Мария Вирхов – коридорите на самотата. И на трапчинките…

Мария Вирхов е родена на 10 април 1969 година в Ямбол. Учи руска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Поет и преводач. Бунтар по душа, и в живота, и в поезията. Автор на стихосбирките “Жълта поезия” (издателство “Литературен форум”, 1995), “Вятърът мъртъв език” (издателство “ЛИК”, 1998), “Танци” (електронна книга, издателство “Литернет”, 2005). През 2010 година в Москва излиза на руски език стихосбирката й “Никомея” (издателство “Автохтон”).

Превежда от английски и руски език множество текстове на Ник Кейв, Том Уейтс, Дейвид Бауи, Перец Бърнстейн, Питър Мърфи, Велимир Хлебников, Осип Манделщам, Владимир Маяковски, Янка Дягилева, Сергей Бугаев, Сергей Шипенко, Павел Голдин, Антон Чехов.

Участва в литературни четения, концерти, пърформанси, граждански инициативи. Умира на 15 юли 2011 година в София.

Това е – справка, литературна наистина, но справка. Мария, или Маша, както й казвахме, вероятно би се изсмяла на тази своя библиография. Без обаче да съм сигурен в това, дори  да съм доста несигурен, защото в тази жена имаше стаени много гласове и много стаи.И не можеше да бъдеш сигурен от коя стая и с кой тембър ще се появи.

Аз не съм сред почитателите на лириката й. Безкрайно далеч съм и от начина, по който тя възприемаше живота. Или поне така се опитвам да си втълпя сега, днес, може би да се излъжа, защото почти не помня случай да се засечем с Маша в родния ни град и от това да не произлезе дълга нощ, напоена с водка, Велимир Хлебников, с нейната странна, мистична, и сякаш плаха, стеснителна усмивка.

Защо се бутам днес, сега, в сърцето на юли,  и аз сред оказалите се безбройни почитатели или фенове, както си ги наречете, все тая, на Мария Стефанова, на която явно оттук насетне й е съдено да бъде за литературните банди Мария Вирхов. Всъщност, не се бутам, преди време, трябва да има повече от месец вече, мой познат ми се обади и ме помоли да правя, да струвам, но да го свържа с майката на Маша.

Зинаида Стефанова – това е майката на Маша. Едно убийствено напомняне за Мария: същите трапчинки, същата снага, тежичка, бавничка, същата недоизказаност в погледа и в думите. Помня тази дама, Зинаида Стефанова,  може би от няколко века, оказа се, че и тя ме помни, въпреки че нито веднъж не съм прекрачвал прага на апартамента им. Доскоро тя живееше на  първия етаж на улица „Стефан Караджа”, на един разкрач от аптеката на Петър Гурджев.

Някога негова, да не навлизаме в подробности, защото дявол знае те пък къде ще ни отпратят.

Майката на Маша, вероятно е ясно, е рускиня. Тя години наред потъваше и потъваше в трагиката на смъртта, на безумно ранната смърт на дъщеря си. Движим се по едни и същи улици, все пак Ямбол не е Марсилия, нито пък дори Одеса, и тази жена често-често ми се обаждаше. Уви, не виждах, не разбирах, какво добро мога да й кажа, да й сторя.

Мъката я изпиваше, и аз я бях отписал от тоя свят – това си e истината, другото е литературщина. В последните месеци, а може би и година, Зинаида Стефанова обаче навлезе в съвсем друг свят, в място, където има умиротворение, където сякаш не скърбеше неистово за дъщеря си, а търсеше знаците за нея. Знаците от нея.

И сякаш ги е намерила, защото сега пак усмивката се появява на лицето, трапчинките почват да играят там, а знайни и не знайни издателства напират да публикуват стихосбирки на дъщеря й.

На Маша.

В крайна сметка, ако наистина този особен епос има край, разбрах, че пловдивското издателство „Жанет 45” ще публикува книга за Мария Стефанова, наричана още Мария Вирхов.

А също и Маша – седи там, в ъгъла на кръчмата, пие водка или джин, усмихва се, макар да няма видима причина. Освен една – животът.

Нашият съгражданин Георги Господинов щял да напише предговора към книгата, той познава Мария от ранни години, авторът на „Естествен роман” е само една година по-рано роден от Маша. Мисля, че заедно ходеха навремето, като ученици, в литературния кръжок на Младежия дом, където ги въвеждаше сред литературните рифове Любомир Котев.

