Коментарът на Любомир Котев: Тоталният тормоз

Нова година, нов късмет!

Нова година, нов късмет, ама всичко си е по старому, такова, каквото беше, пък и по-лошо, непременно ще е по-лошо, щом продължаваме да се осланяме само на късмета си, дето все ни бяга. Не започвам с празнична благословия, давам си сметка, неуместен е сякаш песимизмът точно сега, но какво да направя, като виждам, че властниците я карат, както си знаят, а народът търпи, въпреки несгодите. И  н е с г о д и, в случая, е колкото очевидна, толкова и подвеждаща, тъжна истина, защото си измислихме проблеми, с каквито и най-върлият ни душманин не може да ни ощастливи. Чудовищното безхаберие на управниците, не само на сегашните, набъбнало до престъпност, запрати хората в преизподнята, един огромен град, какъвто е Перник остана без вода, а това, както и нехаещите до вчера властници вече признават, е само прелюдия към трагедията, щом кризата чука на вратата на още осем града. Става дума тъкмо за безхаберие, което е тъкмо чудовищно, защото случващото се днес в Перник не е нещо неочаквано, а предизвестена отдавна трагедия. Още като взеха да преливат язовирите се чуха гласове, че наводненията, каквито и поразии да докарат, не са най-страшното, че големият проблем ще е, когато пресъхнат язовирите. Намериха се честни хидроинженери, които предупреждаваха, макар и плахо, че трябва да се направи нещо, че са нужни бързи, неотложни и ефективни мерки, за да се позакърпи, стопанисваната неграмотно и ограбвана безмилостно, няколко десетилетия, мелиоративна мрежа. И тогава, ако някой е забравил, аз помня, вездесъщият по него време Цветан Цветанов се пънеше, че се разработват н`ам к`ви стратегии, че виновниците са наказани, а областните управители нащрек и всичко вече ще е по мед и масло. То беше, когато нехайството почерни селото Бисер, а сетне, всички помним, същото нещастие изстрадаха и в Мизия, и в Аспарухово, и къде ли не, но никой не попита Бойко Борисов защо не изгони още тогава незаменимия си помощник, дето плямпа безотговорно, а не е направил нищичко, за да подобри хала на народа. Всъщност, премиерът нямаше какво да направи, той беше не просто съучастник на Цв. Цв., а главният виновник, щом продължаваше да се тупа по гърдите и тръби как е завършил Северната тангента и Южната дъга, докато не само язовирите вървяха от развала към провала…

Не за това ми е думата обаче, не за тормоза, дето се стовари върху главите на перничани, а вече усещаме и ние, ако не другояче, то поне с постоянното повишение на цената на водата. Думата ми е за тоталния тормоз, на който сме подложени от сутрин до вечер, тормозът, с който ни тровят ежедневно новините, излъчвани от телевизиите по Бог знае какъв принцип. По Бог знае какъв принцип, подчертавам, защото това, което днес ни представят като новини, всъщност не е новини, а „Черна хроника”, т. е. обичайните, ежедневни произшествия, които не заслужават обществен интерес. В нашите учебници по журналистика някога пишеше, че подобни събития, които не само не са значими, а натоварват излишно реципиента, задължително трябва да се обособят, извън новините, в специален блок, извън праймтайма. Пишеше още, че всички тези безумия, всички нещастия, причинени от нездрави мозъци, като пожари, катастрофи, обири, измами, изнасилвания, убийства и побоища, не бива да повреждат здравите мозъци. Черната хроника е черна затова, защото се фокусира върху опаката страна на живота, върху събития и случки, които са част от битието ни, но не заслужават нито обществени адмирации, нито особено внимание, които трябва да презираме, подминаваме, забравяме, за да не пречат на градивните ни усилия. Те всякога са и повод за размисъл, разбира се, но не бива да съсредоточават прекомерно вниманието ни, за да не ни изпълват с песимизъм и отчаяние, за да не пречат да видим, обозрем и проумеем добрата страна на прекрасния, наш свят, богатството на щастливия, наш живот. Днешните новинарски емисии, пак ще кажа, се скалъпяват по Бог знае какъв принцип, разминавайки се абсурдно със събитията и личностите, които представляват значим обществен интерес, за да покажат незначителни, неважни и чак отвратителни случки от жалкия животец на незначителни хорица, набедени за героите на деня. Като придатък, за пълнеж, цялата човешка низост, делата на престъпниците и психопатите, предизвикали бедствията и безумията, е мащабно експонирана не само и не толкова в новинарските емисии. А върхът на малоумното програмиране е, че същите тези телевизионни канали, задръстили новинарските си емисии с катастрофи и бедствия, а развлекателните програми с филми, преливащи от насилие и убийства, непрестанно ни обясняват колко важно е да мислим позитивно. Как бе, джанъм, ще мисли позитивно редовият зрител, който не блести със свръхинтелигентност, като е затрупан с негативни послания, с насилие, преливащо в зверства, като не може да се разтуши дори с порно-програмите, в които любовта все по-често прилича на изтезание!…

