Литературният коментар на Любомир Котев: За клишетата и още нещо – 3

Продължение

Аз, пак ще кажа, не теоретизирам абстрактно, не търся под вола теле, а се опитвам да проследя творческата съдба на своето поколение в литературата, вглеждам се в изстраданата действителност, в нашите копнения, надежди, съмнения и премеждия. Защото имаше и премеждия, и съмнения, когато се завърнахме в родния град току завършили университета и трябваше, заради копненията и надеждите, да разбиваме ледовете на провинциалното самодоволство и непоклатимите предразсъдъци на интелектуално и морално осакатеното тоталитарно общество. Ямбол бе летаргично унесен град тогава, застинал в безвремието, в който шепа тарикати, учили-недоучили и порядъчно бездарни, но пък твърде амбициозни, сервилни и особено находчиви в хитруванията си, бяха се самообявили за незаменими културтрегери, а обществото от верноподаници се бе примирило с нездравите им мераци и не се противеше на мнимото им величие. Яръма, спомням си, уподоби този провинциален кръжец от недоправени, както се изразяваше той, интелектуалци и затърчали се към твърде далечния Парнас домашни писачи на Вазовите чичовци. И бе точен, трябва да му се признае, защото граматическият екстремизъм на Йотата, да речем, го имаше и у тях, изроден в идеологически екстремизъм, насилен и неискрен, но пък твърде удобен, щом политическата върхушка се възторгваше от шарлатанията им. Политическата сервилност бе удобно прикритие за тях, параван, позволяващ им да се вживяват в нови Елинисти и Волтарианци, или по-скоро Робеспиеровци, които необуздано дрънкат невъобразими глупости, докато показно угаждат на властта и някак свенливо, тайничко, но неотстъпно се самообожествяват. Припомням тези забавни, да ги наречем, моменти от миналото, защото пак политическата сервилност бе и страшно оръжие за провинциалните културтрегери и заради нея, за да демонстрират отдадеността на любимата партия, те бяха готови да зачеркнат не само славата на Ямбол като град на модерното изкуство, но и на далеч по-втрещяващи безобразия. Невероятно е, но те съумяваха да превърнат, по алхимичен способ, идеологическата уж борба в битово удобство, като клеймяха пламенно всеки, понечил да развали рахатлъка им, като тутакси го обявяваха за адепт на упадъчното, буржоазно изкуство и проводник на чуждото влияние. Така или иначе, писано ни било, тъкмо на нас, да разбием уюта им с цената на много, нелесни усилия и върнем на града си загубената аура и поруганата слава, да разбълникаме застоялата вода в блатото, докато търсим себе си.

Неистовият патос на Стефан Чирпанлиев, преклонението му пред литературата, като че ли, бе онова светло начало, което възстанови авторитета на писателя и го разграничи от провинциалните сноби, които издевателстваха неуморно над думите, но несръчното им стихоплетство не ги доведе до никъде. Нямаше в Ямбол нито един член на СБП тогава, първата лястовица бе Георги Братанов, който и заяви, и защити намеренията тъкмо на нашето поколение с една поезия, впечатляваща с новаторството си, преди всичко, въпреки прокрадващите се тук-там, неизбежни компромисни нотки.

Гого, всъщност, бе безкомпромисен, може би, вдъхновен млад човек, който вярва непоколебимо във фалшивите идеали, който е устремен към светлото бъдеще, който е посветил таланта си на социалистическите преобразования. Така или иначе, той беше роден поет, умен и талантлив, вечно търсещ и вечно откриващ, който пресътвори живота ни, превърна го в красива метафора, прокара просека до любимите си звезди и даряваше щедро надежда, въпреки нерадостната си съдба. Той бе от онези безкрайно надарени хора, неподвластни на конюнктурата, преодоляващи я, преобразяващи я, дори като са впримчени в пипалата и, истински любимец на музите, способен да опази, спаси поезията в най-сивия и безпросветен ден. И притежаваше изключителната дарба не само да твори, но и да създава поети, като напътства търпеливо, като разбуждаше невинния разум и неукрепналите сетива на младите, като разпалваше творчески огън в душите им. Неговите модерни възгледи за поезията и високият естетически критерии спомогнаха да изкласи, първо в неговия кръжок, таланта на Георги Господинов и Мария Вирхов, които бяха най-надарени, а безброй други деца съпричастиха завинаги към магията на изкуството. Водех и аз литературен кръжок тогава, средношколски, и се мъчех да доразвия, обогатя, посаденото от него в жадните за поезия души, но по-важното е, че досущ като него, учех младите да се противопоставят на унифициралите се изказни схеми, да са истински, неподправени словотворци и естетически бунтари.

Всички ние, младите тогава, едва прохождащи литератори, без да се наговаряме, сякаш се стремяхме, по-скоро подсъзнателно, отколкото премислено, да възродим излинялата, позабравена и потъпкана, но славна традиция. И затова, навярно, Христо Карастоянов написа дипломна работа за Матвей Вълев, а сетне посвети и книга на най-безспорния и най-завършен ямболски белетрист от новото време. И пак той, досущ като Георги Братанов, докато реставрираше, възстановяваше славното минало, сякаш търсеше и опорите му в настоящето, откривател на таланти бе и той, нему дължим сетнешните бляскави изяви на ярък пое като Добромир Тонев, той го откри, окуражи и отгледа. Но по-важното е, че и той, и аз, и всеки от младите, що-годе способен да прави изкуство, горяхме от желание да се изявим като новатори, тъкмо като новатори, които продължават традициите на модерната ямболска литература някак неволно, без да мислят нарочно за контюнюитета, докато се домогват до собствен стил и формират натюрела си. Христо и аз по-сетне се опитахме да защитим, всеки според силите си, характерната стилистика и идеите си, да експонираме своеобразното осмисляне на действителността в разказите и романите, които написахме, да изразим възгледа си за литературата и живота във всеки от текстовете си. Той, струва ми се, го направи перфектно, със завидно майсторство и се утвърди като един от най-креативните, наистина модерни, съвременни български писатели, а за себе си ще кажа само това, че двамата се опитахме да „зашлевим звучен шамар на литературната посредственост”, както се изрази Иван Гранитски. Двете книги в нашите „Паралелни паранои”, мисля, са най-красноречивата илюстрация за търсенията ни, а „естетическото хулиганство”, както го определиха някои, съвсем не е плод на моментно настроение или фриволно хрумване. Ние написахме, пак ще кажа, и други авангардни, или поне твърде претенциозни книги, които едва ли са просто маниерни, щом всеки от нас имаше свой възглед за изкуството и се домогваше до своя естетика. По-важното обаче е, че не само ние бяхме не просто градски, но и модерни писатели, щом заглавието на романа „Курвата” от Трифон Йосифов стига, за да е ясно, че епатажът е търсен, а заявеното в подзаглавието намерение да се обхване „педерастията на този свят”, подсказва че провокацията не е просто екстравагантен жест. Тежнения към модерната проза категорично изяви и Димитрина Бояджиева, чиито „женски” разкази изразяват не толкова чувствената натура, колкото интелектуалното преосмисляне на битието от по-особен ракурс.

(Следва)