Коментарът на Любомир Котев: Почитта към Апостола

Нашият живот тук, по тези земни ширини, в милата ни татковина, всякога е бил някаква бутафория, странна бурлеска, гротеска, или Бог знае какво точно, но нещо колкото смешно, толкова и тъжно, нашенска трагикомедия, натежала от амбивалентност, разсмиваща, но и подтискаща. Всичко, случващо се под родното небе, всякога, може да те накара да се превиваш от смях, да се смееш от сърце, дълго и щастливо, докато накрая пропълзи отнейде неочаквана тъга и усетиш, че напразно си се радвал, че цинично си се смял, не навреме и не на  място, неприлично и шутовски. Такива са и премеждията ни, безчислените премеждия, които сме принудени вечно да преодоляваме, драматични, чак страшни, но и комични, развеселяващи, въпреки несгодата, заплахите, недоимъка. Такива са открай време и дори полетите на народния дух, когато ги е имало и доколкото ги е имало, наместо да преодолеят нашенската бутафория я задълбочават, правят вечно вихрещият се домашен карнавал по-цветен и по-пищен. Занимавам се напоследък с живота и делото на Захарий Стоянов и виждам, че дори най-грандиозните исторически събития, като Априлското въстание, са пропити от драматизъм, но и наситени с комизъм, виждам, че нашата славна, кървава сватба е и весела сватба, въпреки трагизма, въпреки героизма, мъченичеството и предателствата. И пак покрай бурния живот на Летописеца на въстанията, на големия, великия българин, забелязах, че в следосвобожденската действителност всичко е и по-тъжно, и по-смешно, отколкото в онова уталожено, заспало време, което назоваваме: черно робство.

Досущ както сега е, когато празнуваме новото, поредното освобождение, отървало ни от застоя, от безвремието на комунизма, от безобразията и притесненията, когато сме дочакали бленуваната свобода, а не знаем какво да правим с нея, когато святата свобода, наместо привилегия е тегоба за нас. Захарий, който превърна Левски в национален герой, апропо, който посвети нему първата си книга, го направи, защото великият подвиг и безсмъртното дело на борците за свобода бяха и забравени, и поругани. Той с горест пише, че гробовете на падналите в борбата тънат в бурени, че над гроба на славния Кочо, прочул се с великата си саможертвеност, е поникнало лозе, а Георги Митхадпашов, кафеджията на валията, се е намърдал в Народното събрание. Такава е нашенската реалност тогава, наистина гротескна, защото Никола Обретенов, бил се за свободата, редом с Ботев и гнил в тъмниците на Диарбекир, няма какво да яде, макар че двама от братята му  са свидни народни жертви, а третият му брат Ангел още не се е върнал от заточение, И още по-гротескна, ако е мислимо подобно определение, защото наместо заслужилите поборници, посветили живота си на борбата, депутати са турските измекяри, ненавистните на народа чорбаджии, турските мекерета, още по-ненавистните доносници, пък и всякаква избуяла набързо паплач. Досущ същото е и сега, автентичните дисиденти, ако ги е имало и доколкото ги е имало, неколцината по чудо оцелели антикомунисти, са отдавна забравени, а делото им отдавна е поругано, за да тържествуват измекярите и мекеретата. И невъоръженото око, тутакси ще забележи, че парламента е лоно на непреходния и непобедим сякаш, нашенски комунизъм, най-странния и най-стряскащ, отровен и смешен, ориенталски комунизъм. Сега, както тогава, в парламента гъмжи от комунисти, пребоядисали се във всички възможни цветове, гъмжи и от ченгета, прислонили се и те под най-разноцветни партийни знамена. Всички те, целият този хор от дьонмета, от незаконородени, набедени демократи, громи гръмогласно комунизма, но без да е изоставил комунистическите си табихети, за да заприлича окаяната ни демокрация на окаяния ни комунизъм, за да се превърне тя в ориенталска демокрация, за да деградира неправдоподобно. И ето, радваме се всеки ден, щем не щем, не само на отвратителните метаморфози на нашенската, новоизлюпена политическа класа, но и на несекващите и маймунджулуци, които не само разсмиват, но и натъжават, а и възмущават. Денят за преклонение пред паметта на най-великият българин, когото всички се кълнат, че тачат, например, не от вчера, наместо ден за всенародна почит се е превърнал в ден за нелепи политически демонстрации. И отново е не само тъжно, но и смешно, ама много смешно и много жалко!

Освирквали Левски, видите ли, някакви лумпени, не кметицата Фандъкова и Цвета Караянчева, гаврели се с паметта на Апостола, като викат „Оставка!”, пък президентът ги насъсквал, макар да прозвуча, ясно и категорично, че ги упреква. Партийна агитка било, не лумпени, невиждан позор било, сякаш не опорочават всякога Денят на Левски тъкмо партийните агитки, сякаш е неочаквано, тъкмо партийните агитки да скандират: Оставка! А най-трогателното в нашенската гротеска бе, че вездесъщият Тома Биков  призова Румен Радев да се извини, задето е довел пакостниците, които освиркват, според него, не Фандъкова и Караянчева, а се гаврят с паметта на Апостола на свободата. Упрекнат бе президентът и за това, че не се е втурнал сред тълпата, за да  издърпа ушите пакостниците, като прилежна дружинна ръководителка, а ги е оставил да безчинстват. Пак ще кажа, ставали са и по-големи безобразия, и по-страшни, и далеч по-неприемливи безчиния тъкмо там, под сянката на този паметник, тъкмо в Деня на Апостола, но не това е големият ни грях пред светлата памет на Васил Левски. Натрупахме грехове, все в годините след поредното ни освобождение, което е втрещяващо, някак нереалистични грехове, които нормалното въображение не може да обеме, а разумът е неспособен да премели. Най-големият сред тях, възмутителният, грозният, позорният, непонятният е разгърнатата и шумна кампания за реабилитирането на предателя, „туй петно на храма”, презреният поп Кръстьо, превърнал се отдавна в символ на предателството, заради срамния си подвиг. Поп Кръстю Никифоров от Ловеч, който е назован в официален турски документ „нашият доносник”, наместо да бъде клеймен всякога, защото е предал най-великият българин, наместо да ни кара да се срамуваме от себе си, да се освестяме, бе превърнат в мъченик.

