Коментарът на Любомир Котев: Свободата на словото – един особен поглед

Голям проблем е напоследък свободата на словото, не само и не толкова у нас, нека не ни подвеждат безчислените класации, измъстрени Бог знае от кого и Бог знае как, според които я няма най-вече тук. Всъщност, обезсилването, обезличаването, подмяната на свободното слово е съществен момент в доктрината на неоглобализма, щом то всякога откроява, експонира, осветлява истината, която често е крайно неудобна за всеки властник, а най-неудобна за домогващите се до световно господство. Истината, преди всичко, противостои на идеята за един унифициран свят, в който всички са еднакви, подвластни на едни и същи навици и реакции, предоверяващи се на технологиите и отказващи да мислят, щом консумативното общество им гарантира мнимо благоденствие. Истината откроява многообразието на живота и сочи, че натрапвания, перверзен, псевдоегалитарен модел, всъщност, само привидно осигурява всеобщо равенство, а на практика пречи на креативния, инициативен и работлив човек да се изяви пълноценно, заради куп условности.

Абсурдното налагане на квоти, навсякъде и във всичко, превърнало се в световна политика, за жалост, със сигурност, препъва немалко кадърни хора, докато осигурява незаслужени приоритети на друг, само защото е от срещуположния пол. Нелогичното, механично и противоестествено формиране на обществената йерархия по този начин, наместо да изтъкне качествата на индивида, ги елиминира, за да постигне равнопоставеност на половете и тотална унификация. А най-куриозното е, че подобен подход, наместо да осигури тържеството на идеята за мащабно проповядваната толерантност, постига деградацията й, ако отнема приоритетите на кадърния, за да ги вмени на некадърния, заради равнопоставеността на половете или друг предразсъдък.

И накрая, подобен подход е подчертано антихуманен, щом пречи на човека да се разгърне, да се осъществи, като израсне до личност, която доминира над другите, заради творческата си енергия или изключителната работоспособност, а не заради половата си принадлежност. Това е само един от примерите, които показват доста отчетливо, релефно, струва ми се, защо е необходимо да се обезличи и обезсили, да се подмени и направо зачеркне свободата на словото.

Всеки стремеж да се разбият мащабно прокламираните и постоянно натрапвани псевдо-истини, в които уж непоколебимо вярва постмодерният човек, е пагубен за доктрината, която разчита по-скоро на манипулациите и инерцията, отколкото на здравия разум. Всеки опит да се обясни на лековерните, че отново са подведени, че отново са заложници на шашармите и уйдурмите на властниците, трябва да бъде елиминиран, разбира се, с всички средства и средствата не се подбират. Стига се дотам, колкото и невероятно да е наглед, да се внуши на уж нормалния, здравомислещ зрител, слушател или читател, че истината не е истина, че има друга истина, пост-истина, която е същинската истина за модерния човек.

Осъществява се една твърде мащабна и някак лесна манипулация, съвсем безпроблемно, не защото са налице солидни аргументи, а защото манипулаторът съумява да превърне реципиента в заложник не само на внушенията на властника, но и в заложник на собствените му мании. Разните там писачи и драскачи, внушава се, не могат да бъдат съдници на другите, да им досаждат със знанията си и с интелектуалното си превъзходство, а още по-малко с моралните си проповеди, във време, когато всеки знае всичко, щом Чичко Гугъл му е на помощ, пък и всеки може да напише всичко в мрежата. Защо да четеш, наистина, какво казва някой, който се прави на умен, щом ти, който си несъмнено по-умен от него, можеш да кажеш далеч по-впечатляващи неща, да се изразиш далеч по-артистично или поне по-арогантно, когато си поискаш!

Или проблемът със свободата на словото е, че никой не я желае, че тя е по-скоро ненужна, подтискаща и чак отблъскваща, във време, когато всеки може и иска да изрази, да експонира себе си всякак, в туй число и чрез словото, което е много лесна наглед работа!

Журналистите, писателите, философите, артистите налагат норма, интелектуална и морална норма, налагат критерий за смислено слово, за художествено слово, за полезно слово, а това и дразни, и отчайва отдалите се словоблудство в мрежата, опияняващите се от празнословията си маниаци. Пишещото войнство, армията от самодейни писачи, по-многобройна, отколкото можехме да предположим, по-агресивна и по-самомнителна, ненавижда професионалиста, повелителя на думите, защото е притеснено от и от изяществото му, и от ролята му на естетически или морален коректив. Пишещото войнство търси съюзник, за да му се противопостави, за да го лиши от шарма на превъзходството, за да го обезсили и обезцени, както може и доколкото може, за да го приравни някак до маргиналната си роля.

И намира лесно и бързо съюзник в лицето на властника, който досущ като разюзданите, самодейни писачи, се стреми да ограничи влиянието на свободното слово, да елиминира смислените, артистични послания, които вселяват смут в душите, които карат хората да мислят, да се съмняват, да търсят. Вгледайте се в шумната говорилня, заслушайте се в разблудните гласове и с удивление ще откриете, че и възторжените псувачи, и запленяващите, провинциални мъдреци, нарочно или неволно, угаждат на властниците и с ругатните си, и с любомъдрите си разсъждения. Не е за вярване, но така нареченият хейтър, непримирим уж, скандален, непредубеден и честен, често, много често, защитава гнила кауза, защитава кликата, защитава съмнителните неолиберални ценности, защитава властника, в крайна сметка, тия, които искат да ни наложат своя възглед.

