Коментарът на Любомир Котев: За политическия дискурс

Уж го има политическия дискурс, уж е ежедневен, натрапчив и чак оглушителен, а липсва, губи се някак, потъва в празните брътвежи и ненужната препирня. Удавен е политическият дискурс, удушен, подменен с празно дрънкане и абсурдна крамола. Парламентарният дебат е изроден, принизен до кръчмарската свада и глупашкото надвикване. Всички говорят, а никой не слуша! Всеки се пъне да е духовит или страховит, но нехае дали е смислена и уместна приказката му. Не театър се разиграва на политическата сцена, а панаир, някаква и смешна, и тъжна буфонада, която е забавна, може би, но безсмислена. Думите отдавна са загубили смисъла си, отдавна са придобили някаква странна функция в нашенския театър на абсурда…

Проблясва, слава Богу, и светкавица понякога, неочаквана, но ярка, спасителна светлина! И то – тъжно е, но печален факт – благодарение на нечия глупост. Нашенската глупост, оказва се, може да бъде спасителна за демокрацията. Крайно несъразмерният жест на злочестия председател на Народното събрание Димитър Главчев, видяхме, ни помогна да опазим демократичните парламентарни традиции. Не и политическия дискурс обаче, защото празното дрънкане и дърлене отново подмени смисления анализ на случилото се. Ясно е, като бял ден, какво точно се случи, ясно е, че поведението на парламентарния шеф бе не просто скандално, но опасно, не за опозицията, а за демокрацията опасно. Ясно е накрая и това, че ако някой у нас не разбра какво точно се случва, или се надяваше да му се размине и този скандал, някой друг, чуждите посланици, например, знаеха прекрасно какъв е мащаба на скандала. Невероятно е, но саомозабравилият се Главчев, дали от наивна сервилност и невинна глупост, или от свиреп гьонсуратлък, забрани на лидера на опозицията на говори против любимия му партиен вожд. Парламентарната трибуна, според парламентарния шеф, не може да се използва за упреци срещу премиера, дори ако са аргументирани те, а не празно обругаване.

И наместо да се позамисли върху правилата на парламентарната дискусия и демократичната традиция, непреклонният Главчев постанови, че опозицията може да критикува любимия вожд и още по-любим премиер на партийния си пленум, но не и в парламента. Би било смешно, ама много смешно, ако не беше тъжно, ама много тъжно! Поредният издънил се неправдоподобно председател на българския парламент, стана за смях, посрами партията си, но и всички нас, като направи за посмешище Народното събрание. Димитър Главчев, казано в прав текст, забрани демокрацията! Дали от сервилност, дали от глупост, дали от чувство за безнаказаност, все е тая, оправданията са и ненужни, и невъзможни. Никой обаче, нито управляващите, нито опозицията, заяви ясно и категорично, какво точно се случи, как се случи, защо се случи. Заваляха нескопосни оправдания, уйдурми и увъртания, някакви половинчати упреци. Всеки от участниците в нашенския политически панаир сякаш се усети виновен и някак уплашен, никому не се искаше сякаш да проехти чак такъв скандал. Политическият дискурс, тъй шумен, чак оглушителен, когато ехти празната препирня, сега бе приглушен, някак претупан, някак нежелан…

Обнадеждаващото в тази нашенска история е, че политическият разум, все пак, надделя, че ГЕРБ най-неочаквано, но категорично, се разграничи, при това неведнъж, от всички, които пренебрегват, волно или неволно, демократичната традиция. Още не е отшумял скандалът с несекващите изцепки на печално известния Антон Тодоров, а ето, продължават да хвърчат оставки. Посегателствата срещу свободата на словото и демократичните свободи въобще, очевидно е, намират бързо своята точна и навременна санкция. Ако не броим доста противоречивото, неуместно и чак нелепо поведение на коалиционните партньори, разбира се, чиято представа за демократични свободи е, меко казано, странна, щом току се заканват на журналистите. Докато ГЕРБ искат оставки, ако някой поругае демокрацията, един от лидерите на обединените патриоти съди наред всеки, позволил си да му зададе неудобен въпрос, да речем, или домогнал се до някоя неудобна някому истина. А политическият дискурс, в този случай, е направо трогателен, защото войнствените, заплашителни реплики, съжителстват с абсурдни оправдания. Политическият дискурс изобщо, трябва да се отбележи, се разминава фатално със смислените политически действия и наместо да изтъкне тяхната актуалност и значение, идиотски ги отрича. Това е поредният нашенски абсурд, който зачерква с ненужно, празно каканижене, полезните политически ходове. Заради криворазбраното политическо достойнство или Бог знае заради какво, но нашите политици се срамуват от това, с което би трябвало да се гордеят.

Наместо да заявят категорично, ясно, гръмогласно, че са последователни и безкомпромисни, когато трябва да се опазих демокрацията, те се оправдават, задето са действали като убедени демократи. И това е съвсем релефен пример за идеологическо, а не за политическо мислене, пример че се воюва безпринципно с врага, наместо да се отстоява принципна позиция. Политическият дискурс се препъва в това мислене, заради това прелива в неясно пелтечене, наместо да излъчи своите понятни послания. Политическият дискурс от безсмислен, става още по-безсмислен, когато е заложник на ограниченото, доктринерско мислене на домораслия политик. Политическият дискурс има смисъл, когато спомага за реализацията на полезните идеи, когато е съзидателен, когато е конструктивен, а не празно наплевателство. Не е толкова трудно да се осъзнае тази простичка истина, във всеки случай по-лесно е, отколкото да се опази демокрацията! Не е трудно, а не е и маловажно, защото демократичното развитие, разбира се, е невъзможно без свободното слово на свободния човек, без смисления дебат за битието ни…