Намериха се, заради честта на Българската Православна Църква или заради честта на града Ловеч, несмислени нашенци, които да го оневинят и провъзгласят за мъченик, въпреки безспорните факти за чудовищното му предателство. И сред тези хора, сред несмислените нашенци, това е най-тъжното, не преобладават местните патриоти, а професорите, онези странни тукашни учени глави, навикнали всякога да търсят под вола теле, а да не виждат.очевидното. Ако не другото, поне това трябваше да видят, че всички, ама всички арестувани са осъдени, а е пуснат единствено поп Кръстьо, за който се знае, отгоре на всичко, че тъкмо той е председател на революционния комитет. Доносникът поп Кръстю, тъй ще излезе накрая, бе реабилитиран от доносниците, за назидание, за да видят всички, че те могат всичко, че владеят не само настоящето, но и миналото, че и бъдещето! И този абсурд, разбира се, е най-показателен за нашенската бутафория, бурлеска или гротеска, но той може да е и по-абсурден, оказва се, защото след като оневиниха предателя, политическите мошеници обвиниха най-свестния от сподвижниците на Левски. Невероятно е, но печален факт, с позорната слава на предателя бе натоварен не друг, а злощастният Марин поп Луканов, единственият, който не го е предал. Такава е историческата истина, всеки може да види в документите по процеса, че Левски е предаден от 103 свои сподвижници, а не го предават само Марин поп Луканов и Димитър Пъшков.

Оплюти са те, докато се реабилитира предателят, тъкмо заради гражданското си достойнство, оплюти са, защото всички предатели са поборници сетне, а и депутати, и големци, досущ като днешните предатели, дето оплюват не само своята партия, но и майките, и бащите си, за да са и депутати, и големци. Гаврата с паметта на Апостола е тук, в тези безумия, дето не секват, дето продължават да се трупат, а не в освиркването на лумпените, което не е предназначено за него, което би го зарадвало, може би, ако възкръсне! Той мечтаеше за чиста и свята република, а ние продължаваме да  бленуваме чистата и свята република, дето я има на книга, но я няма в живота ни, та няма да е чудно, ако се зарадва, че някой освирква политиците, несмогнали да претворят идеите му толкова време или покварили идеите му. Но гаврата с паметта на Апостола не свършва дотук, тя продължава с патриотарската, некрофилска сага, с ровенето на кости, с мнимите среднощни погребения, със закъснелия писък на гузната съвест. Славни, безпримерни родолюбци, видите ли, отровили Лески от общия гроб, където е захвърлено тялото му, барабар с разбойниците, за да го погребат, като светец, в олтара на църквата „Света Петка Самарджийска”. Нищо по-нелепо, по-тъпо и по-срамно от тази история не може да се измисли, щом неизмислената история сочи безапелационно, че никой не е забранявал на софийските първенци да погребат Апостола, както подобава! Трима от съдиите на Левски, все пропускаме и този позорен факт, са членове и дори председател на неговите революционни комитета, първенци са, членове на мезлиша, можели са да му устроят прилично и дори тържествено погребение.

Турската власт не забранява почит към мъртвите, дори като са нейни врагове, на Каблешков, например, е устроено тържествено погребение, в чужд град, свидетелства Захарий Стоянов, в момента, в който е доказано, че е главен апостол на въстанието. Софийските големци, Петър Желявецо, който сетне става кмет на града, Хаджи Мано, който с остава най-почитан богаташ, и третият мерзавец, макар и пишман-революционери, след като са съдили Апостола, не са го погребали, за да не се компрометират, за да се докажат като верноподаници, след като вече са се доказали като революционери! И техните метаморфози, очевидно е, са като метаморфозите на днешните мерзавци, на законните им внуци и правнуци, стоели са и те, по стар народен обичай, на два стола, за да бъдат почитани и преди, и сега, за да папкат и преди, и сега, за да безчинстват и преди, и сега.Това е голямото покушение, големият национален срам, няма как да го измие закъснелия писък на гузната съвест, некрофилската сага не само не го затъмнява, а го откроява! Левски е предаден и съден, не от друг, а от своите сподвижници, а пак те, неговите сподвижници, нямат съвест и смелост, когато трябва да го погребат! Покушенията продължават обаче, не ни стига този национален срам, ами го умножаваме, като оневиняваме предателите, а нарочваме за предатели най-свестните, гаврим се делото на най-великия българин, неволно или нарочно, безразсъдно и цинично. Не освиркването на лумпените, ще повторя накрая, е страшно, а суховеят дето вършее из празните глави, лумпените тачат паметта на Левски, макар и недотам изискано, ако освиркват недостойни политици, не я тачат тези, които се подиграват с делото му, със заветите му, с подвига му. Почитта си към Левски, когото всички, единодушно уж, тачим като едничкият, най-истински, неканонизиран български светец, ще засвидетелстваме, когато го тачим като канонизираните светци, когато не го товарим с политическите си и милиционерски простотии, а се прекланяме пред величието на духа му, пред великото му дело, пред великия му подвиг, без шум, поза и парадност…