Коментарът на Любомир Котев: Тридесет години по-късно…

Онази есен, есента на далечната 1989 година, бе досущ като тази, топла, неочаквано топла, усмихната и приласкаваща, а колко покруса и изумление донесе, колко страхове и несигурност, а наред с това необуздан възторг, надежди и радост. Народът бе стъписан, смутен от случващото се, но възбуден и въодушевен, хората се радваха неразумно и необуздано, без да си дават сметка какво точно става, какво ги очаква, забравили за миг вечните, дребни сметки. Мнозина бяха разочаровани, отегчени, чак озлобени, но се събудиха, като след кошмарен сън, изживяваха моментния стрес, без да знаят да се радват ли, че зловещия сън свърши, или да се притесняват от тревожните предчувствия, които поражда. Въодушевени бяхме, но объркани, ентусиазирани, но притеснени, блъскахме напразно бедните си глави, разпнати между надеждата и съмненията, двоумяхме се, триумяхме се, питахме се дали няма да са напразни надеждите ни и дали не са оправдани уж абсурдните страхове. Пропълзяваха страхове, неясни, но натрапчиви, гризяха възкръсналите души, размиваха всеобщото въодушевление, още в начало, някак подсъзнателно, маса народ се досети, че не са се сбъднали налудничавите ни мечти, че не сме дочакали бленуваното светло бъдеще. Пиянството на един народ бе такова, каквото е било всякога, лудите лудуваха, опиянени от мига, мъдрите мъдруваха, стреснати от промяната, а само посветените знаеха, че иде буря, че празникът ще отмине бързо, за да изстрадваме дълго непреходния преход.

Пиянството обаче си беше пиянство, тържествуваше радостта, загърбяхме съмненията и страховете, както всякога, като ударим две ракии, пеехме, докато пием, веселяхме се, разпускахме, нехаещи за изпитанията, които ни очакват утре. А в тези безумни дни и нощи на всеобщ възторг е имало едни хора, оказва се, дето са трезви, отвратително трезви, възмутително трезви, дето сън не спят, за да смятат и пресмятат как да ни приклещят, как да ни омотаят в мрежата, която си въобразявахме, че сме скъсали завинаги. Не вярвайте на освободителите и освобожденията, предупреждават знаещите, още в древността, всеки освободител идва, за да ви пороби, но кой да помни, кой да се сети, точно когато всички са си загубили ума! Мъдреците мъдруваха, стреснати от промяната, споменах вече, но кой ги броеше за мъдреци комунистическите тикви, а бяхме забравили и това, че демократите се израждат в тирани, не искахме да знаем, че тъкмо такива мерзавци спекулират ловко с демокрацията, докато дерибействат. Никой не се учи, наистина, от уроците на историята, та затова си плащаме, всички, много народи, а някои плащаме повече, не само за своите, но и за чуждите грехове!…

Проглушили са ни ушите колко мъдър народ сме родните шарлатани, но или бъркат понятията, или се правят на луди, защото е едно да си разумен, а друго да си хитрец, защото умният не бърза, а мисли, осмисля, премисля, докато хитрецът е пъргав, чевръст, но все слепи ги ражда. Това се и случи, бързата кучка роди слепи, безпомощни кученца, които се залутаха из червено-синята мъгла и се мотаят вече три десетилетия, блъскат се, хапят се, лаят и вият, а все не намират изход. Само че не бе това преждевременно или нескопосно раждане естествено, не бе някакъв исторически малшанс, а бе програмирано, нагодено тъй, че да е част от всеобщия хаос, да го задълбочава, наместо да го преодолява. Спори се сега, глуповато или хитровато, какво точно се е случило аджеба на 10 ноември, вътрешнопартиен преврат ли е имало или революция и дали тези, които са правили сметки без кръчмар, не са изтървали пусията. И не секва велемудрият спор, за да ни хвърлят прах в очите, разбира се, не за друго, защото е провокиран той и раздухван тъкмо от тези, които си разиграха коня, за да си изиграят играта. Не е имало сметки без кръчмар, сбъркани, криви сметки, а е тъкмо наопаки, превратът е замислен и проведен под ръководството на Москва, за да превърне политическата власт на БКП в икономическа, както ни убеждават, а всъщност, за да опази властта на комунистите нацяло, като ги разсели из всички партии.

