивчиви и щедри, ама когато прекрачва знатен гост прага ни, а към просяка и подобни окаяници, сме състрадателни, може би, но и високомерни. Всичко това окатият и мислещ чужденец го е видял, проумял и описал, а ако ни хвали, все пак, то е заради южняшката непринуденост и разпуснатост, или от куртоазия.

Най-наблюдателните от пътешествениците и по-запознатите с битието ни чужденци се опитват да проникнат и в спецификата на националния характер. И са усетили странната му изменчивост и противоречивост, макар да не са изрекли категорично, че съчетаваме по алхимичен начин гостолюбие и ксенофобия. Така или иначе, нашите странности, не са нито нещо ново, нито нещо неочаквано, щом е известно всекиму, че поробеният народ е озъртащ се, недоверчив и уплашен народ. Недоверчиви сме, преди всичко към чужденеца, разбира се, защото поганецът тъпче безмилостно земята ни, а европееца е безстрастен наблюдател, чужди са ни и нелюбими чужденците, дето нехаят за нас. Логично е, закономерно, очаквано, че не вярваме на чужденеца, че му завиждаме и го ненавиждаме, а го посрещаме, все пак, и софра слагаме, къде заради патриархалния навик, къде от страх, къде заради файдата. Гостолюбиви сме ние и щедри, ама и пресметливи келепирджии, та гледаме да вземем повече от това, което сме дали, да не се минем гледаме. И съумяваме да го сторим, все съумяваме някак, излизат ни сметките, дори като са сметка без кръчмар. Алчни сме, нека не забравяме и това, падне ли ни яма сме безмилостни и не даваме пет пари за хала на другите. Те малко ли ни скубят? – нали си спомняте, пита и драматично, и риторично, незабравимият Бай Ганьо. Въобще, пак ще кажа, митът за нашето гостоприемство, отдавна е рухнал и трябва да сме и късогледи, и малоумни, за да не видим и осмислим крушението му. Преструваме се, разбира се, колкото неумело, толкова нахално, ако продължаваме да твърдим, че сме по-гостолюбиви, отколкото сме! И това също е очаквано, ако говорим откровено, но е крайно неочаквано , смущаващо и чак сразяващо, че народ от бежанци, може да е тъй индиферентен към драмата, към трагедията на бежанците…

Потомък съм на бежанци и знам колко мъка се е утаила в душите на тези хора, знам и изпитните, невероятните, страшни премеждия, които са били принудени да преодоляват. А всички, които не знаят какво е да си бежанец и колко нещастия препречват пътя на бежанеца, нека прочетат, ако не друго, поне написаното от професор Любомир Милетич за съдбата на тракийските българи. Аз ще кажа само това, че отчаянието на хората, безсилието им, докато бягат към чуждата земя е стигало дотам, че майки да изоставят децата си. Трагедията е страшна, някак неправдоподобна, но осезаема, разтърсваща и днес, заседнала трайно в родовата памет, та е учудващо, че се намериха толкова хора у нас, дето гледат безчувствено към трагедията на днешните изгнанници и са глухи за страданията им. А е абсурд, същински абсурд, че Б.П.Ц. наместо да прояви християнско състрадание и да закриля мигрантите, също се оказа безчувствена, някак прекомерно разсъдливо и глуха за мъките и премеждията им. Непонятно е срамно поведението ни, каквито и да са доводите ни, колкото и да са, а стореното от църквата дважди непонятно и направо осъдително! Светият отец, папа Франциск, както подобава на истинския християнин, ясно и категорично отсъди, че мигрантите не са цифри, а нещастници, прокудени и страдащи хора! Всички сметки, колкото и да са, каквито и да са, поругават християнското състрадание и човешкото съпричастие! Светият отец, съвсем не случайно и съвсем на място, припомни Златното правило на Иисус Христос: „Всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям.”

Не съм убеден, че гневното мнозинство, задъхващо се от ненавист и клеймящо бездомните несретници, помни великия Библейски завет и другите завети, опазили човещината ни. Очевидно е инак, че не само омразата, но и страха, че не толкова ксенофобията, колкото загрижеността, провокират неадекватността на сънародниците ни, които не са нито дотам безчувствени,  нито невиждани мизантропи или сметкаджии. И тъкмо това, може би, подвежда и Светия Синод, който много иска да се хареса на народа, който горчиво е разочаровал, та се напъва да му угоди в най-неподходящия момент, по най-неподходящия начин. Мисленето на нашите владици, с други думи казано, си остава милиционерско, докато са уж загрижени за народната съдба – дано им прости Господ! А истинските християни, разбира се, не бива да стоят безчувствени и бездействени пред чуждата мъка, а са длъжни да се притекат на помощ на нуждаещите се. И е абсурдно да търсят под вола теле, като хранят напразни страхове, например, че идат въоръжени, жестоки катили, Ислямски фундаменталисти, твърдо решени да ни превърнат в провинция на халифата. Несериозно е, досещате се, надявам се, да допусне някой, който и да е той, че можем да се превърнем в провинция на ИДИЛ, след като вече сме провинция на Европейския съюз. Още по-несериозно е да се допусне, че затирилият се към богатия Запад народ, наместо да иде при роднините си и големите пари ще пусне котва тук, за да сподели мизерията и ще се радва на ненавистта ни.

Само в болните мозъци на крайните националисти има място за измислени страхове и умишлено раздувани страхове, а тъкмо там не бива да ги има, ако се те истински родолюбци. Не бива да ги има, защото нещастният ни народ, този наш народ от бежанци, щеше да е по-нещастен, ако не беше прибрал, прислонил, прокудените от Тракия и Македония българи. Този отчаян и окаян народ, нека не забравяме, бягаше от войни и погроми, бе убивал и бе убиван, идваше от разорена земя, ожесточен, решен на всичко, заради оцеляването си. Ако правеха дедите ни днешните сметки, за да опазят филистерското си спокойствие, близо половин милион наши сънародници щяха да се скитат немили-недраги, отритнати от Отечеството си. Това поне трябва да знаят прекрасно тъй непреклонните и тъй буйните днешни националисти, длъжни са да се позамислят върху най-голямата трагедия на българския народ, ако са истински националисти…

Думата ми обаче не е за тези, дето са поразени от зловредния, анахроничен национализъм, или се преструват на патриоти, а за подведените от напразните си страхове и случайна глупост хора. Много от тях, а това е най-неочакваното, имат близки в чужбина, най-свидното им, децата им са в чуждата чужбина най-често, а съдбата им, в една или друга степен, е съдба на емигрант. Незавидна е съдбата на огромното мнозинство от нашенците в чуждата чужбина, не им вярвайте, колкото и да се хвалят с успехите и печалбите си, че са щастливи, успели и преуспели! Мъчно, изнурително, оскъдно живее, навикналият да се радва на щедрото, южно слънце и безметежното, ориенталско спокойствие българин там, където трябва да се работи много и силно, а небето е сиво и животът безцветен. Ако се е затирил, ако се е юрнал нащенецът към Запада или към Америка, направил го е, заради нуждата и недоимъка, ще заради авантюристичния си дух! И му е тежко там, разкъсван е от носталгия, жадува, мечтае да се върне някога, като победител, пък не се връща никога,тъкмо защото е невъзможно да се върне като Победител! Добре е всички, които са безчувствени към мигрантите, се сетят за своите деца там, в чуждата чужбина, и ще схванат, вярвам, защо Светият отец им припомни Златното правило на Иисус Христос…

Що се отнася до прословутото ни гостоприемство, ако сме го имали някога и е оцеляло нещичко от него, трябва да го опазим, за да останем християни и човеци…

Любомир Котев