Коментарът на Любомир Котев: Нашенска работа

Случвало ми се е, знам, и друг път да го използвам това заглавие, но пак, ето, ще го направя, защото нищо не олицетворява нашенската действителност тъй, както нашенската работа. А какво точно е нашенска работа обясни, някак фриволно и сякаш без да ще, един мой комшия, като рече: „Абе смеем се ние на циганите и викаме, че е циганска работата им, ама и нашата май е такава!” Е, такава е, баш такава, че и отгоре, не ни се ще и на нас, като комшията, да го признаем, но си е така. Както и да я погледнеш нашата, нашенската работа, откъдето и да я гледаш, все е тая, все е нещо и безформено, и плашещо, и объркващо, пък и непонятно, че и необяснимо, чудо неземно сякаш.

Бъркотията отгоре, на повърхността, видимата част на прословутия айсберг, например, колкото и впечатляваща да е, все пак, е само приятна увертюра. Сещам се пак за мургавите ни сънародници, покрай това, защото пътникът, случайно минал през Ямбол, ще-не ще, се натъква на колкото пищна, толкова и втрещяваща гледка, току прекрачил в града ни. Не едно, а няколко прасета, добре охранени свине, щъкат по тротоарите и уличното платно гордо вирейки зурли. И там, покрай прасетата, зад прасетата и под прасетата, са натрупани купища дрехи, обувки, все втора ръка, разбира се, а нейде в кюшето и пластмасови отпадъци. А венецът на всичко май е луксозният бутик, чийто натежали от позлата, сватбени рокли, са зашеметяващи творения на домораслия гений. Гостува ми, спомням си, един чужденец наскоро и буквално занемя пред умопомрачителната гледка, а като смогна да проговори, запита: ”Това не е сън, нали?”.

Не е, лесно е да заключиш, самият живот е това, нашият живот, родната действителност, но е измамно, че е точно тъй, все пак, всякога е повеждаща, всякога е мамеща тукашната реалност. И се сещам сега – съвсем навреме, – как един мой приятел, виден политик тогава, по повод триумфалното завръщане на Н. Ц. В. Симеон Сакс-Кобург-Гота, запита риторично дали се досеща неразжалваният още монарх какво го очаква в милото Отечество. „От самолета – обяви категорично приятелят ми, – Величеството скача директно в каца с лайна!” Това се и случи, лайняната стихия удави, отнесе и народните възторзи и монархическите мераци. Не ни оправи Царят за 800 дни, но пък сътвори уникален експеримент, като се зае да управлява република. Резултатът от поредната нашенска идиотщина – няма да се уморя да го повтарям, – е, че деградираха и Царят, и Републиката.

А сетнините са още по-отчайващи, защото тръгнахме, както можеше да се очаква, от Развала към Провала. Никого не стреснаха безумията обаче, а тъкмо наопаки, народът направо обезумя и докато вчера вярваше сляпо в Бога и Царя, днес реши да опита без Цар и Господар. Или, ако говорим сериозно, върна се към стародавните, „добри”, нашенски традиции, т. е. към обичайното мишкуване. „Добрите”, български традиции, всъщност, са недотам добри, но пък помагащи ни всякога да оцелеем, сигурни, изпитани средства за спасение.

Навикнали да живеем на своя, благодатна земя, под свое, щедро слънце, ние все му търсим колая тъй, че да изкярим за сметка на държавата. Земята е наша, майка-кърмилница, а държавата чужда, необичана мащеха. Ако имаме тежък робски комплекс, той е, че  тази държава, нашата, както и да се променя, колкото и да се променя, все си остава чужда за нас. Уж наша, уж хилядолетна, уж се гордеем с Отечеството си, пък не я обичаме пустата държава, каквото и да се случи, все не ни е на сърцето.

И, понеже е дума за нашенските работи, бързам да изясня още едно драматично противоречие, бързам да посоча, че за нас България е едно, а държавата съвсем друго нещо, защото е част от Отечеството, защото то олицетворява България, докато държавата е безродна и далечна. Спомогнало е, за жалост, сложното ни развитие, наместо да изличим абсурдите от живота си, да ги задълбочим.

Комунистическото време, би могло да се твърди, някак ни връща към Османското време, когато всеки се оправя, както може и доколкото може, не благодарение на държавата, а въпреки държавата. И нека не се встрастяваме в кривите си стопански сметки и още по-изкривените национални илюзии! Не находчивостта и здравата работа, както сме навикнали да повтаряме, ни дават сполука, ако я имаме и доколкото я имаме, не чрез свободния труд се изправя на крака този народ. У нас трудът май никога не е бил истински освободен, а все е ограбван от свои и чужди, все е ограничаван от дребни сметки и балканско хитруване.

А като е до хитруване, ако чорбаджията знае две, народът знае двеста, та стигаме пак до популярния някога виц: ”Получавам 200 лева, докарвам си 400, пък харча 600!” Това е само един от парадоксите на националния характер, не единствен, не и най-впечатляващ.

Като е до пари и сметки, ние сме в състояние да смаем света, въпреки окаяната си беднотия. Преди всичко с маниера си, с доста фриволното, съвсем безотговорно премятане на баснословни суми, както и с нелогичното лутане между огромното и нищожното. Тези дни, например, някакъв мистериозен, роден сайт, оповести богатство от 3,8 милиарда долара, което принадлежало на премиера ни, докато той декларира спестявания за скромните 29 000 лева. Не знам коя цифра е вярна и доколко е вярна, но е близо до ума инак, че не е вярна нито едната, нито другата сума май. Проблемът тук е, че се говори наедро, безотговорно и се дрънкат глупости, пък се и вършат глупости. А крещящата илюстрация е кьорфишекът с обявяването на някакъв нов закон, който щял, видите ли, да поправи някак необятните престъпления от безумната приватизация. Подобно начинание, безнадеждно закъсняло с четвърт век, разбира се, е или политическа шарлатания, или откровено малоумие.

По-същественото обаче е, че след гаврата с приватизацията, най-обидната за народа ни, това е нова, още по-страшна гавра, щом кара някого да таи напразни надежди за възмездие. Това е то нашенската работа, няма как да не мишкува този народ, щом мишкуват политиците! Така е било, така е досега, а дали ще е така и утре един Бог знае, пък ние нехаем…