Коментарът на Любомир Котев: Нещо странно, нещо срамно

Ние живеем в страната на чудесата, това вече и децата го знаят, но не сме забравили, все пак, поучителната поговорка:”То бива, бива, ама бивол за мезе не бива!”. Е, не сме, но случва се да ни споходи нещо странно или срамно – дяволски трудно е да се каже кое е по-точно, – като триумфалното завръщане в живота ни на позабравения, но незабравим Симеон Дянков. Този гений на прехода, без съмнение, е наистина незабравим, заради грандиозните чудеса, които съумя да натвори в краткото си битие на вицепремиер. Оставям настрана тук, ежедневните, прости чудеса, с които тъй щедро ни одаряваше, макар че не са подминаване и те, щом съумяха да стреснат дори неустрашимия премиер  и доведоха до оставката на домашния гений. Симеон Дянков, няма как да не го признаят и най-заклетите му душмани, съумя да сътвори и същински, непостижими за простосмъртния чудеса.

Най-впечатляващо сред тях, като че ли, е стъписващият факт, че след като шумно се заканваше да напляска арогантната Русия по дупето, изведнъж и тихомълком се изтъпанчи на преподавателска катера, не другаде, а тъкмо в проклетата Русия. А не по-малко впечатляващ е фактът, че след като люто клеймеше „феодалните старци” от БАН, не само съумя да се подреди в стройните им редици, но най-неочаквано се оказа и техен съдник. Аз не знам дали е научил вече той, че съществува известна разлика между „синодални старци” и „феодални старци”, но инак е всеизвестно, че въпреки досадния лапсус е съумял да се обзаведе с докторска титла. И не само това, но тъкмо на него са поверили „феодалните старци” да бъде рецензент на доклада, изготвен от най-видни, академични икономисти, за огромния и повсеместен възход, който ни е донесло членството в Европейския съюз. Не се съмнявам, ама изобщо не се съмнявам, че е натежал от умнотии въпросният доклад, доказващ най-категорично възхода – в този пункт също няма и капчица съмнение – навсякъде и всичко. Е, като се подминат някои смущаващи подробности, разбира се, като тази, да речем, че повсеместният възход се изразява и в това, че заплатата на метачката в академията се изравни с заплатите на научните работници, в годините на позитивното ни развитие.

Симеон Дянков, който сам е допринесъл за поредното българско чудо, без съмнение, е точният човек на точното място, способен да отрази, както никой друг, наистина невижданото ни развитие. Невиждано за него и ненавиждано за други, но отрицателите, разбира се, са тъпите комунисти, които не заслужават вниманието на цивилизованото човечество, пък и неосъзналият се народ, който е жертва на елементарни манипулации. Няма да гадая повече точно какви за дълбокомислените заключения на новоизлюпения, домашен учен с международна известност, но ще се вгледам в домашните чудеса, които едва ли са намерили място в доклада.

Преди всичко, досущ като него и аз, ще отбележа невиждания растеж, с който ни проглушиха ушите, тези там 4 или не знам колко процента ръст на брутния вътрешен продукт, сочещи недвусмислено, че икономиката ни е живнала. Въпросните, шумно пропагандирани проценти, със сигурност, заслужават овациите на възторжения народ, който отказва, заради своеглавието си, вероятно, както би се изразил Антон Страшимиров, да е дотам възторжен. Или има далеч по-сериозни основания, щом както отбелязва окатият Кеворк Кеворкян, някои медии, макар и плахо, са оповестили, „че сме постигнали „прогрес навсякъде” – но сме се ПРОВАЛИЛИ в регионалното развитие на човешките ресурси!?” Преведено на по-понятен език, това ще рече, че тези, които гонят и постигат, както ни уверяват, икономическия прогрес, са се провалили в социалната и хуманитарната политика. Или още по-непретенциозно казано, домашните стратези и осъществители на лелеяния икономически прогрес са или неспособни да го съчетаят с очакваното благоденствие, или нехаят за мизерията на народа.

