Коментарът на Любомир Котев: Политическият театър

kotev25Нашият, нашенският политически театър, казвал съм го вече, е театър на абсурда, в който абсурдното е навсякъде и във всичко, в който е абсурдна не само пиесата, режисурата е още по-шантава, а абсурдни са и актьорите, че чак и публиката, както никъде другаде. Наскоро, например, един така наречен политик, дотолкова впечатлил с интелекта си своите съпартийци, че заслужил честта да е депутат, представи твърде впечатляващ монолог, който наместо да натъжи или разсмее интервюиращия го така наречен журналист, предизвика искрен аплауз. Изпеченият политик, без да му трепне окото, категорично отсече, че омразните комунисти, всъщност, не са никакви комунисти, а партия на олигархията, която пази интересите на едрия капитал и нехае за бедните. Това, както и да е, популярна актьорска импровизация на домораслите политици е да наричат социалдемократите комунисти, защото били, видите ли, продължители на БКП, т. е. партията-майка, чийто членове са били мнозинството от днешните й ругатели, като този, същия хубостник. А далеч по-впечатляващото е, че предоверяващите се на скромния си талантец, домашни политически актьори, докато ни заливат с насилен патос, нехаят как така партията е хем комунистическа, хем олигархическа, като едното изключва другото. Върхът на всичко обаче бе, че така нареченият политик, изживяващ се като ловък манипулатор, се увлече дотолкова от сервилното отношение на интервюиращия го така наречен журналист, че надрънка умопомрачителни глупости. Дали заради късата памет или заради бездарието, преливащо в насилен патос, той забрави какво е говорил преди минута и се присмя на комунистите, че са дотолкова задръстени и тъй анахронични, че се борят за социалните правдини на бедните в цивилизована държава, член на Европейския съюз, в новия век, когато такъв проблем, всъщност, няма. И тук той направо се оля, защото уж дясната, олигархическа партия, която той ентусиазирано кореше, че обслужва едрия капитал, изведнъж се оказа, според неговото признание, лява партия, която воюва за социална политика в защита на онеправданите, най-мизерстващи слоеве от населението. Истински абсурден е този театрално-политически етюд обаче, не заради нестройното мислене и още по-нестройното говорене на политика, а заради възхитата на клакьора, който наместо да се присмее, ще повторя, или натъжи, виеше от възторг…

Аз отдавна не се питам дали са наглеци или малоумници преобладаващото мнозинство от родните политици, те обикновено, за наш късмет са и едното, и другото, а са такива, защото такива ги искаме, щом няма обществена нетърпимост  спрямо безобразното им поведение. За мен далеч по-интересна е реакцията на така наречения журналист, който сервилничеше някак нереалистично, докато задава въпросите си, но се радваше съвсем искрено на неспастрените отговори. Зачудих се защо и реших, че има  за неговата медия публика, готова да аплодира тъкмо такова безумно поведение на наглец-депутат или друг политически нахалник, та затова се опиянява той от мисията си на посредник между неадекватния депутат и още по-неадекватната публика. И е тъкмо така, за жалост, щом коментарите по актуални събития в Интернет, да речем, ни изправят пред едно политиканстващо мнозинство, което воюва не за демократичните свободи или социални придобивки, а за да изяви верноподаническите си настроения. Аз не знам и не искам да знам доколко това са непосредни, емоционални реакции на сериозно затормозени хора и доколко са лошо режисиран политически цирк с платени клакьори, но инак знам прекрасно, че и в единия, и в другия случай, е налице не просто покушение срещу свободата на словото, но и срещу демокрацията изобщо. А друг въпрос е, че недомаслените реакции на шумно изразяващото се политиканстващо множество са пагубни, преди всичко, за държавата, за националните интереси и народното благоденствие. Ако се обърнем пак към театралната стилистика, трябва да уподобим този многоглаголстващ народ, бълващ най-вече недомислени и лошо навързани фрази, на окаян нещастник, който реже клона, на който стои, но въодушевено ни убеждава, че няма да се строполи, след злополучното си занимание, а ще литне…