…Преди броени дни писах на приятел, който бе много, ама много гъст някога, при появата на първата стихосбирка на Маша с нея, да напише нещо като спомен. Много утрини бяха посрещали чаша до чаша, много е споделяно – чашите са често най-вече метафори, ако не бе така кварталните пияници щяха да са по-големи автори от Пушкин и Есенен, взети заедно.

Моят приятел, и приятел на Маша, се стресна. „Бате, не ме търси в този коридор, там е страшно като памет”.

Тази проклетница Мария Стефанова, известна още като Маша, наричана все по-често и често Мария Вирхов.  Колко коридори, колко стаи, колко гласове, имаше тя.

Или всичко бе само версии, различни версии, на самотата. И на смъртта…

Борислав Ненов

„Повечето хора виждаха само стената от вулгаризъм, която тя бе изградила, за да се предпази”

Повечето хора, които познаваха майка ми само от статиите, които се сипеха по медиите, сигурно са си помислили “поредната наркоманска история намира края си”. Повечето хора не са били на обратната страна на монетата и не са минавали през това, през което майка ми и близките й минахме. Искрено се надявам да не се намерят в тази позиция.

Тя не беше от хората, с които разговорът потръгва като по масло, но за това пък разговорите, които се получаваха, бяха повече от прекрасни. През повечето време, дори под влиянието на наркотици и алкохол, майка ми беше един от най-свестните и човечни хора, които съм имал удоволствието да срещна. Но също така беше и изключително чувствителна. Повечето хора не виждаха това в нея, защото тя го прикриваше добре. Повечето хора виждаха стената от вулгаризъм, която тя беше изградила, за да се предпазва.

Тя беше надарена. Надарена с богато въображение, голяма страст, желание за приключение и погледът й, който минаваше през теб, през хоризонта, право към това, което целеше и искаше да постигне. Но животът не беше благосклонен към нея. Семейството й (включително и аз) искахме да направи нещо, което е неприсъщо за някой като нея.

Искахме я в малкото апартаментче да гледа децата и да си намери работа. Не се интерeсувахме, че този град е съсредоточеното място на болката й, не се интересувахме, че тя искаше да остане в движение. Ние я искахме при нас. Разбира се, баба ми и дядо ми, бяха напълно в правото си да искат почивка от грижите за деца и спокойствие. Също така, разбира се, че децата й биха искали да има майка до тях. Но също така се разбира и, че всеки човек се нуждае от неговата свобода да контролира пътя, по който се движи, а ние й го отнехме.

Всеки от нас е виновен малко или много за това, което се случи накрая. Тя също. Няма перфектни хора, няма перфектен свят. Има грешки и това, което те ни учат.

Единственото, което бих искал да ти кажа, мамо, е: ” Обичам те! Знам, че не винаги съм го показвал, знам че на моменти бях егоистично копеле и беше трудно човек да е около мен, па камо ли да му пука за мен, но наистина те обичам от все сърце и дори и да можех, не бих те заменил за никой, и не ти се сърдя за нищо.

Стефан Стефанов-син на поетесата Мария Вирхов

ххх

Безсилни сме да минем прави през вратата
Вратата става примка и ни стяга
Прегъва ни усуква уплътнява
Езиците подпухват почерняват
Езиците надебеляват, слагат вратовръзки
От магазина за месо се плези агнеца
Прехапал син и вкочанясал мускул
Безсилни сме да минем пряко края
На тази плът, на сивите й жили
Остава не обезглавеното дихание
Остава не и смисъла от много мислене
Не който никога не става истина
Защото няма нищо истинско във края си

Вирхова приказка 

през сключените пръсти на коралите
прозира скелета на малката русалка
ръце разперила в недоумение
с медуза във изтлелите коси
невинна бе приела тя смъртта си
от семето на своя принц неверен
погребана от южната вълна
се полюлява в тишината на водата
накъсана на ивици от плясъка
на гладни птици над морето сутрин рано
когато слънцето е риба издокарана

ххх

те няма да побързат нито спират

небето над градините хвърчи сиво
превежда сенките на бурите към изток

понякога си идват и намират
понякога се свиват
до точки без тегло, сапун в очите
до ледени цепнатини

но също са красиви
сега ги помня още по-красиви
по-рядко на местата отредени за целта
със автор “от опечалените”

и не, не мога да те утеша
малцина са спасени

ххх

тук краят идва необмислен
разхвърля дрипи по канавките
вгорчава мраморните писти
разсипва вино жар и злато

посятото го жънат призраци
развятото го късат бури
колцината човешки извори
лежат отбити от чучурите

здравейте, трепетливи ужаси
приветствам смешния ви вятър
празнувам жълтите ви муцуни
и тръгвам с вас през долината