Коментарът на Любомир Котев: За доверието

Нашите управници не са прочели или не са се поучили от приказката за Лъжливото овчарче, та затова са дивят, когато  преданата им инак социология, най-неочаквано посочи, че доверието във властта е сериозно разколебано. Нищо неочаквано няма, разбира се, съвсем в реда  на нещата е народът да недоволства, щом Лъжливото овчарче е и Хитруващо овчарче, но нашите политици са дотам самозабравили се тепегьози, че отдавна приемат желаното за действителност. И не дават пет пари, че подобно поведение е присъщо на лудите, а властта и пъченето, в конкретния случай, изобщо не помагат, а наопаки. Българският властник, със сигурност, е уникална птица в пъстроцветната, световна политическа фауна и прилича на онази екзотична риба от вица, която се самоизяжда, като захапва сама собствената си опашка. Инак не бихме могли да си обясним нито наглостта, нито плоските хитрувания, нито патологичното самочувствие в мига на сгромолясването, когато адекватната реакция би трябвало да е по-различна. Не е за вярване, но е факт от тъжната ни реалност, че наместо да скимтят виновно, провалилите се властници се сърдят на народа си, че се е поддал на провокациите на политическия опонент. Тези странни субекти, докопали властта, заради моментното овчедушие и вечното хитруване на мнозинството, вярват непоколебимо, че тъкмо в овчедушието се отразява духът на народа и наивно си въобразяват, че някой им е харизал хитростта току така. Докато, всъщност, народът шета на порочния навик и робската психика, изразяващи се във философията на шопа, че докато го лъжат че му плащат, той ще лъже, че работи, пък и в други подобни мъдрости.

Нашите управници или не са разбрали, или не желаят да разберат, че шумно прокламираният икономически растеж и показните акции срещу скандално известни бизнесмени, или други такива шашарми, трудничко ще променят обществените нагласи. Гладен на сит не вярва! – казва този народ и нехае за празната гюрултия, а е загрижен за празния си джоб и все по-оскъдната трапеза. Не чака да му оповестят инфлацията онова окаяно мнозинство, което брои стотинките за хляба, за насъщния, чийто цени хвърчат стремително нагоре, усеща проклетата инфлация, болезнено, натрапчиво, отчайващо. И псува, под сурдинка, докато е тавряз, или с пълно гърло, като му удари, псува самозабравилите се властници, които отново хитруват за негова сметка, докато го убеждават, че се грижат за благоденствието му. Те, напоследък, за пореден път, ни показаха нагледно, че се грижат отново за собственото си благоденствие сред всеобщата мизерия, като мислят не как да повишат пенсиите на изнемогващото мнозинство, а като осигуряват още по-тлъсти пенсии на татковците си, пък и на самите себе си. След престъплението с увеличаването на минималните пенсии, което осигури незаслужени доходи на тези, които не са работили, а лиши от заслужените с труд и пот по-високи доходи  работещото мнозинство от близо два милиона пенсионери, дойде и престъплението с освобождаването на гигантските пенсии за едно нищожно привилегировано малцинство.

Това са, повтарям, бащите и роднините на днешните депутати и министри, вчерашните номенклатурчици, ченгета, военни и прочее търтеи на социалистическата власт, както и пъргавите приватизатори  и прочее шарлатани от прехода от същата пасмина, осигурявали се пребогато с откраднатите народни пари. Въобще, наглостта на тези нахалници прелива в цинизъм и направо не е за вярване, че те продължават да се уповават на плоските си шашарми, че някак се надяват да излъжат, за пореден път, наивният и овчедушен, според тях, български народ. И аз недоумявам дали наистина си въобразяват те, че докато излъчват масирано по медиите умопомрачителните глупости за стотици пенсионери, които хвърлят хиляди от балконите, удрят с един куршум два заека, но инак съм сигурен, че народът, по стар навик, отново се преструва на умряла лисица. Мистерията с несекващите подвизи на телефонните измамници, които вече би трябвало да са отмъкнали поне петдесетина милиона от изнемогващите пенсионери, очевидно, е призвана да ни внуши, преди всичко, че у нас няма изнемогващи пенсионери. И в същото време да насади още страх в и без това ошашавения народ, който да отклони общественото внимание от реалните проблеми на държавата. Аз недоумявам, да си призная, и колко хора вярват на толкова прозрачните и тъй нескопосно скалъпени уйдурми, но се досещам, все пак, че повечето се преструват, че вярват.

