Коментарът на Любомир Котев: Нашенските зависимости

Проблемът със зависимостите отдавна е голяма обществена тревога, не толкова за нас, които сме навикнали да живуркаме в коловоза на традицията, колкото за света, раздиран от остри противоречия, които раждат шизофрения. Психологическата разколебаност на индивида в модерния свят, нека изтъкна нарочно, се дължи не само на натрупването на напрежение, на ежедневната затормозеност, но и на несекващите манипулации. Публична тайна е вече, че широко прокламираната борба срещу наркоманията претърпя странна метаморфоза и се превърна в реклама на наркоманията, щом общественият дебат деградира дотам, че защитава употребата на наркотици. Невероятно е, но факт, че в името на криворазбраната толерантност, вече не само се защитава правото да се употребяват наркотици, но половината американски щати промениха законодателството си, за да разрешат пагубната за човека зависимост. Нещо повече, борбата за разрешаване на меката дрога върви редом с борбата за забрана на тютюнопушенето, или забранява се по-безобидната зависимост, за да се утвърди страшната зависимост. Това е политика, разбира се, антихуманна политика, която като всяка политика, има своите основания, но за мен,  в случая, не е важно какви са те, а  доколко са покварили нашите мозъци масираните внушения, идещи отвън. Несломим оптимист съм, бързам да декларирам, след като от няколко десетилетия изследвам проблема! Наркоманията няма почва у нас и напъните да ни приобщят към модерния свят и чрез тази модерна проказа не дават, със сигурност, очакваните резултати на тези, дето им се е прищяло наркоманите да са повече, отколкото са. Те са пренебрежимо малко, ако говорим сериозно, намножилите се напоследък кабинети и специализирани клиники, щедро финансирани по програми отвън, вероятно, са повече от пациентите. Шумно оповестявания брой на подрастващите, опитвали дрога, очевидно, не води до трайна зависимост, щом от стотиците хиляди,  както ни увещават медиите, до клиниките стигат единици. Направо затрогващи са и неумелите постановки с разхвърляни край училищата спринцовки, щом се споменават отвреме-навреме, а сетне потъват в небитието, без да са повод за трайна тревога или санкции. Има си причини да е тъй и аз ще подмина най-важната, нагласите на българина, но ще посоча най-непреодолимата: бедността. Дори да са премного мераклиите да се дрогират, те нямат възможността да го сторят, защото им липсват средства, защото високата цена на наркотиците се разминава драматично с ниския ни стандарт. Дрогирането тук е привилегия на една малобройна каста от новобогаташи, склонна понякога да демонстрира модерност, благосъстояние или безнаказаност, тъкмо чрез смъркането на кокаин, да речем, но и тези парвенюта са загрижени за драгоценното си здраве и предпочитат парадния жест пред пристрастяването. А що се отнася до злоупотребата със синтетична дрога, тя едва ли е по-мащабна от злоупотребата с хранителните добавки, да речем, която е не по-малко вредна. Въобще, България със сигурност е на пътя на наркотика, тук със сигурност се върти търговия с дрога, но консуматорите са главно чужденци. И това ще да е накарало, мераклиите да лекуват наркомани, да съчинят нова класификация или методика на зависимостите, според която на клинично лечение, наред с наркоманите, подлежат и зависимите от алкохол или хазарт. Тук думата ми е, не дали трябва да се лекуват разните зависимости, а за това, че зависимите се отчитат вкупом, за да е по-внушителен броят им, но и подобни шашарми не помагат, за да се оправдаят по-лесно необходимостта от превенция и пропилените средства. Напротив, тъкмо от данните, оповестени от загрижените за здравето на зависимите НПО-та и прочее присъдружни организации разбрах, че макар деветдесет процента от българите да употребяват ежедневно алкохол, едва пет процента от тях са зависими от алкохола. Аз съм писал, че наркоманията няма почва у нас, защото сме народ от алкохолици, но никога не съм знаел – честна дума! – че е дотолкова безобиден и тъй мащабно разпространеният битов алкохолизъм у нас. И сега, когато тъкмо тия, които спекулират с борбата срещу зависимостите ми го навират пред очите, ще заявя категорично, че в него красноречиво се отразяват особеностите на националния характер. Да, българинът е разгулен и ненаситен, особено като яде и пие на чужда сметка, непоправим гуляйджия е, неусмирим хедонист, но това са празнични настроения, а инак, в делника е събран, свит и чак свидлив, рядко си разпуска душицата, както му се ще, и пие редовно, но винаги с мярка. Нашият алкохолизъм е битов, не е патология, по-скоро профилактика е, помага ни да се освободим от напрежението, за загърбим грижата, да си отпуснем душицата, но рядко води до патологични отклонения. Ние сме моабетчии, не пияници, ние се радваме, не се напиваме, така противостоим на зависимостите, противопоставяме на вредното, обезчовечаващо дрогиране, красивата, вдъхновяваща, пък и безобидна магия на виното. И като се надлъгваме, докато играем на карти, е същото, дори ако играем на вързано, забавляваме се, наместо да гоним настървено печалбата, и зависимите