Любомир Котев – още един прочит на българското битие

DSC03418„Народопсихологиите” на Любомир Котев отново са на дневния ред на читателите и литературните критици, след като писателят издаде преди броени дни седмата си книга от тази поредица. Да търсиш корените на българския характер, бродейки из нашата история и литература, както и през много и много чуждестранни мислители, живели и творили в различни епохи, е предизвикателство.

Предизвикателство, защото, от една страна, изисква огромна ерудиция, от друга – нов прочит на някои иначе познати фрази, казани от трибуната на Учредителното събрание, приело първата българска конституция, или извадени от мемоарите на чужденците, пътували по нашите земи. Това е тънък лед, който може да повлече мнозина. Любомир Котев обаче съумява да се запази върху този опасен „терен”, макар, вероятно, всеки от читателите да има и друга, своя версия за неговите народопсихологии.

Това е нормално, интелектуалното поле, ако перифразирам първия български литературен критик Нешо Бончев, не е бална зала, та да се четкаме и да си правим комплименти. Самият жанр, в който Любомир Котев влезе преди вече доста години, е слабо разработен в нашата книжнина. Това са фрагментите, познати ни от творчеството на Атанас Далчев, продължени, в една или друга степен, от Борис Делчев, Иван Динков и проф. Светлозар Игов. Седемте книги на Котев „Народопсихологии” са обаче само донякъде, по-скоро привидно, кореспондиращи с творбите на Далчев, Динков и Игов, защото при тях има много силен личен момент. Това важи особено много за „Почит към литературата” на трагичния поет от Смилец, и за „Призори” на Игов.

При Любомир Котев не се тръгва от личен спомен, от негово лично преживяване, от някаква негова житейска ситуация. Или поне изглежда така, понеже писателят всъщност познава страшно много хора, а не само автори и книги от различни епохи и различни държави. Котев обаче търси общото, търси профила на българина, не днес или вчера, а в талвега на времето, в голямото време на националното битие.

Създателят на „Народопсихологии” често е краен в преценките си, относно една или друга черта на народа ни, но ако няма в такива текстове и голяма доза пристрастност, те няма да събудят интереса, страстите, размишленията. А това е смисълът на неговите книги, търсещи къде и какъв е българинът през вековете, защо той е неизтребим, защо познава и две и двеста, низкото и високото, омразата и любовта.

Любомир Котев по-често е отчаян от това, което разбира през годините за народа ни, отколкото възхитен. Това обаче е пътят, по който се върви, за да прозреш, а не да затънеш пак и пак в нелепия ентусиазъм, владеещ сънародниците ни, когато се връщат назад през вековете.

И в книга седма от „Народопсихологиите” писателят е спорен, понякога скандален, но отново предизвиква читателите да препрочетат, да премислят, да осмислят хора, епохи, книги. Може би Любомир Котев руши митове за народа ни, за да създаде нови митове. Дори и това възражение да го има, то пак е нужно, за да не изпадаме в духовна леност. Тази леност убива, и убива често, убива страшно много хора, имащи претенциите, че са живи и мислещи.

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply