Малки пиеси на ямболски имигранти

Инж Апостол ПетровВсички сa доволни – успели са там, далеч от родината, най-вече в Лондон. Поне така излиза, при срещите, които понякога имаме с тях тук, край Тунджа.

В какво са успели често, все по-често, обаче не ми е ясно. От трима срещнати успешни емигранти, двама си правят тук зъбите, а третият не може пък изобщо да обясни какво точно работи там, в Меката на парите.

С един от тях приседнахме преди време да разменим няколко приказки, някога учихме в една и съща гимназия, но не бяхме близки. Бачкал като строител, наистина в Лондон, там нашите хора била по няколко души в стая. Банята – една на етажа. Повечето не знаели езика на кралицата, тя пък изобщо не подозира за тяхното пребиваване в страната й.

london22Чиста работа – свят без граници. Когато хвърлят топа, вече имаше няколко такива случаи, роднините им в Ямбол се виждат в чудо как да платят за пренасянето на телата им.

Смъртта е скъпо удоволствие, особено, когато искат и да те поливат в ямболските гробища.

Те обаче упорито твърдят, че там са добре, че са успели, че тук пари няма, като за тяхното равнище. Равнището им нещо не го виждам – всеки що годе добър зидар или ел.техник, тези пари ще ги заработи и тук, в родината. Нещата често са елементарни, макар и доста болезнени – те са се хвърлили в България на едро, отворили са някога фирми, изкушени от милионите, които са изкарвали тукашните им босове. При над 100 процента надценка при правенето на строителен обект у нас, някои действително направиха някои милиони.

Някои. Големите пари са кошмарен дразнител, особено, когато, поне донякъде, си видял как се върти пиесата. Само че си влязъл или по средата на спектакъла, или не си пресметнал конюнктурата. Не просто икономическата, а и политическата, не си разбрал кой ще властва в общината, или не си част от братството на масоните.

„Ротари” клуб не върши достатъчно работа, но пък се оказа етап от изкачването към масонските ложи. А нашите хора, преди да станат незнайни поданици на Елизабет ІІ, са се хвърлили в голямата вода. Сега имотите им, доколкото нещо е останало, са в ръцете на съдия-изпълнителите, или са продавани на пожар, за да избягат от ония момчета, дето са с бухалки, ала не са от отбора по художествена гимнастика.

„Не зная езика, ама там, в Лондон, ние сме в българска бригада. Тая история я знам – човекът, който им намира работа замина преди двайсетина години в Англия, и той, като старо куче, има вземане-даване с тамошните строителни фирми.

Българите са и евтини, и нелегални най-често, така че сметките и на нашия човек, а и на партньорите му от Лондон, излизат.

„Няма друг начин, имахме студентка, имаме тук кредит, а и с жена ми не сме в общежитието, живеем отделно”, разказва ми моят познат, докато ямболското слънце ни връща към гимназиалните времена. Помня го много бегло от ония, лудите години, завърши ветеринарна медицина, тук обаче и тая професия се оказа ненужна, или поне хлябът в нея беше за малцина. Жена му чистела хорските домове, не съм и очаквал да е брокер, разбира се.

Друг от познатите ми е в Испания, замина толкова отдавна, че може би три петилетки е по-близо до реалното време на неговата имиграция, отколкото две. Учи- недоучи тук висшето си образование, и хвана пътя. Куриер, велика работа, особено пък в Мадрид, където са се избили да се радват на българи.

В Ямбол къщата на родителите му си стои, не е ипотекирана, или поне той премълчава да има такава операция. Не вижда обаче и друга операция – какво ще прави, ако остане и боядиса оградата на иначе приличната си къща. Трудно ще я види, преди година един случаен екземпляр, от ония дето се правят на банкери с бързите кредити, а са за затвора, бе готов да извади 30-40 000 лева, за да си купи къща. Имал си жилище, апартаментът му бил и голям, и обзаведен до дупка с лукс стоки, ама в ж.к. „Бенковски”. А той искал стил.

Доколкото разбрах, стилът му идвал от прекараните първи двайсетина лета в село Ханово ли, в Окоп ли, това не ми стана съвсем ясно. Както и продължава да не ми е ясно, защо разрешиха лихварската дейност, маскирана като финансова, и банкова, едва ли не.

Преди много, ама много години, Преходът още бе в почти в пелени, един колега стана полицай. Един от местните криминални герои пък бе станал бизнесмен, застраховател , естествено, няма да се излага човекът. И полицаят отива да види офиса му, а там пусто, та пусто – само една бухалка му бил хай-тека. Сетне се разви, естествено, само данъчните власти не се развиват, и така и не се разбира кой откъде и как е спечелил парите си.

Ако изобщо е редно да иде реч за негови пари…

„Няма какво да правя тука, нали виждаш каква пустош е”, преди Задушница ми обясняваше един друг от преуспелите ни ямболлии. По стечение на хавата, го знаех добре – много пари минаха през ръцете му, но и доста глупости имаше в главата си. Сега ми разказва колко прекрасно е на Острова. Трябва да е самата прелест, щом бута количките в складовете на някакъв хипермаркет.

Които са реалисти, отиват, оглеждайки пейзажа дълго. И тук бяха добри, и там не са на опашката. В Чехия за година и половина мой познат си изплати кредита за апартамента. Няма Прага-Мрага, в едно провинциално градче работеше, спрямо което Ямбол е гигант като население.

Върна се, направи си един спокоен и охолен месец на морето, и дръпна към Испания. Знае обаче какво може, проучил е и ония хора дали са стока. Чехия не е панацеята, това е също сигурно – и тя, подобно на Лондон, погълна не един и двама нашенци, затънали тук в борчове и кредити до шията. Някои забравят, но наричат чехите евреите на славянството.

И докато ние бяхме с недодялан президент, какъвто бе Желю Желев, Бог да го прости, иначе бе безукорно честен човек, чехите имаха за държавен глава Вацлав Хавел. Много особена разлика. И чешката държавна сигурност опоска доста заводи и фондове, но бързо напъдиха бившите тайни ченгета от големите пари.

Съдба или повтаряща се пиеса на нашата глупост и на липсата на характер? По-скоро второто и третото, защото дори и Черна гора се оправя по-добре от нас. Македония не искам да я мислим, нека остане в песните на Яворов, защото толкова български пари и кръв отидоха за тази земя, а нищо добро така и не дойде от нея.

Несретници ли са нашите хора, или просто претърпяното тук фиаско ги кара така и да не хванат обратния път, защото в България, и в Ямбол, разбира се, тутакси ще им лепнат дамгата на пълни аутсайдери.

Другите си търсят хората по целия свят, а ние сме по-доволни, когато ги натирим. Ако това е историческа орис, пикая ти на нея. Само че историята на нацията ни показва друго. Показва как ония българи, и възрожденските, и тия, които учат в странство след Освобождението на родината ни бързат да се върнат тук, да започнат в родния си град работа, да принесат ползу и на семействата си, и на народа си.

Като ямболлията доктор Иван Бояджиев, който преспокойно е могъл да вземе голямата зестра във Франция и да си гледа пациентите на топло и сигурно, вместо да се върне край Тунджа и тук да гази калта из целия град и да лекува народа от Ямбол и селата при никакви удобства.

Защо, как ония възрожденски и следосвобожденски българи са бързали да се завърнат от чужбина, а сега навалицата към терминала не спира.

Ако това разберем, и най-вече ако го променим, имаме все още шансове. Ако не можем, завесата действително ще падне. А е знайно, в историята не е като в театъра, там тя никога не се вдига отново.

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply