Коментарът на Любомир Котев: За магарето и магариите ни

kotev 15Магарето, което сме навикнали да възприемаме като нещо свое, близко и родно, заради туй, че е упорито, търпеливо и инатливо като нас, всъщност, е опитомено четири хилядолетия преди да стъпим върху земята си, далеч оттук, в призрачната Африка. Ние, струва ми се, наистина се идентифицираме със стария си познайник и клепоух приятел, но тихомълком, като се замислим над битието си, а ако парадираме понякога, то е само като искаме да се покажем по-работливи, отколкото сме, а и по-инатливи –защо не! – отколкото сме. И това вече е една от магариите ни, защото инатливи сме наистина, запъваме се като магаре на мост честичко, но и преиграваме, като търсим и сочим на света прословутото си непокорство. А друга магария е, че като се блъскаме в гърдите и обясняваме, че сме много работливи и най-работливи, помним защо викат магарето на сватба и не щем да ни товарят като магарета. Инак, съществувала всякога някаква хармония във взаимоотношенията ни с клепоухото, но никога не се е радвало то на особена почит по нашите земни ширини. Запомнен е, например, втрещяващият жест на видния, копривщенски чорбаджия Петко Доганов, който завещал пенсия на любимия си кон и разпоредил никой да не го товари и яха, докато се радва на старините си, но не се помни някой у нас да се е отплатил с такъв салтанат за безценната помощ на незаменимия си приятел. Запомнено е още, че нашите селяни погребват работния вол, служил им вярно, че считат за светотатство да се облажат с месото му или да употребят кожата му, но такава чест на старото магаре никой не оказва и се радваме на магарешкия суджук.

Има и друго, измисленият, нелепо съчинен герой от националния епос Крали Марко яха Коня Шарколия, величествен и непобедим, като него, а измисленият, макар и добре съчинен народен закрилник Индже войвода яха буен жребец. Нямаме нужда ние от национални герои, като Учителят от Поднебесната империя, великият Конфуций, или мъдреца Езоп, които не се разделят никога с любимото си магаре. Нещо повече, все бели коне с развети гриви, препускат из родната литература, все буйни атове пълнят сънищата на писателите ни, но няма да срещнеш там сивото магаре, събитие е, ако се случи. Да се чуди човек, къде са ги виждали тези селски синове буйните бели коне, защото аз рядко съм зървал кон, като се шляя из селата, докато всяка поляна е осеяна с магарета. А да оставим настрана това, че ако все пак се появи магаре в нечие произведение, то отношението към него ще е непременно подигравчийско. Въобще, може смело да се обобщи, че отношението и на народа, и на българския писател към коня е възторжено, към стария вол драматично, а към магарето иронично. Не се радваме на магарето ние, не помним подвизите и добрините му, не го тачим и дълбокомислено заключаваме:”Магаре стока не е, зет роднина не е, върба дърво не е!”. Всъщност, раздвоени сме, както и друг път е бивало, досещаме се някак, че народната мъдрост, дето все се пъчим с нея, понякога е рафинирана глупост, утаила се в злочестите ни души, та клеймим „магарешката работа”, „магарешкият рай” и „магарешкият свят” но знаем:”Магарето води камилите!”. А си имаме и ние, в крайна сметка, национален герой, от народните приказки, Хитър Петър, чийто неразделен спътник е магарето, само че и той е измислен, лошо съчинен, пък и уж народните приказки са като него, социални и чак социалистически приказки. Този национален епос, събран и дописан най-вече от Сава Попов май, е наистина лошо съчинен, щом народният закрилник Хитър Петър ограбва безмилостно не само ненавистния чорбаджия-изедник, но и нещастната, бедна вдовица. И уж пращи от акъл Хитър Петър, пък е лентяй, лъжец и крадец, дето няма пари да се обръсне, дето и хитрините, и золумлуците, не му помагат да свърши свястна работа, да се позамогне и очовечи. „Магарещината не ходи по скалите и по горите, а по човеците!” – казваме ние, а тъкмо Хитър Петър олицетворява народната мъдрост, неговите магарии и глупостта му са по-видими, по-осезаеми, от хитростите му. Той стига дотам, че уморява от глад и клепоухия си приятел, когато по-изкусни от него измамници го уверяват, че може да отучи магарето си да яде.

Е, понякога е и по-находчив, когато се надлъгва със своя побратим Настрадин Ходжа, да речем, който също не се разделя с любимото си магаре, и съумява да го убеди, че храни магарето си с боб. Тъкмо Настрадин Ходжа обаче, пък и всеки турчин, е по-съдбовно свързан  с магарето, отколкото ние, то е тачено от комшиите не само заради работливостта си и предаността си. То е почти свещено животно, като паяка, завоалирал входа на пещерата, приютила Мохамед, със паяжината си, която прокъсала проклетата свиня, докато рови със зурлата си, за да доведе преследвачите. Почитано е магарето, заради Пророка Мохамед, защото и той не се разделял никога с любимия си Джафур, който му бил наистина незаменим приятел. Легенди се носят за това митическо магаре, твърди се, че Пророкът общувал с него, както със себеподобните си, разчитал на него, не като го товари или яха, а често го пращал да повика някого от съратниците си, да речем. Легендите не са легенди, а по-скоро историческа истина, щом в Корана, не другаде, е посочено как магарето Джафур е заслужило почитта, която му отдават, там е засвидетелствано, че на 8 юни 632 година, когато Мохамед починал в Медина, обезумелият от мъка Джафур се хвърлил в кладенеца. Никое наше магаре не е заслужило такава почит! И никое християнско, на осел, т. е. на магаре, помним, влиза в Ерусалим и Иисус Христос на Цветница, за да извърви славния път към Разпятието и Възкресението, но легенди за това магаре няма. То се губи в онези далечни и драматични пет дни от „Осанна!” до „Разпни го!”, безименно, безславно и забравено, макар че в Светото писание, не другаде, е съхранен оскъдния спомен за него.