от хазарта сред нас, ако изобщо ги има, се броят на пръсти. Друг въпрос е, че всеки иска да спечели най-лесно и най-много без да се изпоти и тук стигаме до проблема за нашенските зависимости, а не като се притесняваме напразно от ширналата се наркомания. Ние лъжем за щяло и нещяло, когато трябва и когато не трябва, ние лъжем заради користните си цели и от състрадание,  нашата лъжа е необозрима и невероятна, трудно е да се определи кога е „благородна” и кога безчинство, но е сигурно, че всякога е патология. Тежка патология, бих казал, защото ние си вярваме и когато сме безсъвестни лъжци, устремили се подир далаверата, и когато куртоазничим по един или друг повод, чак и като проявяваме насилено, неискрено съчувствие. Лъжата е голямото откровение на българина! – написал съм отдавна, защото съм разбрал, че лъжем неистово и в най-съкровените си мигове, защото знам, че  покваряваме и най-светлите си чувства, заради порочния навик. Навикът отдавна е нещо далеч по-страшно, деградирал е, изродил се е, превърнал се е в мания, в нездравото убеждение, че ако не хитруваш, т. е. ако не послъгваш, няма да успееш. Ние сме до такава степен пристрастени към маниите си, зависими от маниите си, че някои считат прословутият Хитър Петър, чието основно занятие е да краде и лъже, докато мързелува, за еманация на българското, за национален герой. И тук му е мястото да подчертая, че като обявих лъжата за тежка патология, за фатална зависимост, деформираща националния характер, имах предвид това, че тя всякога върви ръка за ръка с кражбата, че  подготвя кражбата, че е увертюра към кражбата. За кражбата съм написал, пак отдавна-отдавна, че е голямото съкровение на българина, защото комай всеки в милото ни Отечество мечтае да крадне, да изкяри, да се облагодетелства някак чрез нечестна сделка, но никой не си го признава. И този спотаен, но натрапчив мерак, за мнозина е направо обсебващ, целият им живот, може да се твърди, се върти около кражбата, около състоялата се, постигната кражба и непостигнатата, около удовлетворението от успеха и подтискащото разочарование. Познавам хора, които заспиват с умуването кога, какво,  как ще откраднат, а като се събудят започват да кроят планове за мишкуванията си, цялата им енергия, може да се твърди, е посветена на някоя дребна, нищожна кражба. Докато правят големи сметки, докато мечтаят за голям келепир, те се хабят заради нищожната файдица, направо помиярстват, пилеят напразно силите си и времето си, наместо да се впрегнат в честна, здрава работа, която ще им даде повече с по-малко усилия. И в тяхното тъпо съществуване, в непродуктивните хитрувания, вече се отразява патологията, проличава нашенската зависимост, която прекрасно съзнаваме, щом казваме, че правим сметки без кръчмар. Но патологията е много по-тежка, отколкото изглежда, защото ние хем се срамуваме от кражбата, хем я считаме за бабаитлък, щом сме измислили поговорката: „Нехванат крадец от царя по-голям!” Нехванатият крадец е наистина почитан от нас, богатството, за което всички мечтаем, ни кара да почитаме този, който го има, без да мислим как го е добил, спомнете си Ботев, „богат е, казва, пък го не пита, колко е души изгорил в гроба”. А патологията е още по-тежка, защото почитаме крадеца, умилкваме се край него, за да получим нещичко, но го мразим, завиждаме му свирепо и завистта ни се превръща в злоба, в черна злоба, която тормози повече нас, отколкото него. И още по-тежка е патологията, направо непосилно бреме е, защото сме навикнали да парадираме с добродетелите си, да клеймим шумно лъжеца и крадеца, докато тайничко се надяваме да изхитруваме успешно и да докопаме келепира. Най-тежка е патологията, в края на краищата, заради това, че нашите несекващи хитрувания, нашите мишкувания, по-едрите кражби и далаверата имат едничката цел, непостижимата цел, да забогатееш, без да се изпотиш, да постигнеш големите пари и голямата слава, без да работиш. Не зависимост, а пълна шизофрения, е такова мислене и такова поведение, но никой у нас не вярва, че можеш да забогатееш с честен труд, от работа гърбат се става, не богат, нали помните, а пак Ботев, българският гений, казва: „Свестните у нас, считат за луди!”. Точно така е, ако крадецът, нашият крадец, се дере да вика, дръжте крадеца, то огромната част от благовъзпитаното гражданство, съвсем нормалните наглед хора, са убедени, че само луд човек може да си въобрази, че е възможно да забогатееш с честен труд. И това е страшно, ужасяващо, пагубно, както за нацията, така и за държавата, това е фаталната за нас зависимост, перверзното ни мислене, което ни кара да угаждаме на всеки, който ни обещава лесна печалба, докато се надсмиваме на всеки, който ни припомня простичката истина, че без труд няма сполука. Такива са нашенските зависимости, по-страшни и по-непреодолими от наркоманията, която ни чуждее, отколешни са, трайно вкоренени в съзнанието, умножаващи недъзите ни, обезсилващи ни. Тях трябва да се опитаме да превъзмогнем, а не да се товарим с чуждите проблеми, което правим пак заради файдицата, апропо, а не защото вярваме, че наркоманията ще цъфне и върже на родна почва…