Крещящите примери за учудващата неадекватност на твърде активните поддръжници на всяка власт, за жалост, са колкото изобилни, толкова втрещяващи, щом най-често акламират конюнктура или доктрина очевидно вредна и чак пагубна за националните интереси. Те са и смехотворни, щом опитът да се подкрепят някак нестройните лупинги на правителството, непременно води до невероятни гегове, които би трябвало да са разтушаващи, а не натъжаващи. Само че най-често гледаме поредната трагедия, докато се смеем през сълзи, а не комедия, макар да са комични и реакциите на управниците, и пелтеченето на застъпниците им, и нашето сеирджийство.

Най-релефният пример е грандиозният политически спектакъл, вдъхновен от руските енергийни проекти, който продължава се играе от нескопосни актьори, за да ни разсмива и натъжава. Смешно е, много смешно, но и жалко, ужасяващо, че като изтървахме питомното, се опитваме да гоним дивото, но запленяващите скечове на политическите бабаити не ни разсмиват, а натъжават. И няма как другояче да е, щом ако има човек за пет пари акъл в главата си, тутакси ще схване, че сме загубили много, милиарди, сигурност, стратегическо положение и какво ли не още, а това, което бихме си върнали е нищожна част от загубеното. Последен шанс все пак, нещичко, него поне не бива да изтървем, но е удивително, че тия, които надробиха попарата, дето ще я сърба народът довека, продължават да се пъчат и да се бият в гърдите, че те, точно те, са спасителите на Отечеството. А театърът на абсурда е пълен, грандиозният спектакъл е смайващ, не защото крадецът вика дръжте крадеца, а защото някой му се връзва, защото публиката ръкопляска възторжено, наместо да освирква. На камерната сцена пък се играе, с променлив успех, пиеската за АЕЦ-Белене, която също е абсурдна трагикомедия, щом ни убеждават, че търсят спешно чужд инвеститор, а забравят, че ноу-хауто е руско и това не би могло да стане без руско участие. Финалът на тази пиеска, по всяка вероятност, ще е фатален, ако наместо да се върши смислена работа се дрънкат безсмислени глупости, но и изпълнителите, и публиката, очевидно нехаят и засега прекрасно се забавляват. Въобще, твърде словоохотливите, но съвсем недоправени, доморасли, самодейни политолози, пък и платените политически кукловоди, говорят без да мислят най-често, та затова са тъй очарователни и приласкаващи, направо поетични, посланията им…

Но, да оставим националните интереси, които са нещо далечно, все пак, за примитивното съзнание и ленивия мозък, пиесата на абсурда е същински шедьовър, защото неспастрените, опашати лъжи на управниците, хващат дикиш, дори когато окаяникът усеща все по-отчетливо мизерията. Въодушевени са мнозина, например, че сме по-богати, че стандартът ни е по-висок, че живеем по-добре и току затрупват с нестройните си и несмислени словоизлияния в мрежата, които сякаш трябва да отменят хляба на недоялия. Защото, всъщност, става дума тъкмо за това, щом социалният минимум, т. е. средствата, които са насъщни, абсолютно необходими за сит живот са комай два пъти повече от минималната пенсия, пък и повечето от пенсиите не могат да ги стигнат. Пиесата на абсурда е точно пиеса на абсурда, защото ни убеждават, че средният доход на населението е над хиляда лева, а се оказва, че той е недостижим за повече от осемдесет процента от окаяните българи. Те обаче нехаят за недоимъка и страданията си и скандират възторжено, ведно с управниците и техните клакьори, че вървим, както всякога, уверено към светлото бъдеще…

Политическият театър у нас всякога е театър на абсурда, а пиеската всякога е пошличка, защото са бездарни не само режисьорите, или защото критиците са подменени от клакьори, а защото актьорите, т. е. мнозинството от окаяния български народ, е навикнало да играе вдъхновен вечното си хоро, дори като му свирят виенски валс. Напъва се този народ, със страшна сила, да задълбочи абсурдите, колкото и да са те и каквито и да са, наместо да се опита да ги преодолее…

About the Author :

Leave a reply