Линейка Ямбол-Харманли

Беше преди доста години, но тия дни се върна свирепо в паметта ми. Мой много скъп човек се наложи да влезе в болницата на Харманли. Сърцето даваше дефекти и там съвсем излязло от контрол. Мобилни телефони тогава нямаше или имаше само за много богатите българи.
Така че не можех да разбера какво точно става в този за мен напълно непознат град, а обясненията по телефона на приятел на моя близък, с който работеха  в тамошен ресторант, още повече ме объркваха. До харманлийската болница ме хвърли служебната кола на фирмата, в която работя-шефовете са свестни хора, макар и сприхави понякога.
В оня по-горещ и от Ямбол град, болницата се оказа с огромен двор, но с почти спартанско оборудване, а лекарката не се правеше на велика и ми каза директно, че е по-добре да прибера близкия си в Ямбол. Тя, милата, логично си мислеше, че в областен център здравеопазването е далеч по-модерно.
И аз хранех такива надежди и дори нещо повече-че ще намеря тук линейка, за да не докарам в родния град труп, вместо жив, макар и болен човек. Директор на ямболската болница беше един вече възрастен мъж с тежък характер, но пък много решителен. Обясних му по късата процедура как стоят нещата и че ще заплатя курса на линейката, а той още по накъсо ми каза, че дава „превозно средство”.
Сега това ми звучи като пиеса на абсурда, ала в онова свирепо лято именно така се развиха нещата. Нямаше време да разпитвах познати лекари какво да правя по пътя от Харманли до Ямбол, ако се получи проблем, а и мислех, че щом сме с линейка, е пределно ясно, че с нас ще има медицинско лице.
Имаше обаче само шофьор, и на плахите ми надежди той да каже, че има образование и за фелдшер поне, отговорът бе отрицателен. Дявол знае защо, тогава имах други представи за линейките – че в тях винаги има ако не лекар, то поне медицинска сестра или друг човек, който разбира от здравни проблеми.
Вече напичаше, а оня град не е близо и не исках да бъда суеверен – трябваше да се действа.
И се задействахме. И дори стигнахме до болницата в Харманли, одумвайки този и онзи политик и футболист с шофьора. По пътя обаче линейката на два пъти спира и момчето рови доста време из двигателя, докато му дойдат нови сили за пътуването.
Онази учтива и хубава лекарка пак се оказа на смяна и пак обсъдихме ситуацията.
Не беше отново добра – моят близък получавал сърдечни пристъпи, така да го наречем. Но все пак най-добрият вариант на първо време бил да го взема в Ямбол, още повече че съм дошъл с линейка и с медицинско лице.
„Ама ние сме само с шофьора, няма никакво медицинско лице”, притеснено обясних на красивата поданичка на Ескулап. При което тя пък почна да сменя цвета на лицето си и каза, че не може нищо да разбере.
„Как може да идвате с линейка, а да сте  без лекар или фелдшер, не обяснихте ли каква е диагнозата, която съм поставила?!”, почна да ми се кара дамата и да се колебае от минута на минута все повече дали да „пусне” моя човек от нейното отделение.
Там, в Харманли, доколкото можах да се ориентирам, всъщност май кардиология нямаха и нещата бяха смес-карашик. Но това бяха незначителни работи, а трябваше да действаме, защото близкият ми вече съвсем бе побелял.
Лекарката, прекрасна жена, и сега ми е пред очите, ми изнесе една бърза лекция по кардиология, макар че години наред с моя човек бяхме обикаляли на частно ямболските лекари и диагнозата бе все една и съща. И знаех нещата, които тя ми разказваше.
Не знаех обаче какво да вършим по пътя, ако  сърцето пак почне да прави номера.
„Със система няма да се справите, ще ви дам да биете инжекция, ако нещата се влошат”, обясни лекарката. Не можех да бия инжекции, но вярвах, че има Бог и че бързо ще изминем обратния път, разчитайки и на нитроглицерина.
На шофьора не казах нищо – момчето и без това се стресна като видя в какво състояние се качва в колата близкият ми. Вече прежуряше, в онова проклето лято апаши гориха с размах  горите из оня край на отечеството, и по пътя бе черно, черно, черно.
„Само веднъж да стигнем, веднъж да се доберем до нашата прекрасна болница”, ми се въртеше в главата, докато гледах с потрес, как още след първите няколко километри моят човек почна да смуче нитроглицерина.
Линейката бе бавна, далеч по-бавна от оня влак, с който някога Христо Фотев е пътувал към  Бургас, за да потъне в обятията на жените, морето и коняка. Колата обаче не само почна да става още по-тромава, а след още няколко километра се подпали.
Там, край полето, и край овъглените трупи, където беше черно, черно, черно.
„Ако се доберем живи до Ямбол, ще убия най-напред шефа на болницата, заради тая скапана линейка”, ми се въртеше из оплешивяващата глава, а всъщност се опитвах да си спомня някоя молитва, с която да изпрося милост от Господ.
От всякакви богове, само да спре да пуши двигателят и шофьорът да се окаже факир, за да тръгнем отново.
Момчето се оказа наистина  магьосник и се справи с колата, която вероятно бе купувана, когато мен са ме взели от Родилния дом. С дружни псувни и след не зная колко нитроглицерин още, все пак влязохме в двора на ямболската държавна болница, тогава всъщност, частни още нямаше.
Моят близък – жълт, ние – мокри от ужас.
Все пак не пристигнахме от онова изгоряло поле, за да отиваме на гробищата. Така че убийството на шефа на болницата отложих за по-късно,  а сега се въртях , за да разбера къде да постъпи болният. Някаква мед.сестра каза, че тук си имало ред и че трябва да се мине през „Бърза помощ”. А за там се чакало.
В „Бърза помощ” нищо нямаше да направят, освен да го натъпчат с някакви приспивателни. Аз това  го бях сторил по пътя, защото нитроглицеринът не е пакетче „Детска радост”, поне за това си давах сметка.
Шофьорът вече нямаше сили за нищо, но по погледа му разбрах, че не бива да дремем пред „Спешното”. Мина един познат кардиолог, който бе лекувал на частно много пъти моя близък. И взе че се спря. И като разбра какво сме направили и как изглежда доведеният до Ямбол, подскочи и хвана първата минала санитарка. „На носилка и в интензивното, веднага”, разпореди кардиологът.
… Милата родна болница. Баница от баба, пилешка супа от нея, целувки от нея. Кофи с лекарства, диагнозата пределно ясна, обаче вървим назад, а не напред. Не мърдаме от не помня коя степен по скалата на кардиолозите-до тоалетната и обратно. И все сме без цвят по лицето. А баба ми със същата диагноза, ходи от 20 години да копае цяла градина.
Апаратурата – никаква. Слушалки, кардиограми, велосипед.
И все същото-безцветен. Старата, вече бе минала 80 лета, почна да става нервна-преди изяждал по една тенджера от манджите й, сега не можел да изяде една супичка.
И пое командването – София.
Коронарографията показа, че няма изобщо такова заболяване, нещата били съвсем други.И  веднага изхвърлиха всички хапчета в кофата за боклук. От ямболските спецове никой не повярва, но като им показвах  снимките от изследването, се смълчаваха.И оная диагноза повече никога не се чу.
… Полето, черно, черно, черно, от набезите на „бизнесмените”, опожарили горите из Харманлийско. Онази чаровна лекарка. Линейката, която пламна посред пътя.
Господ, който реши да ни даде още километри. Чак до Анталия и до Мароко.
И няколко убийства, които реших да си спестя.
Някой ми каза, че така пишело в Библията.

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply