Любомир Левчев беше гигант!

71104670_2731636073522746_5938227199403360256_n„Чу ли, Любомир Левчев е починал!“ Това каза жена ми преди десет минути и аз се смразих от зловещата новина! Само издадох някакъв неопределен звук… Него прочетох за първи път в казармата – антологичната книга „Самосъд“. Беше издадена по случай неговата 40-годишнина и се състоеше от 40 стихотворения… От 10 книги по 10… На живо се видяхме за първи път през 80-те години, когато от Русия се бях върнал за препоръка от Съюза на българските писатели – трябваше ми за кандидатстване в Литературния институт „Максим Горки“. Такъв беше редът. Любомир Левчев беше председател на СБП. В крайна сметка получих препоръка, която ми бе връчена лично от творческия секретар на съюза Лъчезар Еленков… По-късно се видяхме с Любомир Левчев през 1995 година, когато в качеството си на редактор на културния отдел във в. „Делник“ в Ямбол взех интервю от него. „Навремето с вашия подпис отидох да уча в ЛИ „Максим Горки“, напомних му в една от паузите. „И ти ли се оплакваш от мен, бе…“, засмя се той, имайки предвид ония неблагодарни палета, които след 1989 г. първи скочиха да плюят срещу хората, които са им помагали по времето на соца… Помня, че направихме много хубаво интервю.

Пак в ония години веднъж му се обадих по телефона в село Полковник Серафимово в Родопите, където той ходеше на творчески отдих през лятото. Имаше къща там. Във вестника през лятото правехме някаква светска анкета с известни хора – къде почиват през лятото, с какво се занимават… „Илко, как ме намери чак тук!?“, извика той от другия край на жицата. Казах му нещо глупаво от рода на… „там е хубаво, спокойно, тихо… ще почиваш и ще пишеш“… След което той находчиво ми отговори: „Илко, за пенсионера има само една почивка, но не ми я пожелавай още сега!“ Много се смях на тия находчиви думи! ……………………………………………………….. На 26 януари 2001 година бях при Любомир Левчев в дома му в София. Бяхме се уговорили предварително по телефона. Отидох със страхопочитание. Помолих го да стане редактор на стихосбирката ми “Нощта след Великден”. – Щом веднъж съм поел ангажимент към теб, трябва и сега да го направя – каза поетът, имайки предвид препоръката, която получих от СБП за кандидатстване в ЛИ “А. М. Горки” по времето, когато той беше председател на съюза. – Но те предупреждавам, че няма да ти спестя нищо, ще ти кажа това, което мисля – каза ми още той. Попитах го какви са условията да издам книгата си в неговото издателство “Орфей”. – Какво значи “какви са условията” – каза Левчев и ми наля ароматна домашна ракийца, донесена му от приятели от провинцията. Изпих само една чашка, колкото да придобия кураж… – За съжаление книгите днес ги правят счетоводителите: имаш ли пари, ще издадеш книгата си, колкото и некадърна да е тя. Другият начин е: продаваш каруцата на дядо си и издаваш книгата си. Истината е, че всеки има нужда от редактор, дори Йордан Радичков! После ми каза, че за техническата част по издаването на книгата трябва да разговарям със секретарката му. Срещата ни с Любомир Левчев в софийския му дом продължи около един час – от единайсет до дванайсет часа. – Ето, – каза ми по едно време поетът – определеният ти час за нашата среща изтече. Времето изтича така, както изтичат таблетките ми от кутийката… После сякаш се замисли и след кратка пауза каза: – Виж какво, Илко! Имам една молба към теб: поздрави моите приятели от Ямбол! След мен влезе млада поетеса. При него влизаха като при доктор и всеки имаше определено време. Малко преди да се разделим, поетът ме попита неочаквано: – Ти при кого учи в Москва? – Ръководител на семинара ми беше Валентин Сидоров – отговорих отривисто почти по войнишки… – Познавахме се отлично с него – каза Левчев. – Но той умря миналата година, така ми казаха… Вцепених се. Научих, че драгият на сърцето ми Валентин Митрофанович е напуснал този свят. Висок, с достолепна осанка и сребристо бастунче, големият поет Левчев ме изпрати до вратата. “На добър час!”, каза ми той. След около две седмици се чухме по телефона: – Радвам се за теб! Книгата ти е талантлива, трябва да я издадеш! Но тази стихосбирка излезе почти две години по-късно – през ноември 2002 година, поради липса на пари. Какво да се прави, каруцата на село бе необходима на баща ми. Нямаше как да я продам. И аз при издаването на всяка своя книга започнах да си “обещавам”, че тя ще бъде последна, т.е. че ще престана да пиша. Но има неща, които са по-силни от волята… Тогава на помощ ми дойде един ямболски родолюбец – Стефан Лазаров, Царство му небесно!. Той обеща да финансира издаването на книгата ми. На другия ден – на юбилейната изложба на художника Павел Бакалов, се приближи към мен и ми каза: “Днес преведох парите в издателството!” От вълнение дори не можах да му благодаря.

…За последен път видях Любомир Левчев в Народния театър през 2013 година, където чествахме 100-годишнината на Съюза на българските писатели. Беше в инвалидна количка. Погледът му бе все така остър и проникващ… Ето, сега преди 10 минути моята жена ми донесе зловещата вест, че Любомир Левчев е напуснал този свят. Един от литературните гиганти на България вече не е между нас, живите… Поклон, Маестро! Ще продължа да живея с твоите стихове!

Илко Капелев: поет, писател, публицист

25.09.2019 г., 14.32 ч., Ямбол

About the Author :

1 Comment to “Любомир Левчев беше гигант!”
  • Атанас Атанасов
    September 26, 2019 - Reply

    “Гигантът” му написал препоръката, Лъчезар Еленков му я връчил лично, после въпросният “гигант” му налял ароматна ракийца и казал нещо много умно… и нататък все неща в този стил: как еди кой си му дал пари за книгата, докато прикъствал на изложбата на известен художник…
    От целия текст разбрах едно: Авторът цял живот се е мотал в краката на известни личности и много му се иска да прилича на тях.

Leave a reply