Малоумие и цинизъм

Цинизмът на властниците, разбира се, е невъзможен, немислим, без малоумието на онеправдания и мачкан народец. Цинизмът и малоумието, в този случай, вървят ръка за ръка, а аз не търся евфемизми, когато трябва да отразя заблудите и глупостта на народа, защото неволите му идат от туй, че са натрапващи се, релефни, и заблудите, и глупостта. Властниците, всички властници, всякога, са повече или по-малко цинични, въпреки безбройните демагогски теории за добрата и лошата власт, а единственото спасение за народа е да се доверява повече на главата си и по-малко на сърцето си. Точно така, трябва да се уповаваме на разума си, а не на чувствата си, които са тъй подвеждащи и измамни по нашите земни ширини. Само че не го правим, никога, въпреки грешките, за които си даваме сметка и чиито сетнини сме изстрадали, не можем или не желаем да се доверим на разума си, което прави глупостта ни още по-релефна. Малоумието, изглежда, ни е вродено, но дори и така да е, аз отказвам да приема, че е доминанта в националния характер, защото знам, че то, колкото и парадоксално да е, в нашия случай, е по-скоро провокирано от пословичната ни хитрост. Абсурдно е, че хитростта може да провокира малоумие, но кое у нас не е абсурдно – това е само един от домашните абсурди, при това далеч не най-физиономичния. Не това е същественото сега обаче, а неприятният факт, че народът ни, докато хитрува, досущ като вола от народната поговорка, трупа на гърба си още товар, или тегло, ако трябва да се облегнем на многозначителния синоним. А хитруването, най-общо казано, и сега, както винаги, игнорира благоденствието на целия народ, заради дребнавото боричкане с комшията.

И смешно, и тъжно е, но жестоката нашенска реалност недвусмислено сочи, че нивга не стихващата война със съседа е по-важна и от националните интереси, и от социалните правдини. Нещо повече, всеобщото благоденствие и равенството са омразни на случайно забогатялото парвеню, то иска да види проклетия комшия унизен, смисълът на неговия живот е да доминира над съседа. А тези, които все още не са забогатели, никога не губят надежда, че ще дойде и техния час, че и те ще завъртят далавера, че и те ще доминират, та затова, не за друго, се хвърлят ентусиазирано в политиката. Тези нещастници, в същност, са бройки в политиката, от тях нищо не зависи, ако не броим безценните им гласове, но те наивно вярват, че най-после ще им се отблагодарят за участието. Има едно внушително множество от лумпенизиран народ, което неотлъчно следва предизвестения победител в изборите, заради напразната, ефимерна надежда, че ще осребри участието си. А цинизмът на властниците – това е поредният нашенски парадокс, – се състои в пламенния призив да се гласува, непременно, без значение за кого, но да се спаси, опази демокрацията. Цинизъм, изтъквам, защото логичният, наглед, законен призив, който действително е гаранция за демократичното развитие в цивилизованите страни, у нас циментира статуквото, което отдавна компрометира демокрацията. Въобще, цинизмът на властниците и малоумието на нещастния народ, вижда се, са изявени още преди да е решен въпроса със властта, а и са решаващите фактори, за да се реши той. По-същественото обаче е, че дълго и немилостиво лъганият народ, наместо да получи нещо за усърдието си, е още по-немилостиво лъган, до окончателно видиотяване, ако не съумее да се противопостави. Тутакси ми хрумва, например, че и Чехия, и Румъния, и Унгария взеха заем от десетки милиарди, но и в трите държави, навсякъде, бяха чувствително вдигнати и пенсиите, и заплатите. Тук подобно нещо не се случи, но въпреки това правителството е стабилно и проповядва стабилност, въпреки че вече е сериозно разколебана мнимата стабилност, което е съвършено закономерно.