Естествено е, ако действително е така, да се запитаме: какво е отношението на Европейския съюз, този пазител на цивилизацията, към тази натрапваща се аномалия, която е крещящ пример за нецивилизованост. Прелюбопитно е, не ще и дума, каква е и интерпретацията на компетентния анализатор Симеон Дянков на този смущаващ факт, кой тутакси и закономерно превръща невижданото ни развитие в ненавиждано. А доколко печалният факт е действително факт, а не идеологическа измишльотина, да речем, личи от това, че тъкмо в годините на невиждания възход кубик вода, например, който струваше 12 стотинки, ако не се лъжа, вече гони астрономическата цена от 3 лева. Възходът на цените, ако е нужно да подпомогна някак вещия анализатор, е очевиден, не само при водата, но и при бензина, например, който струваше 20 стотинки, а  сега също гони трите лева, пък и при цената тока, пък и къде ли не. А има сфери, в които сравненията са и неуместни, и невъзможни, какъвто е случаят с цената на жилищата и имотите въобще, които отдавна достигнаха, че и надминаха цените в Европа, без да се е случило същото със заплатите и пенсиите.

В интерес на истината, трябва да се отбележи, че нарасна, при това значително, и минималната заплата, но не тъй, че да е адекватна на цената на имотите или комуналните разходи. А що се отнася до пенсиите, там положението е направо плачевно, щом повишението на минималната пенсия с около 20 процента тутакси бе изядено със скока на комай всички цени с повече от 20 процента. Още по-тъжна е картинката, като си припомним, че повишаването на минималната пенсия и закономерният скок на цените, обрича на мизерия и тези, които са работили съвестно за по-прилични пенсии и са плащали съвестно осигуровките си. А и тук няма фалшиви новини, както навикнаха да повтарят политиците удобното клише, когато се напъват да оправдаят безобразията си, щом яйцето вече струва не 10, а 30 стотинки. Въобще, възходът си е възход, но зависи кой откъде гледа и как го мери, защото е натрапваща се и стряскаща диспропорцията между печалбите на безсъвестния работодател и заплатата на съвестния работник. Безсъвестния, подчертавам, защото има, не се съмнявам, и светни работодатели, но те се броят на пръсти май, щом съвестните работници бягат надалеч, в чуждата-чужбина, за да продадат по-изгодно труда си. В този смисъл са прави и тези, които забелязват, че са несериозно оптимистични и ведрите отчети за победената безработица, щом я има скритата безработица, щом ги има и работниците, които условията на труд тук не задоволяват.

Не знам какво би написал компетентният анализатор Симеон Дянков за всичко това, щом помним, че тъкмо той ръководеше икономиката ни, когато стратегическото положение на България, като енергиен възел на Балканите, бе практически ликвидирано заради политическата тъпотия на управниците. Не само неговата и не точно неговата тъпотия, бързам да го успокоя, а на няколко пъстроцветни правителства, но и той, няма как да го отречем, има решителна заслуга, щом страшно уплашената от мъжествените му закани Русия побърза да осъществи грандиозния си енергиен проект в Турция, а не тук. И тези, да ги наречем „Руски проекти”, вероятно биха подпомогнали растежа ни, пък и в борбата с безработицата биха помогнали, пък и за благосъстоянието на народа биха помогнали. Аз не се съмнявам, че вещ учен като Симеон Дянков има своето научно обяснение и за този проблем, но се сещам, съвсем без да ща, че има едно научно определение за подобни проблеми, което май назовават волунтаризъм. Практиката, сещам се и за това, е показала отдавна, че когато политиката натиска икономиката волунтаристично, резултатите най-често са отчайващи. На нас, ако вярваме на възторжените отчети, какъвто ще да е и отчетът на домашния учен, но европейски анализатор Симеон Дянков, не ще да ни е попречил и волунтаризмът, който инак пречи навсякъде, за да се постигне стабилно и възходящо развитие. Нищо чудно, щом отдавна е известно, че сме бамбашка народ, който е на триците скъп, а на брашното евтин, както сам изповяда най-чистосърдечно…