Личната митология на ямболиите

Живеем с митове. Обществени, лични. Личните ми стават все по-интересни напоследък, по  особен начин те са и обществени. Колкото и да е шибана тая категория – обществени.

Социални животни. Каргона е обетованата земя в спомените на родените в тоя ямболски квартал. Не съм живял никога там. Реставрирам го , прелиствайки документи от благоустройството на града до средата на 30-те години, а и след  9 септември. Прочитайки, а понякога и препрочитайки, мемоарите на тамошните жители. Кал до коленете при всеки малко по-мощен дъжд, прахоляк до небето през сухите сезони, прасета и всякаква друга гад, пуснати из  улиците. Липса на каквато и да е баня в къщите, липса дори на мръсна канализация. Имало е само отходни ями, като по селата. И септични да ги наречем, все тая – нужникът е на двора, вероятно около ореха, или някое друго дърво, а кокошките сетне се навират да кълват изпражненията.

Канализация липсваше до скоро, не до преди 25 години. И ако не бяха парите от еврофондовете, тъй и щеше да влиза в предизборни лакърдии, наричани  и предизборни програми, всеки пореден кандидат- кмет на Ямбол. А сетне и тоя, който стане кмет.

Кажете всичко това: за нужника на двора, за прасетата, козите и говедата по улици, по които откровено вони на животински изпражнения, на някой каргонлия, и той ще ви одере кожата.

Малкото отечество. Обетованата българска земя. Какво е, всъщност, обетованата земя, оная от прословутата библия, вечната книга. Любо Котев разказваше преди години за една баба, неговата ли, чужда ли, не помня, а и не това е важното в случая. А друго – това че бабата свирепо се възпротивила, когато решили да правят тоалетна вътре, в къщата.

Как тъй, отходно място, клозет, а вътре в къщата, там, където и се храни семейството, и спи. Имало е вече мръсна канализация там, където живеела бабата, ала за нея все тъй била кощунствена идеята за нужник вътре в дома.

В края на 19 и началото на 20 век, пак в тоя героичен в ямболската история, поборнически квартал, вероятно семейството е яло от една паница. Голяма, ала една. И в тава да е била гозбата, ако е гювеч или пача, пак тъй ще е – в общ съд, в тава, в която всеки бърка с лъжицата. Това не само съм го виждал по селата, една от бабите ми караше така, докато стигнахме гимназиите. И бе страшно обидена, когато дойде времето да й кажа, че трябва да даде чинии, а не да бърка всеки из гювеча, и да повтаря,  и да потретва.
Личните бани, липсата на лични, семейни бани, вярно е, е компенсирана с ползването на обществените. Бай Наско Игнев, царство му небесно, е описал много добре тоя сакрален за ямболийки процес – как се събират жените от махалата на групи, как се готвят отдалеч за тоя велик момент, как се носи храна и боза за след банята.

И бай Атанас така е ходил на баня дълги години, макар да живееше на улица ” Михаил Лъкатник”, която е близо до центъра на Ямбол. И сега там къщите да са лъскави и скъпи до небето.

Еврейска баня, шумно като в еврейска баня. Такава е била една от приказките, един стар лаф, който е и нарицателен. Бани в ямболските къщи, не само в Каргона и в Аврена, а и под хълма Боровец, не е имало много дълго, десетилетия след  9 септември. Тези, които са се заселили около Боровец, са сторили това през  1925 г. Доста късно, да, но преди това в тая част на Ямбол чисто и просто не са живели хора. Те имат обаче голям късмет с канализацията – мястото е лесно за благоустройствени работи,  и още през 30-те години на миналия век градската управа прекарва  водопровод. Докато в Каргона ги мъчи и безводие много дълго, там теренът е много труден за работа – много е  ниско. И като шурнат есенните дъждове, бягай, че идат – всички улици стават блата, и така си върви чак до лятото или, ако зимата е люта, барем ще се заледят, та да не затъват децата като малачета из калта. Ходили са на кокили при такива ситуации, така са действали и по селата.

Каргонлии обаче мрат за родния си квартал, и си е най-добре тия работи да не им се напомнят. Макар че, и друг път съм го писал, по-будните сред тях, при първа възможност вдигат гълъбите и се пренасят в новите жилищни блокове на „Графа”. Или, ако са се издигнали в йерархията, из апартаменти по центъра.