Не го помним, макар че пак в Светото писание, магарето не е нищожна, ненужна твар, а е равнопоставено с „жената на ближния”. Не го помним, не го и тачим, забравено е, като онова историческо магаре, в копитцата на което, казват, била скрита отровата за убийството на Александър Македонски, или безименните петстотин магаренца с позлатени копита, в чието мляко се къпела суетливата Попея. Не го помним и тачим, но е останал, все пак, спомен в Светото писание, а великият Александър Македонски е запомнен не само с буйния и славен Буцефал, но и с фаталното магаре. И не е той единственият велик владетел или предводител, допринесъл за славата на доброто, старо магаре, което се е радвало на благоволението на могъщите владетели на Асирия и Вавилон, а и на Египетските фараони. То е не само тачено, но и възпявано от знайни и незнайни творци, още тогава, с пиктографии и йероглифи, или по-сетне, когато Апулей пише „Златното магаре”, или във фолклора на много народи. То е възпявано и от владетелите, прославил го е френският крал Луи ХІ, например, който се кълнял, че му вярва повече, отколкото на придворните астролози, като гадае какво ще е времето. То е възпявано, пак ще кажа, и от най-бедните хорица, чийто любимец всякога е било, които всякога са разчитали на силата и предаността му, не само тук, а навсякъде, като се почне от родната Африка и се стигне до далечната Америка, открила го хилядолетия по-сетне. Американците, апропо, също почитат магарето, оказали са му високата чест да краси знамето на едната от двете на най-влиятелни политически партии в САЩ, да е символ на Републиканската партия. Ето нещо, мисля си, което никой български политик, никога не би си позволил, но не защото осъзнава магариите си, не защото се страхува, че ще го дискредитира такъв символ. Никой не би си го позволил, заради фудуллука ни, все с царствени лъвове и царствени корони се кичим ние, все за слава и величие бълнуваме, а нехаем за магариите, които вършим, докато се пъчим. И това си е пак магария, нашенска, българска магария, защото тъкмо тези, дето се кълнат, че ненавиждат магариите ни и клеймят магариите ни шумно и показно, тихомълком ги намножават.

Те са сътворителите и на магарешкия свят, и на магарешкия рай, те задръстват живота ни с магарещини и ни принуждават ту да се косим, ту да се смеем, те отприщват и духовитостта, и злобата на народния гений. Магарето си е всякога магаре, казва народът, ако ще да има и златен палдъм, магарето и старо да е, пак е магаре, магарето, колкото и кескин да е, ат не става, магарето от кантар не разбира, магарето от срам не мре. Всичко казано за магарето, без всякакво насилие над разума, бихме могли да кажем за безброй родни държавници, безброй народни водители, безброй шумни защитници на изстрадалия народ. Заради техните магарии сме на този хал, заради магариите им страдаме всякога, не от вчера, та затова народът казва и:”Магарето го не търси на вървеж, а на пърдеж!”. Възторгваме се ние от епичните си борби и епични герои, като Бойчо Огнянов, но и той е измислен, лошо съчинен, романтичен герой, дето трябва да ни вдъхнови и окрили, а реалният герой в реалният живот е Рачко Пръдлето. И такива като Бойчо Огнянов, ако ги е имало сред нас, доколкото ги е имало, са изгорели в борбата, жертвали са се заради нас, като скромният, но величествен Даскал Бачо Киро Петров, за да отворят път на спотайващите се тарикати, като Рачко Пръдлето, които сетне ще богатеят и безчинстват на воля. И какъв да е вървежът на такива, крива им е стъпката, крива им е и сметката, като ни кроят шапка, но като търчат подир келепира, като мислят за файдицата е друго. Не е вървеж то, а пърдеж, магария, в която се дави цял народ, заради кривата стъпка и кривата сметка на шепа мошеници, кои нямат ни срам, ни страх, докато ни ограбват безмилостно и съсипват държавата. И, все пак, несправедливи сме към магарето, към незаменимия клепоух приятел, напразно го товарим с вина, каквато то няма. Напротив, колкото и каквито и да са кусурите му, неговото благородство и доброта, неочакваната сила и предаността, неговата всеотдайност, го отличават не само от пишман-водителите на изстрадалия народ, но и от мнозинството, дето шета на стадните си инстинкти, като ги сподиря. Не те, ако трябва да обобщим, а най-свестните от нас, се родеят с доброто, сиво магаре, отстояваме българщината, било с търпеливост, било с инат, било с упоритост, досущ като него. Не можем ние, в крайна сметка, нито без магарето, нито без магариите, наше си е то, близко и родно, макар че не всякога осъзнаваме съдбовната си връзка с клепоухото. И не е случайно, че не друг, а провиденецът Вазов, обозрял българския свят, завършва най-българската книга „Чичовци” с вопъла: „Магария българска!”. Нека го запомним, нека се поучим, ако можем, ако искаме, за да се запъваме по-рядко като магаре на мост, а работата ни да е по-истинска, по-силна, по-продуктивна…

About the Author :

Leave a reply