Народът, все пак, по-скоро интуитивно, се съпротивлява, неговата енергия, слава Богу, е неизчерпаема, а инстинктът му за оцеляване непреодолим, та въпреки глупостта и заблудите, никога не е окончателно обречен. Така или иначе, засега, пък и отвека, той се оставя да го лъжат по някакъв нереалистичен начин, направо възмутително и чак нереалистично. Безброй са забавните примери, които непоколебимо сочат чудовищната ни наивност, пък и инертността ни, нежеланието да се противопоставим на очевидното ограбване. Всеки завършил начално училище, например, може лесно да сметне колко килограма злато – това не е метафора! – гълта всеки километър от прословутите магистрали, пък и от обикновения междуселски път. Това не е метафора, повтарям, ако с милионите, заровени в строежа на пътища, купим плочки от злато, вероятно, ще павираме успешно поне половината от тези пътища. Невъзможно е да е толкова скъпо, пределно ясно е, наистина скъпото пътно строителство, корупцията в отрасъла, пределно ясно е и това, наистина е някак непонятна. И не само там, бързам да поясня, лесно може да се обобщи, че там, където ги има прословутите обществени поръчки, те непременно генерират корупция, при това невиждана корупция. Невиждана, винаги невиждана корупция, защото  всяка нова обществена поръчка, по правило, води до още по-голямо, направо грандиозно, пилеене на народната пара. Народната пара, това е нашата пара, на презрените от нашата власт, но тъй нужни на всяка власт данъкоплатци, а консуматори, разбира се, са самите властници! И тук, сега, вече са съвсем очевидни и цинизмът, и малоумието, защото ограбеният народ, наместо да се разгневи на властниците, продължава да се надлъгва с тях. А те пък, на свой ред, продължават да се надлъгват с него, но някак гальовно, прикотквайки го, но с празни думи, без да жертват и една трохичка от награбеното. Добра, прекрасна, незаменима работа, в този момент, вършат жълтите вестници, които затрупват бедните глави с куп най-невъзможни лъжи, които трябва да убедят глупака, че правителството мисли за него, но някакви мистични, зли сили, пречат.

Направо изумен съм, след толкова години в занаята, че е тъй чудовищна и дотолкова чудотворна силата на вестниците, когато казват на глупака това, което му се ще да чуе. Факт е, така или иначе, поредният тъжен факт в нашата действителност, че жълтата преса не просто манипулира, неочаквано успешно, огромно множество от народа, а направо побърква по-лабилните индивиди. Изтъквам нарочно този многозначителен факт, защото и цинизмът на властниците, и малоумието на народа, по всяка вероятност, нямаше да стигнат дотук, ако я нямаше неочакваната, но всепомитаща сила на жълтата преса. Нашите вестници, в това число и свестните, доколкото са останали, рядко и недотам убедително, например, се занимават с проблемите на Европейския съюз, с неговата безпомощност в едно или друго отношение. И, дори ако се е чуло някога, че Европейският съюз с действията си или с бездействието си генерира корупция, това е останало незабелязано, защото е  само инцидент и подмятане, което не вещае сериозно журналистическо разследване. А подобно разследване, разбира се, ни е по-нужно от всякога, щом кражбите от обществени поръчки, грандиозните кражби, не са тайна за никого и са повод за непрестанни препирни не другаде, а в парламента ни, където разноцветните депутати лековато се самообвиняват в корупция.

Европейският съюз, който щедро предоставя пари на корумпираните, без да се противопостави на корупцията, очевидно, не просто генерира корупция, а е главният виновник, но никой не се занимава с този многозначителен факт. За сметка на това, жълтата преса,пък и всичко телевизии, се задъхват да хвалят Европейския съюз, заради еврофондовете, които ни дарява, пък и разсъждават дълбокомислено доколко са те усвоени и доколко са те неусвоени. У нас вече и децата знаят, че така наречено усвояване на еврофондове, общо взето, означава кражба на еврофондове, но Европейският съюз или не го знае, или не иска да го знае. По-скоро второто, защото  програмите, обосноваващи наливането на пари в едно или друго, вероятно сочат, че това е безсмислена и неефективна работа, въпреки увъртанията и шашармите, които трябва да замаскират мошеничествата. Програмите, със сигурност, показват твърде категорично колко пари са откраднати, пък и как са откраднати, а и каква е цената на пладнешкия грабеж, колко фатален е той за народното ни стопанство. Един твърде понятен пример в това отношение, например, са безчислените ВЕИ-паркове, които произвеждат двайсет пъти по-скъпа електроенергия от АЕЦ-Козлодуй, която ние, бедните българи плащаме, наместо да се възползваме от милиардите инвестиции европейски пари в сектора. Това също е корупция, разбира се, при това най-престъпна, защото личното обогатяване на шепа тарикати хвърля в мизерия, непреодолима, дълговечна, ужасна мизерия целия народ.

Ужасна, наистина, някак непонятна за здравия разум, щом цените на електроенергията у нас и в Западна Европа са съпоставими, а заплатите и пенсиите са поне десет пъти по-ниски. Европейският съюз, в този случай, фактите са категорични, генерира не само корупция, но и социална несправедливост, обрича на мизерия народа ни, заради неколцина пъргави шарлатани. И е очевидно, надявам се, че цинизма  и малоумието, за които е дума, не са само домашен проблем, че са по-скоро следствие от неадекватните или преднамерени действия на напълно бездарни хора или по-страшни от нашите циници. Сещам се, ако е наистина така, за незабравимия Остап Бендер, който съветваше: „Спасението на давещите се е дело на самите давещи се!” Сещам се, но не виждам, кой знае колко хора около себе си, които да са загрижени за спасението си, та е очевидно, че и цинизмът, и малоумието са съвсем на мястото си…

Любомир Котев