Литературният коментар на Любомир Котев: За клишетата и още нещо – 1

Човешка слабост е да декларираме бодро, че се променяме, а да сме неспособни да преодолеем мисловните си нагласи и дори предразсъдъка, пък и да си въобразяваме накрая, че сме това, което не сме, т.е. да затъваме в патологията, наместо да намерим рационалния подход към едно или друго. А е голям срам и някак непонятно, че тъкмо хора, изживяващи се като интелектуалци, или са отчайващо инертни, или никога не са притежавали, колкото и невероятно да е, способността за съждение. Инак аз не мога да си обясня, неумението на литературните критици, историци и теоретици да маркират и анализират реалните процеси в литературното битие, без да разчитат на догмата, стара или нова, без да мислят непременно идеологически. Мислят, в случая, би трябвало да е в кавички, разбира се, щом всяка схоластика е цитатничество, папагалско повтаряне на чужди, съмнителни истини, крепящи някоя доктрина, която опорочава литературния процес и обезсмисля творческите усилия. Вечните пленници на конюнктурата, каквато и да е тя, освен това, могат всякога да нагодят тъй зачатъчното си, оскъдно, непълноценно мислене, че да облекат в нова дреха стария порок, да задълбочат покварата, наместо да я изличат, докато се предоверяват на приспособленческия си инстинкт. Техните пъргави инак мозъчета всякога им помагат да съчленят невероятни термини, чиято енигматичност, призвана да имитира мисловност, задълбоченост и чак визионерство, всъщност, е само съдран параван, зад който наднича конюнктурщината. Един натрапващ се пример за подобна, нескопосна и непродуктивна словесна еквилибристика е, че ролята на Партията, незаменимият Deus ex machina, чевръсто бе подменена с Божието провидение в новите текстове на старите критици.

Отново, очевидно е, се разчита не на естетическия анализ, който би трябвало да е единствения подход при преосмислянето на йерархията на ценностите, щом отдавна е универсум в цивилизования свят, а на идеологическите внушения. Именно внушения, защото идеологията отдавна не е лоно на идеите, отдавна се е изродила в пропаганда или агитация, за жалост, не само в нашия посткомунистически свят. Крещяща илюстрация за крайното, според някои, или преднамерено твърдение, пак според жадуващите края на историята адепти на неолиберализма, са шумното и агресивно налагане на джендър-философията, политическата толерантност, криворазбраната екология и още куп идиотщини. Не ме притеснява никак, длъжен съм да поясня, неуместната наглед категоричност, щом напоследък и уж неразумният Тръмп проумя, че плитките, безнравствени спекулации с пола са излишно, ненужно и отвратително безбожие, дехуманизираща тенденция и удар по християнската цивилизация. Несвестни идеологически внушения на самозабравилата се неолиберална клика, разбира се, са и широко прокламираната политическа толерантност, щом е тя пример за нетолерантност и недемократично мислене, както и криворазбраната екологическа политика, тъкмо криворазбрана, щом отдавна е пример за разюздан комерсиализъм. Но аз не желая да се занимавам с тъй актуалните инак глобални проблеми и, ако ги споменавам, то е, защото искам да посоча, че и уж свободните интелектуалци, в уж свободните страни, които никога не са били ограничавани и подтискани като нас, са склонни да робуват на лошо скалъпените, идеологически клишета. Моята задача е далеч по-скромна, аз искам да проследя провинциалното битие на опрофанената идея, ако е уместно да наречем тъй скудоумните, несръчно скалъпени приумици на социалистическия реализъм, като стъпвам върху собствените си преживявания и съмнения…

Ямбол, моят роден град, знае се, всякога е бил средище на българския анархизъм, макар че анархизмът никога не е бил политическа доктрина за съгражданите ми, а по-скоро състояние на духа. Запомнени са наистина кървавите ексцесии един бунт от тревожната 1925 година, както и многозначителния факт, че тъкмо тук е роден идеолога на родния анархизъм Георги Шейтанов, но ще е пресилено, ако кажем, че летаргично задрямалият, земеделски град, жадува анархията. Напротив, тук времето е спряло, спокойствие цари по бреговете на Тунджа, часовете се нижат бавно, протяжно,  хората са заети с ежедневните си залисии, а политиката е моментна разтуха, която вълнува истински малцина. Има, все пак, нещо необяснимо, витае някаква странна енергия, която обърква равноделния, уталожен делничен ритъм и тревожи човека, която вселява непонятен екстремизъм в душите. Естетически екстремизъм – това е най-неочакваното! – тъкмо тук, група буйни ентусиасти, недоучили, може би, домашни интелектуалци, са обладани фатално от идеята за модерност и умуват в знаменития „Йелоу хол” как да разпердушинят конвенционалното изкуство. Техният забележителен нонконформизъм и страстното желание да се противопоставят  на унификацията, трябва да се отбележи, са колкото претенциозни, толкова провинциални. И когато след време запитах вдъхновения им предводител и идеолог какво е представлявал прочутият „Йелоу хол”, той смигна шегаджийски и рече, че са боядисали стените на една стая в къщата на Васил Петков, в червено, зелено, синьо и жълто, не за друго, а за да подмамят някоя и друга паресница или развалена мома. Така или иначе, групата около Кирил Кръстев съумява да сътвори същинско чудо, като натъкмява единственото у нас футуристична списание „Crescendo” и привлича вниманието не само на неистовия експериментатор Гео Милев, но и на световноизвестния Маринети, който изпраща свои текстове в далечния Ямбол, за да ощастливи неочакваните си последователи. Чудото „Crescendo”, не ще и дума, въпреки натрапващата се еклектика, колкото и да са и каквито да са кусурите му, е ярък естетически феномен, а не поредният роден куриоз. Това списание, макар да е кратък живота му, е фундаментално за българския авангардизъм и сочи недвусмислено, че е имало и у нас непримирими новатори, които искат да създадат истинско, различно изкуство, което е не просто преднамерен епатаж, а мъчително творческо дирене. Друг въпрос е, че вдъхновените млади хора, поради липса на култура, може би, поради неподготвеност или незадълбоченост, или заради оскъдния талант, не съумяват да създадат естетически пълноценни произведения. „Истерични вери” и „Гонг на безумието” на Теодор Драганов са доста нескопосни стихосбирки, чието съдържание не защитава екстравагантните заглавия, а същото би могло да се каже и за белетристичните опити на Теодор Чакърмов. Далеч по-същественото обаче е, че творческия кипеж в неспокойните души не затихва в 1922 година и четири години по-късно, групата ямболски модернисти сътворява удивителния „Манифест на дружеството за борба против поетите”. Аз няма да се занимавам нарочно с този вече по-скоро куриозен, отколкото основополагащ, документ на българския авангардизъм, очевидно провокиран от известните манифести на Пол Елюар и Тристан Цара или на руските модернисти, но ще отбележа, че той е най-категоричното доказателство, че идеята за модерност се е вселила трайно в душите на ямболлии. И ако кръгът около Кирил Кръстев не съумява да излъчи писатели, които са естетически пълноценни, завършени модернисти, Ямбол даде плеяда открояващи се творци в изобразителното изкуство, оттук тръгва към световната слава един от бащите на сюрреализма Жорж Папазов, а редом с него творят талантливи художници като Георги Попов- Джон, Иван Славов и Мирчо Качулев, чийто афинитет към новаторството е видим.

(следва)