Щом ни лъжат тъй упорито, досещам се не само аз, но и мнозина нашенци, им се ще да им вярваме и трябва да се преструваме, че им вярваме, защото непременно ще дочакаме и не толкова безобидни лъжи, а далеч по-страшни. И това време май дойде, щом вече е особено актуален проблемът с енергийните помощи, най-голямата лъжа, която облагодетелства най-вече мургавите ни сънародници, докато изнемогващите пенсионери ще са още по-изнемогващи, заради непосилните сметки за тока, парното и водата. Въобще, натрапващата е грижата на хитруващите управници за дереджето на мургавите н сънародници и привилигированите татковци, който трябва отново да осигурят непоклатимото статукво за паразитиращите властници. Народът кучета го яли, както се казва, той от главата си тегли, ще го баламосаме пак, както трябва и доколкото можем, ще се оправим някак, щом все сме съумявали да го сторим досега. Народът обаче, пак ще повторя, не е толкова глупав, колкото изглежда, и се преструва на умряла лисица, докато му отърва да го прави, а като му писне гневът народен е гняв Божи! И е пълна илюзия, че нескопосно стъкмените социологически анкети, още по-бездарно стъкмените фалшиви новини, или други манипулации могат да спасят властта на властниците, когато народното доверие е фатално разколебано. Тук обаче опираме до поредния роден парадокс, който прави свещеното за самозабравилия се нашенски управник статукво наистина непоклатимо, защото неизбежната смяна на караула съвсем не означава смяна на системата. Пъстроцветната политическа пасмина, изживяваща се като политическа класа, изповядваща уж различни идеологии и защитаваща противоположни принципи, всъщност е безцветна и безчувствена плутокрация, която няма нито идеи, нито принципи.

Така наречените нови политици, които имат еднакъв генезис, все номенклатурно-милиционерски, независимо от цвета, с който са се накичили, са практически незаменими, защото никой не е реална алтернатива на никого. Протяжните и наглед ожесточени ежби между ГЕРБ и БСП, например, съвсем не предвещават, рязка, решителна, категорична промяна във властта, ако БСП смени ГЕРБ, да речем, защото статуквото е наистина свещено за  превърналите политиката в поминък. Призивите за национално-отговорна политика, или по-релефна социална политика, които валят отляво едва ли са обещание за промяната, която трябваше да се осъществи отдавна, ако искаме да сме наистина цивилизована държава. Ще припомня тук мимоходом обещанията на така наречените патриоти за национално-отговорна политика и минимални пенсии от 500 лева, на които някои, може би, се вързаха, макар да бе ясно всекиму, че държавата не разполага с такъв ресурс. Сигурно е, все пак, че ако не разполага с такъв ресурс държавата, тя разполага поне с парите, които да осигурят реципрочното повишаване на всички пенсии и компенсират огромното мнозинство. Подобна реформа, апропо, ще се осъществи съвсем лесно, като се стопира, временно, увеличаването на пенсиите на привилегированото малцинство и дори само това да се направи вече е нещо. Или, наместо да се дрънка в пристъп на логорея какво сме направили, като се вижда с невъоръжено око, че вървим от развала към провала, е добре наистина да се направи нещичко за окаяния народ.

И е същински абсурд, че не друг, а премиерът се сърди на народа, че вярва да фалшиви новини и е загубил доверието си в институциите, като тъкмо той, в най-голяма степен, е отговорен и за фалшивите новини и разколебаното доверие в институциите. И думата ми тук, искам нарочно да го изтъкна, не е за Бойко Борисов, когото критикувах години наред, без да съумея да помогна някак някому, а за институцията. Един премиер си отива, за да го смени друг, но това съвсем не означава, че доверието в институцията ще се възобнови тутакси и всички начаса ще повярват, че някой, който ни приласкава, като признава, че е прост тъкмо колкото нас, непременно е по-добър от предходниците си или тези, дето ще го наследят. Някому може да се стори крайно неочаквано, но са все повече май хората, които искат да ни управлява не прост, колкото нас премиер, а по-умен от нас! Умният, казвал съм го, но ще повторя, всякога е и по-морален, та непременно ще ни върне загубеното доверие в институциите, поне отчасти, като осъществи, да речем, една прилична социална реформа, поне отчасти…