Въпросът ми е риторичен, въпреки драматичната ситуация, неуместен, защото е пределно ясно, че ширналото се безумие не е плод на случайна грешка, а премислена концепция, която е нужна някому. Омръзнало ми е вече да обяснявам на кого е нужно, но инак е очевидно, че ни натрапват лошите новини, досущ като фалшивите, докато ние напразно се надяваме на късмета. Не е за вярване, но наместо да се съпротивляваме, да ругаем безсъвестните манипулатори и да защитаваме гражданските си права, ние изпадаме в телешки възторг, когато се спънем с десния си крак. За комай всеки от изживяващите се инак като заклети демократи нашенци, свободата на словото е празна дума, поредната шашарма на властниците, лишена от съдържание, още малко прах за нещастните ни, навикнали на всичко очи. Ние ахкаме и охкаме, съпреживяваме натрапената ни чужда трагедия, съжаляваме далечния, случаен нещастник, притесняваме се заради действителни или мними опасности, а не виждаме реалните, истинските проблеми, които ни пречат да живеем щастливо и успешно. Свободата на словото липсва заради това, защото е подменена, отнета, защото зад гарантираното ни право да говорим каквото искаме, се крие натрапения ни дискурс за незначителни събития и измислени герои. Няма нито събития, нито герои всъщност, най-често сме затрупани с човешка мъка и нещастия, с безчестие, с кошмари, с измами, с шарлатании, с насилие, с перверзии и простотии. Не е възможно да подминат, да не отразят новините бедствие като водната криза в Перник, разбира се, нито бедствие като опустошителните пожари край Сидней, нито наводненията, нито ураганите, нито кой да е катаклизъм. Но е съвсем в реда на нещата да ни спестят подробностите около поредната катастрофа, ежедневната, обичайна катастрофа на пиян безделник, на самозабравил се новобогаташ, на въоръжен с убийствената книжка чрез мошеничество неграмотен циганин. Или ако много държат да ни осветлят обичайното безобразие, то трябва да го правят, за да порицаят пияния безделник, за да изискват сурови наказания и за него, и за новобогаташа, а и за този, който е дал книжка на неграмотника. Не да тормозят покрусените от мъка сродници, като им навират микрофони под носа трябва, а компетентните органи и прокурорите, всички, които са виновни, че се увеличават невинните жертви на борбата по пътищата. Вместо това, репортерите съобщават направо възторжено за новата, страшна катастрофа, направо разочаровани са, ако няма жертви, а направо сломени, ако няма катастрофа. И се стига да смешно-тъжния парадокс, новините по централната телевизия, да започнат с драматичното събитие, че днес, в еди колко с часа, бързият влак за малко щял да блъсне камион на прелеза. Или, дори ако катастрофата не се е състояла, ние пак сме длъжни да я съпреживеем, поне частично, за да се научим на позитивно мислене, вероятно, или да поумнеем в друг аспект! Ами какво да кажем за Грипа, който очакваме сякаш с нетърпение, като скъп, желан гост, за който непрестанно ни съобщават, още през лятото, откъде идва, кога ще пристигне и с каква премяна е, т. е. точно какъв е щамът. Всеки Божи ден, без никакъв пропуск, ни се обяснява, че в Австрия, забележете, е регистриран първият болен, а в Швейцария са се разболели още двама души, а ние ще дочакаме това щастие чак в средата на другия месец. И не без разочарование в гласа дикторът съобщава, че грипът тази година е не тъй смъртоносен, че поразява само децата и старците, а накрая със светнали очи обявява, че и тук, предсрочно, вече има регистриран болен. Няма го и в този случай крайно наложителният обществен дебат за цените лекарствата, за абсурда, че в богатата Германия те са по-евтини, отколкото тук, за куриерите, които ни ги доставят с чанти от съседна Турция. И в този случай бодрите репортери навират микрофоните си под носа на болните и отчаяни хора, наместо да питат компетентните органи, пък и прокурорите, защо са такива цените на медикаментите у нас и има ли спекула в област, в която е аморално и антихуманно да има…

Дадох само два, понятни всекиму примера за тормоза, който ни натрапват ежедневно в новинарските емисии, а те са безброй, но никой, ама никой, не протестира, няма го задължителният обществен дебат, няма и призив за промяна. Е, ако не мога друго, нека поне призова, наместо да се надяваме на късмета, който ще ни донесе новата година, да се потрудим, за да го постигнем, като се опитаме да бъдем достойни граждани, които не се оставят да ги баламосват, а воюват за правата си…

About the Author :

Leave a reply