Перестройката на Горбачов бе велико историческо събитие, но и голяма шашарма, защото ако осигури бленувани свободи, като прословутата гласност, подсигури една новоизлюпена класа от безскрупулни грабители. Перестройката не бе перестройка, а съсипия, глупост е, разбира се, че Съветският съюз е бил колос на глинени крака, че са му липсвали ресурси, щом Китай, видяхме, съумя наистина да се преустрои. Станислав Говорухин, като че ли, обясни най-релефно случващото се в книгата си „Великата криминална революция”, не чрез подвеждащото заглавие, а защото посочи, че е хем криминална, хем милиционерска революцията. Парадокса е очевиден и чак втрещяващ, но ако се замислим, ще видим, че във време, когато държавата я няма, когато стопанството се демонтира, когато се променя всичко, уж стихийно, има само една сила, която може да работи надеждно, организирано, методично сред всеобщия хаос. И тази сила, близко е до ума, са вездесъщите служби в милиционерската държава, които всякога са работили на тъмно, тайно, които са функция на държавата, но всякога са управлявали държавата. Налагали са контрол навсякъде и във всичко, задължително е да се отбележи, но и те са били контролирани, докато сега, в разграждащата се държава, контролът над тях го няма, пък и да го има е крайно неефективен, докато действията им, напротив, са твърде ефективни, щом са единствената организирана сила. Ако се е провалил замисълът на Горбачов или на когото и да е, тук се е провалил, в този пункт, предоверили са се на лоялността на службите перестройчиците, подценили са животинската природа на човека, или тъкмо заради нечовешката алчност, са се престорили на по-глупави, отколкото са, за да грабят и те. Последствията, така или иначе, са ужасяващи, Говорухин ги е описал подробно, описал е как край границата, в Китай, растат милионни градове, в които всичко, ама всичко, е окрадено от Русия и продадено на безценица. Не друг, а Солженицин, мъченикът на комунизма, който заклейми комунизма както никой друг, малко по-сетне написа „Русия в разруха”, за да изплаче, че колкото и нескопосни да са комунистите, когато се опитват да съградят нещо, все са по-добри, отколкото като разграждат и съсипват Отечеството. Този честен мъж, заяви в прав текст, че случващото се е по-лошо от комунизма, че изстрадалият какво ли не народ, сега страда повече, че на Русия отново са нужни поруганите Бог, Цар и Отечество, за да преодолее разрухата…

А какво се случи у нас? Ненужен, реторичен е въпросът, разбира се, защото вече и децата знаят, че се случи същото, ама досущ същото, че и по лошо, по нашенски извратено. Тези тарикати от службите, вярвам всеки се досеща, ако са получили правото да разграбват народното стопанство, са получили и нареждане да дават комуто трябва, каквото трябва. И колкото трябва, нека отбележа, защото техният необуздан и алчен грабеж непременно щеше да срещне противодействие, ако не деляха плячката, както трябва и с когото трябва. А плячката, нека повторя и това, далеч не беше само материална, както ни убеждават, а бе и власт, дали парите осигуряваха влиянието или водещият офицер е без значение, но е факт, че ченгетата се намърдаха във всички партии, за да компрометират демократичния процес. И да го обезсилят, нека допълня, защото след тридесет години, виждаме, парламентът ни има най-нисък рейтинг, икономиката ни боксува, социалната политика е абсурдна, третата власт не е реформирана, а четвъртата хич я няма. Не знам грешки на растежа ли са това, както ни успокояват разноцветните клакьори, или малоумна политика на недоучили и продажни управници, но е печален факт, че вървим назад, наместо напред. И това съвсем не са емоционални вопли, щом не друг, а премиерът се хвали, че вече сме достигнали и задминали постиженията на комунистите, т.е. признава, че сме пълзели като костенурка, щом за тридесет години едва сме догонили уж разсипаното и немощно стопанство.