Малкото отечество предизвиква често насмешка у повечето български писатели от новите времена. Докато се тъпчат с виетнамски ксанакс и водка-менте, като  главният герой от романа „ Луиза ” на Тома Марков, и се правят на модерни, това е едно от дълбоките им занимания – да презират малките отечества на другите. Не ми се рови сега да видя чий род от кое селище на България е дръпнал към столицата, но тая същата столица е като Каргона, въпреки че вече са я обявили за пръв град между градовете на България. Всеки добросъвестен мемоарист от онова време го е описал, просто трябва някои люде да си припомнят ония текстове, дори когато водката-менте се лее щедро в писалките им. Като е за пиене – менте, и яден е- менте, пак ония българи, дето ходят по себе си под ореха, са хвърляли карантиите на кучетата, а те са хапвали от истинското месо. И са държали виното да е силно, да е истинско, а не кръщавано, и ракията да е ракия. При Яворов, макар да е от Чирпан, виното е черно и е от Цариград, а ракията в цикъла му „Хайдушки песни” е одринска. Цикълът е посветен на Гоце Делчев, ако някой и това е забравил. Сега се сещам нещо, вместо с китайски ксанакс и водка-менте, Яворов много обичал да разтоварва с игра на табла. Не е имал таблет, вероятно ще ме контрира някой пубер. Горкият Яворов, наистина не е имал таблет.

…Личната митология е най-важната. Понякога тя  е и обществена, както и обществената може да се просмуче в личната. При някои писатели има също лична митология, макар, поради художествената условност на изкуството, това да е с по-различни цели.

При един от най-талантливите съвременни писатели, Георги Господинов, който е родом от Ямбол, е така – неговите детски и юношески години не съвпадат с това, което той описва като преживяно от него самия. Но се е получила една мистификация. Не зная дали е търсена съзнателно, като времето на „Битълс” в неговите текстове . Защото в личното време на Господинов, не „Битълс” , а  Дийп пърпъл” и ”Лед Цепелин”, и даже по-скоро повече ”Пинг Флойд” и „Куин” са на първа линия, а карето от Ливърпул  е на авансцената, дори и в Ямбол, доста по-рано. Господинов, всъщност, е от онова „котило”, което бе в дискотеките. Там, където сред мигащите разноцветни светлини проблясваха бедрата на Прешъс Уилсън, перлата на групата „Бони М” . И доста други много, ама много популярни групи от края на 70-те и началото на 80-те.

Един бездарен по-скоро ритъм, ала никой не е имал кокили, за да прескочи пубертета си.

Сега се сещам за един маркер – филмът „Вчера”. Автор на сценария е Владо Даверов, той описва своето поколение, само  че той и връстниците му са учили в елитна немска гимназия, а не в английска, както е във филма. А Владо Даверов сега е на над 67 лета, докато Господинов е на 48-то от живота си. Той е връстник на брат ми, така че съм имал под ръка човек с неговото детско минало.  И няма какво друго да покаже ЕГН-то, освен че родените през  1968, едва в средата на 80-те години се надъниха в гимназията.

Твърде късно за „Битълс”. Не и за личната, а още по-малко пък за литературната митология обаче. Персонажите могат да живеят няколко живота, авторите им също, понякога. Господинов може би направи точно това – подмени идентичността си, въвличайки с таланта си в един, всъщност неживян от него период, и новите поколения. Тия, които сега са по на 17-18 години.

Личната митология е особено интересна и в политиката. При толкова хора, чийто път помниш добре, ненадейно се оказа, че е имало герои, неустрашими същества, с които не можеш да се начудиш как сте били години наред и денем, и вечер заедно, а така и не си разбрал колко изумително храбри са били.

Ямболската митология има един много особен жокер – Жулиета. Преди известно време го намекнах, това, че почти всеки в града ни счита познанството си с киноманката, която не е с акъла си, за особено близко. Че той е бил нейният изповедник, и именно пред него тя е разказвала за любовта си с Ален Делон или с друга от звездите на 60-70-80-те години.

Всъщност няма нищо лошо в тези измишльотини. Въпреки че Жулиета разказваше на всеки, спрял се поне за малко около нея, за любовите си, това явно ставаше лично. Лична митология.

Както има случки-куриозно смешни с брат й, Жоро Центъра, на които пак излиза, че са присъствали всички. Хубаво е, когато всички сме набъркани в митологията.

И как няма да сме там – та нали тя е ямболска….

Борислав Ненов