Любомир Котев за Захарий Стоянов

Kotev 10Отмина Денят на Съединението, големият български празник. И този свят ден, това най-значимо събитие в националната ни история, е повод да си припомним още веднъж, бурният, неспокоен и плодоносен живот на великия Захарий Стоянов, неговото голямо, необозримо, непостижимо сякаш дело. Длъжни сме да преклоним глава пред този светъл гений, един от най-великите българи, който задълго бе замълчаван и неглижиран, недооценен и чак отричан. Длъжни сме, защото той бе вдъхновителят и ръководителят на движението, постигнало обединението на Отечеството, дало сила и надежда на народа ни. Само личност като него, надарена с бистър ум, нечовешка енергия и всякога будно гражданско съзнание, само голям, непреклонен и вдъхновен родолюбец, можеше да подготви и осъществи грандиозния акт.

Душманите му, които винаги са премного, ни уверяват, че е предал едва ли не българщината, когато е отишъл да се договаря с ненавистния Ахмед ага Тъмръшлията. Истината обаче е на другия полюс, заради святото дело, заради Съединението, заради обединена България, той е готов на всичко, дори на невъзможния компромис. Упрекват го още, заради пристрастието към Продан Тишков-Чардафон, чието дело, видите ли, надценявал неоправдано, дори му се присмиват. Само че ако Димитър Благоев му се присмива за чардафонщината, той се присмива на него, защото мозъкът му, хванат като менгеме, както се изразява със свойствения си сарказъм, е неспособен да разбере националната идея. Обявяват го за себичен и суетен, дори за страхливец, то този великан, наопаки, посвети всеки ден и час, всеки миг от краткия си, но пълноводен живот, на България, забравил себе си, чужд на егоизма, стигащ до героизъм в неистовия си патриотизъм. Той, преди всичко той, най-вече той, съумя да постигне безкръвната, но велика революция, тъкмо заради себеотдадеността на делото, шепата съратници, които го последваха, му повярваха, защото обичаха, като него, Отечеството.

Негово грандиозно дело като национал-революционер, титаничните му усилия като строител на съвременна България, гениалното му творчество на публицист и белетрист, бяха замълчавани и чак отричани, тъкмо заради родолюбието му, заради смелостта и достойнството да се противопостави на Русия, пък и на всеки, който пречи да постигнем националното единение…

Ние сме длъжници на този велик българин, защото е печален факт, че нямаме, все още, национален герой Захарий Стоянов, че се вихрят, наместо това, глупави спорове, обезценяващи голямата личност. Проблемът за това дали е революционер, доколко е революционер, реален участник ли е в събитията, действителен апостол ли е, раздухван тенденциозно, още приживе, от безчислените му опоненти, очевидно, е заблудил и някои днешни опоненти. Чудя се как и защо, щом той е май единственият българин, взел дейно участие във всички големи национално-освободителни движения!

Захарий Стоянов е не просто участник в Старозагорското въстание, а най-близо до ръководителя му, както после е не просто участник в Априлското въстание, а апостолът, който е най-близо до Бенковски до сетния му час. Той е голяма, най-голямата фигура в борбата за Съединението, там, в тази борба, ръководителят е той. Той и приятелите му, като Коста Паница, са организаторите  и главните дейци в комитетите „Единство”, чиято цел е освобождението на Македония. Той е и сред най-вдъхновените строители на съвременна България, отново най-близък приятел и най-последователен съратник на най-видния ни реформатор, действен политик е, невероятен общественик, депутат и председател на Народното събрание. Той е изстрадал своята свещена борба, посветена на единственото Отечество, съден е, влачил пранги по затворите, гонен и преследван е и след Освобождението, а накрая, пълноводният му живот секва мистериозно.

Ясно е вече, мисля, защо оспорват някои величието на революционера и мащаба на общественика, пък и осъзнатата, принципна позиция на политика. Не харесват някому ранното русофилство и съпричастността с работническото движение, както и антимонархическите му настроения, сигурно, пък на друг яростното русофобство сетне и позакъснелите монархически пристрастия. Любен или ненавиждан обаче, справедливо или несправедливо обругаван, той си остава по своему последователен и го изразява перфектно, като заявява, че е тиранофоб.

Захарий Стоянов е и голям , велик български писател, написал най-българската книга, която е наистина колосално съчинение, не заради обема си, а заради съдържанието и великолепието. Той, факт е и това – поредният парадокс в парадоксалната му биография – наистина е единственият, в световната литература, може би, който е написал панегирик за тъща си. Култът към Баба Тонка, тази българска светица, дължим нему, преди всичко, но нека не забравяме, че пак той създаде и култа към Левски и Ботев, най-известните ни национални герои, той ги превърна в български идоли. И, като говорим за писателя, нека разбием и смехотворните, но дяволски устойчиви заблуди, които витаят около грандиозното му дело. Митът за неукия, беден овчар, преди всичко, който е изковал не друг, а той самият, за да ангажира емоционално читателите. Няма нищо по-тъпо, крайно време е да се разбере, от идиотското твърдение, че този невероятен писател, се е учил да чете и пише шестнайсет годишен, пък езици е учил като срича френските надписи по фирмите на дюкяните в Русчук. Захарий Стоянов не е нито неук, нито беден, син е на кехая, който е собственик на хиляди овце, който може да си построи огромна къща едва тридесет годишен, който е желан съпруг, когато овдовява, въпреки седемте си деца. Такъв българин няма да остави първородния си син неук, не го и оставя, малкият Джендо учи първо при даскал Буньо Бъчеваров в Медвенското училище, а сетне и в Сливенската гимназия, за което свидетелства сам. Само че, Бог знае защо, всички му вярват, като лъже нескопосно, че е неук – наистина нескопосно, защото кой неук човек е въоръжен с дивит! – а никой, като попълва служебните си формуляри. Невероятно е, но му се връзваме, забравяме някак, че в художествената литература е позволено да се послъгва, а отричаме достоверността на документа, в който е забранено да се лъже, който е съдебен документ, попълнен от представител на съдебното ведомство. Захари Стоянов е не просто образован, той е ерудит, изчел Чернишевски и Белински, Лесинг, Робърт Оуен, Маколей, Хайне, Иполит Тен и кой ли не още. Не само е чел, изучавал ги е, разсъждавал е върху прочетеното. Ако надзърнете в „Обскуранти и мистици”, един от по-непопулярните му текстове, ще видите, че той пише, без правописни грешки, на руски и френски, а е известно, че говори още румънски и турски. Захарий Стоянов е не само изключителен белетрист, но и блестящ публицист, а и завършен, цялостен журналист, който е не само  писач, но и издател, и редактор, за което също е необходима солидно образование. Не е възможно, пак ще кажа, да се разбият, бързо и лесно, наслоените около личността му заблуди, но е срамно, въпреки всичко, че нямаме, все още, национален герой Захарий Стоянов, защото е безспорно, че той е светъл, български гений…

Нека се поклоним на гения, на великия българин, не само сега, когато сме длъжни да го сторим, заради неотшумелия още празник и заради подвига, постигнал Съединението!

Нека тачим големия, недостижимия Захарий Стоянов и в делник!…

About the Author :

Leave a reply