Аз не знам колко са платените клакьори и колко са самородните маниаци сред кресливото множество, не знам и дали е точно така, защото нямам навика да се ровя в словесната помия в мрежата, но съм сигурен, че всеки, които борави неумело с думите, непременно се крие зад кауза, която му изглежда справедлива или актуална, която се приема за такава и от мнозинството, наричано от философите: тълпа. Това са послания от тълпата към тълпата, умело направлявани от ловки манипулатори, провокирани от модераторите на днешния свят и удобни тям, а не на самовлюбените, заблудени кресльовци и още по-малко на обществото. Давам си сметка сега колко народ би се вбесил от думите ми и колко попържни биха се излели над бедната ми глава, заради съждения, които звучат наистина цинично, може би.

Но какво да направя, като няма как да обясня, като няма на кого да обясня, че се пренебрегват най-прости зависимости и се робува на най-прозрачни заблуди, докато напразно се самоопияняваш от собствения си глас. Идиотското противостоене на истината чрез прословутата пост-истина, например, не е днешна измишльотина, домогващите се до световно господство всякога са знаели, че неудобната истина трябва да се обезсили и обезобрази, като я затрупаш в фалшиви новини и обични за тълпата заблуди. Не друг, а зловещият Гьобелс  е изрекъл, че всяка лъжа, повторена хиляда пъти, се превръща в истина! И самодейните писачи, без да си дават сметка, правят тъкмо това, повтарят лъжите на властника, волно или неволно, умножават ги, украсяват ги, извисяват ги, а в същото време ругаят безмилостно всеки, който иска да отвори очите на хората. Така, свободата на словото се превръща в своята противоположност, превръща се в тирания на словото, в абсурдна война на нестройния хор от безброй, свободни уж гласове, срещу смисленото, артистично и креативно слово, което всякога е и по-съдържателно, и по-разумно, и по-морално.

Заради подобни безумия, които са печален факт от нашата действителност, аз твърдя, че свободата на словото е ненужна и ненавиждана от мнозина, че необузданата самодейщина не само се стреми да удави в сквернословията си професионалното слово, но и го постига с помощта на заинтересованите от осъществяването на чудовищната подмяна.

Тъкмо за заинтересованост, за налагане на конюнктура иде реч, щом е пределно ясно, че е крайно несериозно да се твърди, че развитието на технологиите естествено е обезсилило традиционните медии и е демократизирало процеса на авторската изява, че е открило нови хоризонти за свободното слово. Тъкмо така е, повърхностно погледнато, но в същото време е очевидно, че на смисленото, професионално слово, което възпитава и възвисява, се противопоставя невъобразим брътвеж, който провокира рационална и морална деградация. Едва ли ни е нужна такава деградация, лесно е да се забележи, че е абсолютно непродуктивна, както е лесно да се забележи, че никак не е трудно да й се противопоставим решително, като осигурим висока трибуна на полезното слово, като гарантираме приоритетите му, като опазваме авторитета му.

Ако наистина милеем за свободата на словото, за смислените, артистични и вдъхновяващи послания, трябва да вдъхнем нов живот на обезсилените и занемарени, излиняли, убити, печатни издания, трябва да им върнем загубения авторитет. И не е вярно, разбира се, твърде популярното твърдение, че те са безсилни да се противопоставят на електронните медии, че в днешния меркантилен свят са обречени на загуба, че са отживелица за модерните хора, които се информират от айфона. Не е вярно, защото писаното слово всякога е било аристократична привилегия, всякога е било създавано от елита и консумирано от елита, всякога е привличало елита и обозначавало елита. Комунистическите приумици, като „Изкуство за масата, изкуство за народа” и вестници-боевици за пролетариите се разбиха в уталожената, аристократична традиция, а и днешните приумици, не е трудно да предположим, ще свършат тъй.

Проблемът е, че живеем в междинно време, че нашият непреходен преход някак хармонира с всеобщия хаос, със сблъсъка на идеи и липсата на категорична алтернатива на неолибералните недомислици. Печатното слово ще възтържествува, когато елитът се откаже от приумиците си, когато разбере простичката истина, че подмяната на свободното слово не се постига с елементарни манипулации, че не могат да го сразят и модерните технологии. Елитът, ако е наистина елит, рано или късно, непременно ще го направи, не защото милее за свободата на словото, а защото не желае да загуби привилегиите си, защото всякога ще има нужда от елитарна трибуна, която да защити авторитета му. Както е вечен „Държавен вестник”, така е вечен и „Таймс”, законодателни органи са и двата вестника, единият оповестява приетите закони, а другият оповестява законите на добрия стил, навсякъде и във всичко, без да е зависим някога от дребната конюнктура и врявата на деня. Аз не вярвам, че някой шумно известен жълт вестник може да ни отмени задълго авторитетно издание като „Таймс”, очевидно е, че той събра голям тираж, благодарение на конюнктурата, т. е. заради това, че наместо да опазва добрия стил, поругава добрия стил. Ще изтече мръсната вода, сигурен съм, ще ги има пак добрите, стари вестници, не тъй многотиражни, но авторитетни, които ще гарантират свободата на словото, истинската свобода на словото, но до тогава ще тънем в словоблудство и ще се множат нещастниците, които крещят до възбог, умуват предвзето и попържат наперено, поругавайки свободата на словото…