Иван Славков, ако не се лъжа, беше казал, че това, дето дедо му го е построил, само оградите му не могат да измажат новите властници, а времето показа, че не се и опитаха да го сторят, пък и не беше нужно, защото нищо не остана зад оградите. И никой, никому, не потърси отговорност за безобразията, едва напоследък една компания от новобогаташи се озова в затвора, но все още няма осъдени, а стотици хиляди си загубиха хляба, пък държавата загуби мощта си. И е малка утеха, както за народа, така и за държавата, ако Николай Банев бъде осъден, щом стотиците заводи са затрити, а хората търсят поминък в чужбина. А като казвам, че държавата загуби мощта си, имам предвид не само разсипаната икономика, но и ужасяващата социална политика, която няма как да е по-различна, щом липсват приходи в бюджета. Забавно, много забавно би било, че се хвалим със стабилност и ръст на производството, ако не беше страшно! Защото се закотвихме на дъното, защото сме най-бедни в Европа, както никога досега, защото доходите ни са десет пъти по-ниски, отколкото в развитите страни, а пенсиите Бог знае колко пъти по ниски, защото образованието и здравеопазването са направо разсипани. И къде е прословутата стабилност, щом липсва сигурност, щом мизерстващите пенсионери, не само гладуват, но са и ограбвани, пък и малтретирани, а в образованието и здравеопазването се е ширнала невиждана корупция. Всички, ама всички, в това число учителят и лекарят, призвани да опазват духовното и физическото ни здраве, издевателстват над бедния народ и го вършат абсолютно безнаказано. Напоследък показаха дотам самозабравили се лекари, които разболяват зорлен здрави хора, за да богатеят, а цинизма им стига дотам, че не се задоволяват с престъпно скалъпената заплата от петдесет хиляди месечно, но са си изкарали и инвалидни пенсии за бакшиш. И те не са осъдени, но и да ги осъдят, едва ли ще получат пропорционално за безчинствата си възмездие, пък и да го получат, никой няма да върне нито здравето на хората, нито върховенството на закона, нито авторитета на държавата. Тук, точно тук му е мястото, да кажа и това, че безобразията ги има, защото третата власт е неефективна, защото наместо да съблюдават закона, мнозина се подиграват със закона, а четвъртата е направо неработещата, напълно обезсилена, щом вече сме на дъното и в класациите за свободата на словото, но пък в медиите изобилстват възторжените ибрикчии на всяка власт…

Неловко ми е някак, че не казах една добра дума за случилото се преди тридесет години, за този наистина исторически поврат, в който и аз бях активен участник, дотолкова активен, че нямам моралното право да обвинявам когото и да било за каквото и да било. Признавам, без всякакви увъртания, че когато тълпите скандираха „Времето е наше!”, самодоволно си мислех, че не е тяхно, а мое, защото се досещах, че те не знаят какво искат, докато аз си въобразявах, че знам какво правя. Оказа се, че съм бил един наивник на средна възраст, чел книги, расъл в адвокатска къща и решил прибързано, че демокрацията е наистина власт на народа и означава, преди всичко, ред и законност. Моите занимания с народопсихология, струва ми се, в голяма степен, бяха провокирани от потреса, който изживях в годините след промяната, потресът, който ме накара да се замисля и върху демокрацията, и върху българските реалности. Не се оправдавам и не съжалявам, все пак, че бях в крак с времето, че исках промяната, че я защитавах, че продължавам да я искам! Ние направихме правилния избор и възторзите ни не бяха напразни, а това, че някой ни пречи да вървим напред, че често сами си пречим, е друг въпрос. Онзи умен българомразец Уинстън Чърчил, в крайна сметка, е прав: каквито и кусури да има демокрацията, колкото и да са, никой не е измислил нещо по-добро!..