Коментарът на Любомир Котев: За свободата на словото и прочие…

Аз отдавна съм написал, че нескопосната наша революция бе Великата милиционерска революция. И ми хрумна това, нека поясня, когато прочетох „Великата криминална революция” на Станислав Говорухин, в която видният руски интелектуалец разказва за гигантския грабеж, последвал след срутването на комунистическата държава. Говорухин не подминава, разбира се, и моралното пропадане, оцветено от отвратителна мимикрия, без което шашващите кражби и разсипията биха били невъзможни. А в нашата, окаяна, милиционерска революция, начало на началата бе неглижирането, подмяната, зачеркването на всичко морално, на всяка ценност, на личното и обществено достойнство.

И целта, както би могло да се очаква, бе същата: пълната морална разруха да осигури на мишоците възможност да мишкуват на воля. Не всекиму, все пак, бе позволено да лови риба в мътната вода, а на изпитаните бойци на партията, най-върлите защитници на комунизма, които трябваше, наглед случайно, но инак режисирано, да се превърнат в най-вдъхновени грабители на разпадащата се комунистическа държава. Те трябваше да опазят властта на бащите си, като я трансформират някак, като са последователни и безскрупулни, като са нагли и цинични.

Имали са, вече е пределно ясно, уверението на своите началници, водещите офицери от ДС, героите на нашето време, че техните безчинства, каквито и да са те, ще останат безнаказани. Нещо повече, безчинствата на новоизлюпените, нашенски революционери, трябваше да им донесат благини и привилегии, наместо порицания и несгода. И затова се втурнаха те вкупом да революционерстват, наместо да се свият в дупките си, юрнаха се да безчинстват, защото им бе заповядано да го сторят, пък и защото се знаеше цената на тяхното усърдие. Комай всеки от буйните, буйстващи революционери в нашия Ямбол, оказва се, е бил човек на службите. И бързам да поясня, това звучи някак подвеждащо и чак оневиняващо, защото тези неочаквани революционери, най-често, са доносниците на Шесто управление от Шести отдел на ДС, т.е. политическата полиция. На тях, не на друг, бе разпоредено, да бъдат главната, движещата сила, в нескопосната, домашна революция и не е случайно, а закономерно, че резултатът е печален…

Поруганите морални ценности, нека изтъкна нарочно, бяха обявени за комунистически ценности, не за друго, а за да няма пречки пред новоизлюпените  дезинформатори, приватизатори, ликвидатори и прочее дейци. Всички те ревнаха в един глас, че всичко комунистическо трябва да бъде унищожено, за да не остане помен от него, а чак тогава, по изпитания болшевишки метод, да се градят новата държава и новият живот. И в онези еуфорични времена, гръмогласното и възторжено дрънкане на глупости не само не срещаше съпротива, а напротив, увличаше и хора, които са уж с акъла си. Обществената шизофрения, бихме могли да констатираме днес, когато дистанцията ни прави по-разумни, бе достигнала невъзможни висини и никой, ама никой, не се замисли кой и как ще осъществи неосъществимото. Защото тези възторжени борци, новоизлюпените революционери, пледираха не за друго, а за собственото си унищожение! Всички те, почти без изключения, бяха или комунисти, че и партийни секретари, или деца на комунисти, че и на номенклатурчици, или милиционери, явни и тайни, че и хора от най-високите етажи на властта. Така наречените неформали, измислените, нашенски псевдодисиденти, вече знае всеки, бяха видни комунисти, или деца на видни комунисти, партизани и ремсисти, или роднините и послушниците им, а имаше сред тях и деца на членове на ЦК на БКП и чак членове и сътрудници на ЦК на БКП. А Народната милиция и вездесъщата Държавна сигурност бяха не просто пъпната връв с партията-майка, но главните, най-главните  актьори, или по-точно фокусници, в този политически цирк. Забавно беше и би било смешно, много смешно, ако не бе тъжно и чак трагично, защото докато се смеехме – едни злорадо, други неврастенично – най-яростните пазители на онази власт, които чудодейно се превърнаха в най-яростните и рушители, натвориха безумия. Безумия, в буквалния смисъл на думата, защото комунистите, които ревяха оглушително, че ще унищожат комунизма, всъщност го опазиха, но в някакъв непознат, извратен вид, за да е той по-отвратителен и най-отвратителен. Неизброими са безумията, извършени уж в угода на свободния пазар и новите икономически отношения, например, а най-ярката илюстрация са нийде невидяните ликвидационни съвети, но и затрогващите РМД-та. Тъкмо тези безумия обаче, случайни или премислени, нека не забравяме, превърнаха тоталитарната държава в посттоталитарна, т.е. в изрод, чийто мутации не вещаеха нищо обнадеждаващо! Не е моя работа да се занимавам с това сега, учените тепърва, надявам се, ще изследват задълбочено и обстойно случилото се, които някои строители на съвременна България – Иван Костов, да речем – наричат  н е б и в а л   п р о г р е с ! Моята работа е да кажа нещичко за небивалата морална разруха…

Моралната разруха, бързам да уточня, беше неизбежна, щом една ценностна система бе тотално отречена, без да има с какво да я заменим, щом още не бяха изкристализирали новите ценности, а общественото съзнание не смогваше да догони процесите. Закономерно беше да се случи тъкмо това, хаосът бе очакван, но имаше и нещо неочаквано, щом уж ясните цели и ценности бяха компрометирани още преди да донесат жадуваното обновление. Дали заради некомпетентността, некоректността и неадекватността на болшинството от излюпените, домашни революционери, или заради поредния, злокобен, пъклен и Бог знае какъв световен заговор срещу многострадалното ни Отечество, случващото се не очароваше, а разочароваше възторжения народ. Свободата на словото, тъй дълго чаканата, изстрадана свобода на словото, за която всички копнеехме, също донесе по-скоро разочарования, отколкото задоволство, щом деградира още преди да и се порадваме. Свободата на словото, наместо да бичува безумията в политическата, икономическата или социалната и духовната сфера, най-неочаквано се превърна в параван за нечисти съвести и нечисти сделки, пък и в механизъм за фабрикуване на компромати. Свободата на словото, нашата окаяна свобода на словото, може да се каже, погина още при рождението си, щом не само опазваше безчинстващите мошеници, но и кепазеше свестните хора. И това не беше случайно, разбира се, това бе внимателно планирана манипулация, щом се появиха специалисти по дезинформация и контрадезинформация още при прощъпалника. Докато уж свободните вече журналисти в уж свободните вече медии още не знаеха къде се намират и какво правят, някой бе подменил могъщият магистър-диксит, гласът на единствената партията, проповядваща единствената истина, с гласът на друга партия, който също се опитваше да диктува и проповядва единствената истина. И сътворителите на новото чудо бяха старите ченгета, удивителната метаморфоза, всъщност, бе прозрачна заблуда, защото не просто дискредитираше, а направо елиминираше свободата на словото. И ако някой дръзнеше да се противопостави някак, той бе руган и мачкан, съвсем по милиционерски, бе клеймен като мръсен комунист от пребоядисалите се комунисти…

Съгрешихме вкупом! – както е казано в Светото писание, щом допуснахме да ни се случи това, което се случи. А случващото се сега е закономерно следствие след безчислените безобразия, оцветяващи и омърсяващи така наречената свобода на словото, която отдавна е деградирала дотам, че се е превърнала в своята противоположност. Печалният, но красноречив факт, че жълтите вестници убиха сериозната преса, сочи категорично какви са обществените нагласи, показва недвусмислено, че публиката иска не истини, а лъжи, омаскаряващи някого, успелия най-често, работлив и свестен човек. И е логично, съвсем логично, щом има самозабравили се сеирджии, наместо гражданско общество, да има и самозабравили се политици, наместо радетели за опазване на свободите ни. Скандалът за буйстващите из телевизионните студия депутати и не само там, по всяка вероятност, отново ще е поредната буря в чаша вода, щом никой, ама никой, не мисли сериозно за свободите ни. Никой, в това число и гилдията, щом протестите са толкова анемични, а комай всички медии крайно незаинтересовани, нежелаещи или неспособни да се противопоставят на власт, която е или ненормално арогантна, или напълно безпомощна, щом поругава абсолютните, неприкосновените, най-светите ценности на демокрацията…